Конкурси на "Червеният ездач"

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" При лекаря -Добър ден,господин докторе! -Добър ден! Кажете! -Уж съм силен човек,а ме повали болестта "отчаяние".Отчаяна съм! -От какво,госпожо? -От всичко.Даже от себе си. -Обяснете! -Чувствам се в душевна,физическа,социална криза.Просто не издържам вече.. -Спокойно,госпожо!Състоянието ви ми е познато.Това е настъпилия болезнен български синдром. И като всички и вие сте обхванати от отчаяние.Тази епидемия е в цялата страна.Ще призная,че и аз съм в такова състояние. Засега медицината е безсилна. Говори се за лекарствени специалитети от чужбина.И били скъпи, и лекували бавно.Ще си имаме,но трябва да чакаме. Ще ги има най-напред за държавата и след това за нас,хората в страната. Обаждайте се ,да ви напиша рецепта! -Дано тези лекарства ги дочакат и държавата ,и хората! Дони Колева

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Доброто или другото лице на бедността Тя излезе от кабинета на лекаря и не посмя да се обърне назад. Този ден всичко се срина в краката й. Отиде на работа както обикновено. Часовете преминаха добре. Учениците я обожаваха. Беше добър преподавател и човек. В края на работния ден обичаше да излиза в парка с колегите и да отморява на чист въздух. Есенното слънце галеше с последните си топли лъчи. Беше умислена. – Какво ти е, момиче? – попита я внезапно Иванова. – Нещо не е наред ли? – Не! Всичко е наред! – отвърна тя и се усмихна. Изминаха още няколко дни. Павлина беше все същата. По нищо не личеше, че има сериозен, здравословен проблем. След няколко дни посети отново лекаря. Този път диагнозата се потвърди. Нямаше друг избор. Остави се в ръцете на лекарите. Бяха добри специалисти, но коварната болест беше плъзнала по тялото й. Беше късно, но все пак имаше малка надежда. Павлина нямаше нужните пари. Щом разбраха за положението й всички колеги и

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Сакото Срещаха се всяка сутрин по едно и също време, около девет часа. Сядаха на пейката пред блока и разговаряха. Обикновено си спомняха какво е било преди време. Иванов беше седемдесетгодишен, не много висок, слаб с издължено лице, със сиви като есенна мъгла очи и с очила с голям диоптър. Василев, малко по нисък от него, плешив, също седемдесетгодишен. Лицето му беше закръглено, очите му с цвят на смокини и винаги го огряваше някаква кротка усмивка. Да се чуди човек на какво се усмихва, като животът му никак не беше за усмивки. Съпругите и на двамата отдавна бяха починали и те се опитваха да се справят някак си с живота сами. И двамата имаха деца. Иванов – син, семеен, който живееше някъде в другия край на града, а Василев – две дъщери, също семейни, но в чужбина. Някога Иванов беше инженер, добър инженер, рационализатор, работил в голям завод, но сякаш отдавна беше забравил всичко: и работата си, и завода и дори, че е следвал инже

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" За какво живеем? Беше късен ноемврийски ден. Времето много застудя и вече нямаше как да се стопля от потропването на краката и триенето на ръцете. В такива мигове се замислях, колко е хубаво че има къде да си постелиш и легнеш да се наспиш. А като се замисля, че нямах свой дом и какво ли щях да дам на децата си? Може би, цял живот ще слугувам на хората за прехрана...ами здравето!? Там някакви си осигуровки не вършеха никаква работа. Само се трупаха в хазната на държавата. Ами тогава!? Мислех си за депозит в банката. Може би щеше да е някакво разумно решение, ако обаче имах тези пари които да ме обезпечат с години напред. А то...уви! Нямаше пари дори за един преглед да си направиш при лекар, за да провериш колко още години или месеци ще живееш. Тогава за какво живеех? Може би за радостта в блесналите очички на дъщеря ми и онази жива усмивка като слънце, която сгряваше посърналото ми лице от мисли.И сякаш някакъв страх се прокрадваше в майчин

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Хляб за душата  Не мога да кажа кога точно забелязах NN за първи път, но съм сигурен, че е било на някоя от поредните изложби в града ни. Може да се каже, че бях част от „постоянното присъствие“ – дали, за да представя някой от творците, дали, за да напиша нещо за изложбата или просто така – като пореден повод да се съберем и да се видим. Останах с впечатлението, че NN не е част от тази бохема: към 70-75-годишен, дребен, леко накуцващ и поради това имах чувството, че не пристъпва, а влачи десния си крак... Дори го числях към така наречените „навляци“ - ония неколцина наши съграждани, чиито по-особен интерес към творчеството се свеждаше единствено до... съпровождащия всяка изява коктейл. Затова ги виждахме и на изложби, и на представянето на книги от местни автори... Художниците, поетите и писателите си ги знаеха, но сърцата им бяха отворени към всички, дошли да споделят радостта им. Затова приемаха присъствието и на такива „познавачи“;

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Вместо некролог Дядо Марко, Бог да го прости, беше добър човек, кротък и самотен...Нямаше си никого, освен няколко кокошчици и сто педи дворче пред къщичката си. Обикновен средностатистически пенсионер с нормалната пенсия от 170 лв., която беше заслужил за 50-те години труд на полето- първо в ТКЗС-то, после и в ДЗС-то... Не се оплакваше. Поминуваше все някак. С картофите и бобеца, които отглеждаше в дворчето си, а и кокошчиците го дарява с яйчица...Живот като песен!... Не боледуваше често, но миналото лято се напъна да вдигне едно по-дебело дърво в гората- за зимата, и получи херния. Коремът му се поду, болките станаха нетърпими и селският доктор го изпрати в болницата в града. „За операция си, дядо!...“ Отсече хирургът. „Приготви 300 лв. за консумативите и на масата за операция!...“ Дядо Марко нямаше спестени пари. А 300 лв. бяха огромна сума за него. Накуцвайки, тръгна по градските улици и зад ъгъла, до болницата, видя огромна рекл

"Червеният ездач" обявява конкурс за кратък разказ и  виртуалн а   изложба   н а рисунка на тема: БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ Обявяваме конкурса водени от разбирането, че българския творец в качеството на създател на ценности и морален коректив не стои извън съвременната криза, а също като споделяме, че един друг свят на труд и благоденствие е възможен, и е наша пряка отговорност. Конкурса си поставя за цел да предизвика изобразително творчество в социалния жанр, който е  значима част от българското художествено наследство . За конкурса се приема един кратък разказ или есе в социален жанр, нов или писан през 2015 г., до 20 март 2016 г. на ел.поща: revcult.bg@gmail.com или изпратен до страницата "Червеният ездач" във Facebook https://www.facebook.com/ RevCult , като бъде заявено участие. Приемат се до две рисунки, произволен графичен материал под сканирана форма с качество от 1,5 до 8 мега пиксела (за електронно издание) и свободна снимка на оригиналната рисунка с поставе