Конкурси на "Червеният ездач"

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Застъпницата    Жените около ковчега вдигнаха глави при познатия звук. По пътеката отвън почукваше бастунчето на леля Лина, наричана от цяло село „погребалният агент”. Спогледаха се многозначително. Цветана вдигна вежди, а Люба изсумтя. Нямаше нужда от думи. Неотменима традиция беше леля Лина да присъства на всяко погребение в селото, тъй както беше традиция всички да се дразнят от това и да коментират зад гърба й. Вратата се отвори със скърцане. Люба си помисли, че това звучи зловещо, сякаш ей сега в стаята ще влезе смъртта. „И какво, ще влезе и ще каже „бау” ли?” – присмя се тя сама на себе си. „Това е просто леля Лина, съседката, ужасно досадната бабка, която не пропуска погребение, рови по ковчезите, за да провери налице ли е всичко нужно и не пропуска нито една подробност с орловия си поглед”.    Всъщност, сравнението със смъртта си беше доста на място.

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Оцеляването Оцеляването спестява мечтите, то няма помощни колела, опростява нещата и озлобява тълпите, състезателите със спечелени теглила. В транспаранти хората оповестяват, от какво са оцелели до сега и как дори без хляб не се предават, с потъпкани права от краката на врага. Е да, врага избира го народът и после са завърта в сетен кръг, избрал рулетка руска за изгора, отново гладен, тегли чуждии плуг. Изплаща дълговете на избрани, чиито джобове са бездънни и двадесет и пет години пак са изиграни, ходовете същи и никога разумни. Куфар    Ето, започва и тази история от някъде, някъде по средата или по – към настоящето. Главните герои са хората, от всякъде и за никъде. Тук ще ви разкажа истории, реални и не чак до там, но не подредени, а разпокъсани и някои от тях дори преразказани.    - Имало едно време, хора, които не мо

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Старата круша Тя беше огромно красиво дърво – с прекрасна зелена корона. Бе спряла годините сякаш с добро – безгрижно живее на склона. Под нея си криеха стомни жътвари и вързваха бебето с люлката, а пладне когато потта им ожари, се кротват, в почивка, под сянката. Тя беше щастлива, че може за тях да бъде прохладна закрила! Разквасваха устни напукани с плод, от нейната сладостна сила. А дънера стар - с огромна хралупа, стремително пиеше мощ, от майка земя и сила натрупа – да бъде за бурите коз. Блажено живееше старата круша, бе дала от себе си всичко, та пътник незнаен, кога се заслуша, да чува във клоните птички. И пазеха спомени мили за нея, всички които я знаят. И слънцето праща лъчите при нея роса от листата да пият... *** Един ден, със скъпа и мощна кола, богат чужденец я отмина! А после се върна. Под сянката спря и си пожела

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Обичай ме Обичай ме, когато полудявам от стачки, монополи, безпаричие, реват неистово площадите и прецъфтяват първите кокичета. До премаляване обичай ме, защото бърза невъзможния ми делник и лутам се по магазините за евтини илюзии, с които да удавя мислите си черни. Обичай ме, когато се съмнявам за бъдещето си безцветно, когато мартенски светкавично взривяват се горите и ливадите. И може би ще стана хубава от твоето накъсано, тъй непохватно искрено и ненаситно обладание. Изпивай ме… По мъжки заглуши ревящата тълпа по магистралите. На кризата в охлузеното време Детето на съседката ме пита: − Какво е гей, какво е политика, АЕЦ-ът ли донася тока, защо е майка ми на митинг? Любят ли се прелетните птички, имат ли пчеличките ушички, защо му е на кучето ваксина, продава ли се бебе в магазина? Защо са полудели тези луди крави, птичи г

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Бездомник Сиротна вечер до тягост е сама- а сенките й се гонят под стрехите. Някой пред монитора дими с лула, друг задрямал, унесен от мечтите. Градът е от предчувствия смълчан, закана сякаш днес някому отправя. Някъде му прикадяват с бял тамян, а другаде- мили приказки разказват. Бездомник зъзне под съблечено дърво, а в него скрито тишината се разтваря. Градът заспива след поредното танго, а пак бездомникът си търси нова гара. Като сянка скръбна тътри морните нозе, дрехата му по земята пътечките чертае. Денят му е преминал в борба безхлебен, а поднася му нощта студената си дрямка. И сгушен тъй… у себе си се сякаш сврял, дъхът му вие стон след стон и за мнозина. Очите му, безизразни сега, от студ мълчат, дали ще преживее идващата черна зима. Припада мрак- повива всичко с наметало, а обич нежна в нечий дом разказва си шеги. Бездомникъ

