Даниела Богоева - Небеса в пламъци

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС "МИРЪТ"

Небеса в пламъци

8:15 часа. Камбанният звън накара събралото се множество да утихне. Всички сведоха глави и затвориха очи. В настаналата тишина камбаната беше единственото, което се чуваше и нейният глас беше тежък, непоносим, удряше сърцата, бучеше в мозъка, крещеше в ушите, стискаше гърлата и извикваше сълзи изпод спуснатите клепачи. Миг на спомен, миг на болка, миг на незабрава.
Ханако Кенаширо беше събрала длани за молитва, а преметната върху тях се полюшваше старата й мала1, направена от сандалово дърво. От треперенето на старческите ръце двата червени пискюла в долния й край се полюшваха. Червени като кръв… като онази кръв тогава… като онези потоци от кръв… като… и хората… и онова момиченце… и мама, татко, Кеничи, който лежи размазан като парче месо със смачкан череп и обелена кожа… не, не мисли за това сега… помоли се, помоли се за мъртвите, помоли се за живите, помоли се за мира… моля те…никога…никога…никога повече… никога… онзи ад поднебесен… никога… моля те… мир…
Камбаната замлъкна, но тишината остана. Тихи ридания спорадично се дочуваха от събралите се над петдесет хиляди души. Часът беше отминал. Онзи час, който не беше спирал да отеква в сърцата на хората, онзи час, на който преди седемдесет години бяха замръзнали всички часовници, за да останат така завинаги и безпощадно да напомнят за мига, в който земята се сгърчи от мъка и болка от загубата на почти осемдесет хиляди свои деца. Ханако продължаваше да се моли.
… моля те… никога повече… моля те …мир…мир…
Тя отвори очи. Светът си беше на мястото – такъв, какъвто го беше оставила няколко минути по-рано. Слънцето светеше от синьото небе, дърветата бяха зелени. Но онзи свят, другият, който живееше вътре в нея и в който тя живееше от осмата си година насам, беше друг. В него нямаше слънце, нито синьо небе. В него нямаше нищо друго, освен смърт и разруха.
Нечия ръка докосна нейната.
- Ханако, ще пускат гълъбите.
Тя се извърна и навлажнените й очи се спряха върху лицето на стареца до нея. Едната му половина беше увиснала, кожата стоеше застинала като стекъл се восък от свещ. Клепачът беше прихлупен надолу, контурът на устата беше неясен. Но в съзнанието си възрастната жена виждаше друго – едно петгодишно момченце с вечно рошава коса и винаги готово да направи някоя пакост. Усмихнато, дяволито, жизнерадостно. Такеши, малкото й братче.
Над главите им се чу плясък и двамата погледнаха нагоре. Хиляди гълъби размахваха криле, устремили заоблена гръд към небето. Послание. Символ. Молитва. За мир.
- Да идем да пуснем хартиени фенери – подкани я Такеши и стисна пръстите й.
Ханако мълчаливо кимна и се изправи без да пуска ръката на брат си. Тръгнаха бавно, подпирайки се един на друг. Приведените им тела се поклащаха при всяка стъпка. Някой наблизо прошепна „хибакуша“ и се втурна да ги прегърне. Жена на средна възраст. Плачеше.
- Съжалявам, съжалявам – заговори бързо тя. – И мама беше там. Мама…
Младо момче, вероятно синът й, я дръпна настрани и се зае да я утешава. Ханако въздъхна и забърса очи с разтрепераната си ръка. Хибакуша2. Да, те бяха хибакуша и това не можеше да остане скрито за повечето присъстващи. Възрастта им ги издаваше. И белезите. Но повече от белезите по тялото бяха тези в душата. Те бяха невидими за околните, но боляха, кървяха, никога нямаше да зараснат, никога нямаше да се излекуват. Щяха да напомнят за ужаса, за ада, който беше слязъл от небето.
Стигнаха до брега на реката и си взеха хартиени фенери. Червени. Като кръв. Седнаха на каменния парапет, наведоха се и ги пуснаха. Те заплуваха по гладката водна повърхност заедно със стотици други фенери. Пламъчетата им трепкаха и сияеха като миниатюрни сърца. Ханако отново допря длани за молитва и затвори очи. Но молитвата не дойде. Вместо нея се появи споменът и с хищни нокти разкъса тъничкия воал на реалността.
И ето – Ханако се видя отново като осемгодишното момиченце, което беше в онзи ден, шести август, хиляда деветстотин четиридесет и пета година. Родителите й бяха изпратили нея и петгодишния Такеши да занесат на леля им, която живееше в съседния квартал, лекарства. Беше война и имаше недостиг на почти всичко, та хората с каквото можеха си помагаха. Бяха тръгнали рано сутринта, защото после Ханако трябваше да отиде на училище. Щеше да закъснее за първия час, но във военно време и такива неща се случваха.