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Милиард и четвърт Мамо, във чембера на лятото съм пурпурнобожурена със дайрето във ръка, до мен са децата ми, мамо - оранжеви филизи на брега, все съм опака, калдъръмено цвиля по ръба на една пустинна тишина. Бях по млечния сърп със душата си, отпих по глътки лунновинена, отсядах във скута на залеза с бледосините очи на полския синчец, превързах навяхнатия глезен на небето, но сега се завръщам - чакат ме моите милиард и четвърт деца от Руанда до Егея и Алпите и ако те си подадат ръце около Земята ще дими сърце от кипнал оранж, препълних бохчата със житени зрънца, горска очанка и юнско еньовче в писани стомни нося водица, изкласявам игличина, както мога, скитам се по сватби босонога, петите ми - камъни във пепелта, бия дайрето, извивам се в песни, от глад децата си, за да спася. Омесвам цветове, по месечина бая, бели сахани със думи ост

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Горни Лом на жертвите при взрива в оръжейната фабрика Октомври пристъпи със взрив в календара и в Горни Лом клада издигна. Небето е траурен креп над България - жалейка за жертви невинни. И кой е виновен за тази трагедия? - Петнадесет млади сърца в пепелта! Изтрий си сълзата , Родино, и гледай как тук тържествува смъртта. Небрежност ли, грешка ли? - никой не знае. За всичко си има причина. Пръстта ще погълне жестоката тайна. А после трева ще поникне. Тази пролет - 2013 Щъркелите даже изпревари. Но не цъфна. Вдигна знамена. Плисна по площади, тротоари яростна, невиждана вълна. Ропот се издигна чак до Бога. А зората кървава изгря. Въдухът се люшна от тревога. Някой като факел изгоря. Тази пролет дълго ще се помни. Тя пося в измъчената пръст мъката на гладни и бездомни. И написа името си с кръв. Елица Ангелова : "Родена съм през март, 1980 г. в Плов

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". *** Недей тъгува за ненаписаните книги, и за писмата неизпратени, и за молитвите непромълвени. Там трябваше да бъде нашият живот, но някой го подмами със трохички хляб, с излъскани реклами, с обещания, че може пепелта живот да ражда. Но нашият живот не е написан още. Той е каторжник, прикован към кораб, населен със гризачи и със призраци. Измамен гълъб със крила отрязани. Недей тъгува, безсилни са словата там, дето образът на времето излъскано наднича от банкнотите ала очите му са сухи, алчни, стъклени, със тях си купихме забрава и мълчание. Защо да помним, и какво да помним? Замръквахме по улици хилядогласни, които обожаваха гласа си, защото бяха се родили неми. Ние днес сме изтощени не от мечти, а от мечтатели, ала мечтателите са бездомни вълци, които водят глутница след себе си. Поискахме да бъде словото ни пълководец на човека,

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Съкровището на художника Посветено на великотърновския художник Алекс,  който живее на ръба на оцеляването... Художникът рисуваше умело; полагаше боите с вещина. Платното се отдаваше всецяло на тайнството от цвят и светлина. Витален, обичлив и многоцветен, светът в картината му оживя, докато той забравяше обесен - захвърлен някъде встрани глада... Че огънчето на таланта бдеше то, тялото, да не допуска срив додето буден дух ума крепеше. Изкуството държеше да е жив! Лицето аскетично в транс гореше - художникът забравяше плътта... Светът във безразличието спеше, докато той твореше красота! Картините ще надживеят всичко: глада, страха, дори и бедността!... Така творецът - днеска безпаричен, съкровище ще бъде утре за света! Кражбата на Мила    Денят се оказа студен и ветровит. Това я зарадва, защото намаляваше вероятността да я срещн