Бяха вървели пеша до жилището на леля си и след това пеша се връщаха, когато Такеши изведнъж заподскача и започна да сочи нещо в небето.
- Самолети, самолети!
Сестра му стреснато вдигна глава. Баща им многократно им беше казвал какво да правят, когато видят самолети. Тя стисна ръката на братчето си и го придърпа към себе си, готова да хукне, но в следващия момент се отказа.
- Високо са – отбеляза тя, - няма страшно, само прелитат.
Двамата продължиха пътя си, но минута по-късно небето избухна в огнени пламъци – червени, оранжеви, ярки – те застрашително започнаха да нарастват и точно, когато Ханако понечи да каже, че приличат на гъба, мощна експлозия раздра въздуха, невидима сила ги подхвана като парцалени кукли и ги запрати надалеч. Светът изчезна.
Стори й се, че бавно се буди от сън. Главата я болеше неописуемо силно, гърбът й пареше. Виеше й се свят. Чуваше неразбираеми шумове, нещо бучеше, трещеше, някой крещеше, плачеше, пищеше. Тялото също я болеше. Ама че сън, трябваше час по-скоро да се събуди.
Отвори с мъка очи и разбра, че не се е събудила. Всичко наоколо беше изчезнало. Сградите се бяха срутили, по улицата лежаха хора, други тичаха като обезумели, въздухът лепнеше от прахоляк и чернилка. Тя отново затвори очи. Постоя за кратко така. Трябваше да спре да сънува този неприятен сън. Трябваше да става за училище, не искаше да закъснява. Само да успее да се събуди…
Отново вдигна клепачи, но сънят не искаше да си отиде, ето – тя вече беше будна, а светът наоколо беше изчезнал. Мамо, много ме боли главата. И нещо става с краката ми. И гърба ми... Мамо... Опита се да вдигне ръце и да разтърка очите си, но раменете й бяха сковани. И боляха. Всичко по нея болеше. Мамо, къде си...
След няколко минути се опомни напълно и разбра, че сънят не е сън. Спомни си как с Такеши се прибираха и как бяха видели онези самолети. После небето беше избухнало в пламъци. Нима беше станала бомбардировка? Не, не беше възможно, самолетите летяха прекалено високо. Стенейки от болка Ханако се надигна и се огледа. Лежеше в подножието на някаква стена – единственото, което беше останало от сградата. От краката й стърчаха парчета стъкло и кимоното й беше омазано с кръв. Брат й не се виждаше никъде. Ужасът изведнъж я обхвана, стисна я и я остави без дъх. От ококорените й очи потекоха сълзи. Трябваше да намери Такеши, мама и татко щяха да й се скарат, че го е загубила. Но защо имаше толкова много прахоляк, каква беше тази мъгла навсякъде? Плачейки с глас тя изтръгна парчетата стъкло от краката си. Господи, защо болеше толкова, защо имаше толкова кръв? Такеши, къде си? Идвам...
Успя да се изправи и въпреки болката, олюлявайки се тръгна да търси братчето си. Тъмни сенки бродеха по улицата. Не, не бяха сенки, а хора. Истински хора. Но какво им се беше случило, защо изглеждаха така, защо викаха и плачеха? Защо сградите бяха станали на дребни парченца? Не би трябвало да изглеждат така независимо от бомбардировката.
Стенейки и куцайки тя измина двадесетина метра като не спираше да се оглежда и с пресипнал глас да вика братчето си. Умираше от страх, че не го намира. Какво щеше да каже сега на мама и татко? Повървя още малко и внезапно го видя. Лежеше на една страна, върху него беше паднала рамката на прозорец.
- Такеши!
Втурна се към него, приклекна и задърпа рамката настрани, после извърна малкото телце по гръб. На покритото със сажди личице имаше залепнало разтопено парче плат, може би част от перде. Ханако посегна да го отпели, но не можа, защото то беше разтопило и кожата, изглеждаше така, сякаш се е сраснало с нея.
- Такеши – разтърси ръката му тя. – Такеши, ставай.
Момченцето тихо простена. Сърцето на Ханако радостно трепна.
- Ставай, Такеши! Трябва бързо да се приберем иначе татко ще ни се скара. Ставай, чуваш ли!
Тя му помогна да се изправи. Той посегна към лицето си и заплака с пълно гърло.
- Болиииии!
- Не се пипай – дръпна ръката му тя, - ще мине, не плачи.
- Болииии!
- Ако плачеш никога няма да станеш самурай! – скара му се сестра му. В последно време той се увличаше от самурайски истории и казваше, че ще стане самурай като порасне. – Бързо да се прибираме.
Тя го стисна силно за ръка и двамата тръгнаха към къщи. Но къде бяха улиците, къде се намираше ляво и къде дясно? Всичко беше разрушено, затрупано, прашно. Изпод една съборена сграда се чуваха викове. По-нататък видяха човек, който се опитваше да се изправи, но не можеше. Лежеше по корем, а долната част на тялото му липсваше. В останките от къща имаше затрупано момиченце.
- Мамо, мамо – пищеше то, а лицето му цялото беше в кръв.
А в това време майка му се опитваше да махне тухлите от тялото му. По ръцете й нямаше кожа. Никаква. Също и по половината от главата.
Колкото повече се приближаваха към дома, толкова разрушенията ставаха по-големи. Нямаше нито една останала стена, всичко беше изравнено със земята, раздробено на неестествено малки парченца. Трамвайните релси бяха нагънати. Металните огради бяха стопени. Хората изглеждаха още по-страшно от тези, които Ханако и брат й вече бяха срещнали. Бяха черни. С изкривени тела. С откъснати крайници. Дрехите и кожата им се стичаха по тях, капеха като восък, нямаха коси, на мястото на лицата им имаше само някаква кърваво-черна пихтия. Залитаха, падаха, повечето не ставаха след това.
- Обаке!3 – захленчи Такеши.
- Не са обаке, хора са – отвърна пресипнало сестра му и потръпна от ужас. – Хайде, не се мотай, бързо да се прибираме.
Отново забързаха. Ханако стискаше зъби, за да не показва колко я болят краката. Куцаше. Струваше й се, че в плътта й са останали стъкла, които не е успяла да извади. Държеше здраво ръката на брат си, за да не го изгуби отново. Това я плашеше повече от всичко на света. Когато стигнаха до реката двамата стъписано спряха.
- Виж – посочи с пръст момченцето, - виж колко много хора плуват.
Но те не плуваха. Носеха се безжизнено по повърхността на Мотоясу толкова гъсто един до друг, че водата почти не се виждаше. Бяха черни. Както след време Ханако и Такеши щяха да разберат, тези хора бяха наскачали в реката с надеждата да се спасят от убийствената горещина, но спасение не бяха намерили. Сякаш за да се подчертае безумният ужас на тази гледка, на другия бряг стърчаха останките на Залата на индустриалното развитие със стоманения скелет на купола си. Куполът се беше стопил, но облата стоманена рамка, която го поддържаше, беше издържала и сега се очертаваше страшно и обвинително на фона на тъмносивото небе.
- Да вървим – дръпна Ханако брат си за ръката. – Малко остана, почти сме си у дома.
- Къде е у дома? – изхленчи момченцето.
Сестра му се огледа. И изведнъж осъзна – у дома повече нямаше. Всичко наоколо беше изравнено със земята. Нямаше сгради, нямаше дори стени от сгради. Тухли, камъни, асфалт и бетон бяха надробени и се стелеха докъдето поглед стигаше. И всичко беше странно и неестествено избеляло. На много места горяха пожари. Докато стояха вкаменени от ужас и гледаха нищото, ширнало се пред очите им, изведнъж заваля дъжд. Черен като нощта. Черен като катран. Черен като сърцето на онзи, който им беше причинил всичко това.
Такеши се притисна към сестра си и жалостно заскимтя. Цялото му тяло се тресеше от страх.
- Мисля, че трябва да вървим натам – посочи Ханако. Умираше от ужас, но не трябваше да показва това на братчето си. Баща й я беше учил да бъде силна. На Такеши му беше простено, той беше само петгодишен.
Шляпайки през черните локви, заобикаляйки разрушените сгради, те бавно се придвижваха към мястото, където Ханако смяташе, че е тяхната къща. На много места виждаха странни човешки сенки, отпечатани по земята. Бяха все още деца, за да знаят, че това беше единственото, останало от близо осемдесетте хиляди човека, загинали на място в мига на детонацията на невижданото до този момент оръжие, случила се на около шестстотин метра във въздуха. Бяха се изпарили и единствено тези отпечатъци, тези сенки, напомняха, че някога ги е имало.
По улицата вървяха малко хора. Бяха черни, без дрехи, без кожа, като овъглени, а черният дъжд ги правеше да изглеждат още по-страшни, отколкото бяха. Залитаха. Падаха. Стенеха. Някои ставаха. Други не.
- Жаден съм – захленчи Такеши.