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Средноще експрес Пътувам в един среднощен експрес, тихо потраква си влакът. Отминава градове и села, невидими останали в мрака. Потънала в мисли, дори не видях случайния спътник в купето, стиснал чанта в едната ръка, а с другата – гушнал детето. Малко момиченце с руси коси погледна и тъжно проплака, сякаш русалка със сини очи океана бe сбъркала с влака. Кротко мъжът поздрави, място с ръка ми показа, а после тихичко, с жал, тази история ми разказа: Снахата заминала, синът се пропил, оставил детето при дядо и баба, после някъде и той се затрил, не искал да гледа как страдат. Среднощен експрес е животът, си мисля, вечно бърза и никой не чака, изпълнен с мъка и хиляди грешки, и малка русалка, изгубена в мрака Непростимо Когато трябваше да бъда до теб, когато имаше нужда от мама, отидох далече на пусти гурбет, а ти вкъщи самичък

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". 160 часа „Аз имах другар, добър другар, но... кашляше лошо. Той беше огняр – пренасяше с коша кюмюр, изхвърляше сгур дванадесет часа на нощ.” Н. Вапцаров  160 часа на месец работя, за да имам заплата, за да имам да ям. 160 часа на месец не съм себе си, аз – безименна част от света, част от България и от системата част за заплатата,           за единия хляб... Ако стигна до болница, ще си плащам за всичко, ще ми плащат за нищо, не обещавам, че ще бъда добре, но – ако стигна до болница, ще ви обичам за последно, за всичките тия години ще ви обичам          с тъгата                  на болен човек... Песента ни е друга Песента ни е тъжна... (Im traurigen Monat November...) Като Зимна приказка, но в България... Песента тук е друга – ноемврийска и скръбна, родна, ненаписана другаде; вярна, до смърт истинска, жално-сподавена.

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Дете на емигранти Дете емигрантче живее все нелепо, детството му е толкоз проклето, предопределено му е ъгъл свит и живот на клетник-беглец! То не разбира,кой свободата му от душата му е отнело- преживява съкрушено всеки божий ден не-прието! Чужда майка-майка не става! Чужд баща-баща не става! Страда му душицата невинна, за кой ли път със сълзи горчиви е пак пропита... Нещастно е то,незнае защо ридае и се мае и нехае,кой светлина към прекия път ще покаже. Не го приемат чужденците- а така му скъсяват безгрижието в дните. От малко се научава- на чужда Орис да се 'радва'. Душата му изтерзана-намира, само прегради и очи неразбрани. Нелоялни са хората с него- в нереален живот,живее клето-баща и майка са му небето! * * * * * * * * * * Чужденеца си е чужденец,той скришом детето гледа, радоста му отнема, все своето чедо в челото г

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". „ На чужд гръб сто тояги са малко!” Човешката логика отрича лошото, когато мисълта тече за самия индивид.На мен няма да ми се случи, си казваме и гледаме чуждото нещастие . Не че всеки ден не връхлита с проблеми и казуси и не подлага съществуването ни на изпитание. Бедствието винаги идва неочаквано, внезапно, без закономерности, разрушава статуквото- материалното, моралното, духовното. Ограбва ни и отминава. Пораженията броим след отрезняването си, лечението е дълго и често е свързано с ново начало. Страданието се тушира единствено от мисълта, че след лошото идва доброто. С надежди, очаквания и лутания тръгваш усилено за да подредиш утрото.Презунцията за виновност те преследва и усилва болката ти. Ровиш в делниците и празниците си и събираш грешки,защото изгубеното ти е толкова скъпо и непрежалимо. Болката се явява в спомените и парализира перспе

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач". Неоперирана от състрадание    Чу се сирена на линейка. Звънецът изкрещя пронизително и Саша стана. Загърна се с невзрачния халат, който въпреки че изглеждаше като хавлия за баня, я топлеше в мразовитите нощи, когато излизаше навън пред болницата.    Поредна нощна смяна. Контингентът на болницата през нощта беше почти винаги един – пияни, дрогирани или отчаяни от жалкия си живот хора със суицидни1 опити.    – Какво ли идва сега? – се запита тя – Дано не е пак някое дете.    Надяваше се да не е. Болеше я, когато видеше от линейката да смъкват с трясък носилка и на нея да вижда свило се на кравай детско телце. Понякога дори толкова развито, че на пръв поглед не си личаха годините. Саша винаги поглеждаше първо лицето. Детските лица бяха различни. Понякога изглеждаха състарени, измъчени и мръсни, но си личеше, че това беше дете.   Плъзгащите врати се отвор