- И аз – отвърна сестра му и облиза пресъхналите си устни.
Беше невероятно топло. Нетипично за рано сутринта. Едва се дишаше.
Скоро стигнаха до тяхната къща. До останките й. Тя беше надробена като юфка. Отстрани, там, където преди беше оградата, стоеше щайга със стъклени празни бутилки. Бяха се огънали по невероятен начин. Децата стояха и гледаха без да могат да проумеят какво се беше случило. Те не разбираха, не осъзнаваха, не можеха да осмислят същината на тази гледка. Такеши плачеше силно, целият се тресеше.
В единия край на руините забелязаха тяло и се втурнаха към него.
- Кеничи! – сега вече и Ханако ревна с глас.
Това беше петнадесет годишният им брат. Черепът му беше размазан, тялото почти изцяло овъглено, малкото останала кожа беше обелена. От родителите им нямаше и следа. Никога не ги откриха.
Обзети от ужас децата седнаха върху останките на това, което само до преди няколко часа беше било техен дом, прегърнаха се и под усилващия се черен, лепкав дъжд продължиха да плачат. Нямаше къде да отидат. Имаха само това – останките от къщата и трупа на брат си.
Така ги намериха по-късно войниците. Откараха ги в набързо построен полеви лазарет. Имаше още много други хора, хиляди. А лекарите бяха единици. Упоиха Такеши и изрязаха залепналото парче плат от лицето му, после превързаха главата му. Извадиха останалите стъкла от краката на Ханако и дезинфекцираха раните. Първата нощ беше безкрайно дълга. Сякаш утрото никога нямаше да настъпи. Отвсякъде се чуваха викове, плач, стенания. До Ханако лежеше по корем мъж със свалени дрехи. Кожата по гърба и бедрата му се беше стопила и отдолу се виждаше алената плът. Косата беше изгоряла и залепнала върху скалпа. Часове наред мъжът бълнуваше, а призори издъхна. Изнесоха го. Изнесоха още десетки като него.
През следващия ден Ханако не се отдели от брат си. Утешаваше го, когато плаче, говореше му, разказваше му приказки, държеше го за ръка докато спи, защото той се страхуваше да затвори очи. Дочуваше какво си говорят лекарите. Споменаваха черния дъжд. Много хора били пили от него, защото заради горещината били жадни. Ханако си спомни, че двамата с Такеши също бяха подложили длани и пили. След време щеше да разбере, че е бил радиационен. Чу, че бомбардировката е била само от една-единствена бомба. Изненада се. Нима беше възможно една бомба да срине със земята цял град?
В полевия лазарет Ханако видя свои познати. Съученичката си Шинобу, останала без крака и лява ръка, приятелката на майка си Китагава Сузуки, със залепнали по нея дрехи, потънали в плътта, съседът Масаюки Хирагава, чиито крака до коленете изглеждаха като стопени, а кожата му, където я имаше, беше черна като намазана със сажди.
На третия ден се разнесе вестта, че същата съдба на тотално разрушение е сполетяла и Нагасаки. Светът заговори за атомната бомба – новото страшно оръжие.
Трагедията беляза завинаги животите на Ханако и Такеши. Те, както още хиляди хора, никога не забравиха случилото се. Голяма част от оцелелите умряха до края на същата година, останалите умираха бавно в продължение на години, покосени от лъчева болест или рак. Такеши остана стерилен като стотици други мъже и жени, а лицето му никога не се оправи – лявата половина остана смъкната надолу и обезформена. На двадесет години Ханако претърпя операция за отстраняване на двете гърди поради тумори. Шокът за нея беше така голям, че й трябваха три години, за да се погледне в огледалото. През това време тя се къпеше на тъмно и се обличаше със затворени очи. По гърба и раменете й бяха останали шарките на кимоното, което носеше в деня на бомбардировката. Силната горещина от атомната бомба завинаги беше ги отпечатала по кожата й. Два пъти опита да се самоубие, но Такеши я спасяваше. През по-голямата част от живота си вземаше антидепресанти. Не можеше да спи добре. В съня й неизменно бяха разрушенията, смъртта, осакатените и обезобразени хора, болката и агонията, черният лепкав дъжд.

Ханако отвори очи. Пред нея, на отсрещната страна на реката, се издигаше стоманеният купол на Залата за индустриално развитие, превърната сега в част от Парка на мира. Преди седемдесет години го беше гледала от същото това място. Но сега по реката вместо трупове плуваха хартиени фенери. И небето беше синьо. Но тя помнеше, тя никога няма да забрави онова небе, тогавашното, което избухна в пламъци, а след това светът свърши.

Даниела Богоева - Зимна роза