Антоанета Александрова - Съвременният свят в творчеството на жената
Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".
Тя беше огромно красиво дърво –
с прекрасна зелена корона.
Бе спряла годините сякаш с добро –
безгрижно живее на склона.
Под нея си криеха стомни жътвари
и вързваха бебето с люлката,
а пладне когато потта им ожари,
се кротват, в почивка, под сянката.
Тя беше щастлива, че може за тях
да бъде прохладна закрила!
Разквасваха устни напукани с плод,
от нейната сладостна сила.
А дънера стар - с огромна хралупа,
стремително пиеше мощ,
от майка земя и сила натрупа –
да бъде за бурите коз.
Блажено живееше старата круша,
бе дала от себе си всичко,
та пътник незнаен, кога се заслуша,
да чува във клоните птички.
И пазеха спомени мили за нея,
всички които я знаят.
И слънцето праща лъчите при нея
роса от листата да пият...
***
Един ден, със скъпа и мощна кола,
богат чужденец я отмина!
А после се върна. Под сянката спря
и си пожела да я има!
Под нейната мощна корона да стори,
за себе си лъскав дворец,
да е недостъпна за другите хора,
на него да носи хладец!
Но старата круша бе с волна душа!
Обичаше обич да дава –
на всички, със сянка и с плод, с доброта –
споменът мил да оставя.
Не искаше някакъв чужд богаташ,
за собственост да си я има!
И кой ти е виждал, в света, над палат
от круша клони да има ?
Тъй дълго живяла старата круша –
бе с кухо, но мъдро сърце.
При себе си бързо змията повика
и каза: ”В хралупата влез”.
Змията, нали беше умна, не чака.
Урока си знаеше тя!
В хралупата сви се, задебна из мрака –
да дойдеше само мига...
Когато богатият почна да мери
къде да положи основи,
момента удобен змията намери,
засъска със трели отровни...
***
И ето, години безброй оттогава –
на хълма познат, над селото,
пак старата круша - зелена и здрава,
все още владее доброто.
Тя знае не е вечна и без вопли
изсъхвайки ще стане на дърва,
но пак ще е щастлива, че ще топли –
дорде изгарят нейната снага!
Годините, които са далече
от днешното ни време, ни зовът!
Показват ни, че пак дошло е вече
време, да омаяме светът!
Че някога държавата ни силна
била е и съседите ни знам,
почитали, десницата всесилна,
на воините, и мъдрият ни Хан!
Така че скоро, цели три морета,
се плискали във наши брегове!
Била е златна нашата монета
и чистокръвни нашите коне!
Дедите ни прославили земята,
на българския род, по целий свят!
С добрите се държали, като с братя,
а лошите пропъждали назад!
Чедата ти, дорде били щастливи,
съдбата им скроила зла шега,
отнела от земите им красиви,
необратима сторвайки злина!
Та, сякаш че отрязани били,
крилете на славянския ни дух
и хората, във тъжните души,
посели безразличие и смут.
Въртяло и на празни обороти –
в робство, колелото на съдбата ти!
За всичките надянати хомоти,
дали ще ни простят децата ни!?
Ти знаеш, че срамът и гордостта,
те, на една монета са страни!
Не чакай със протегната ръка,
сграбчи я просто и я обърни!
Светът да види, че под пепелта,
покрила ни живота със неволя,
е жива йощ от векове жарта
и ний ще я разпалим с силна воля!
Нов златен век да донесем сега,
Родино наша, да ти го дарим!
Пред теб, да се прекланя пак света,
и да сме знатни всички - до един!
Без конница, без ризници и щик,
без капка кръв дори да се пролива.
В разумен труд, да се роди тоз миг,
за да си Майко, истински щастлива!
Годините, които са далече
от днешното ни време знаеш, че
те – минало, ил' бъдеще са вече!
Отдай им с обич предано сърце!
Да станем за света като витрина!
Да вижда, че България е мъдрост!
И да признай на моята родина,
че Българин да си е Свята гордост!
Антоанета Василева Александрова е родена на 03.08.1962г в гр.Исперих, където живее и работи, като управител на базата на "Топливо" АД . Автор е на стихосбирките: "Букет от думи" ; "Викът на душата"; "Шеметна лудост"; "Без аналог"; "Място в сърцето" и книжка с афоризми: "Цветни мъниста".
Старата круша
Тя беше огромно красиво дърво –
с прекрасна зелена корона.
Бе спряла годините сякаш с добро –
безгрижно живее на склона.
Под нея си криеха стомни жътвари
и вързваха бебето с люлката,
а пладне когато потта им ожари,
се кротват, в почивка, под сянката.
Тя беше щастлива, че може за тях
да бъде прохладна закрила!
Разквасваха устни напукани с плод,
от нейната сладостна сила.
А дънера стар - с огромна хралупа,
стремително пиеше мощ,
от майка земя и сила натрупа –
да бъде за бурите коз.
Блажено живееше старата круша,
бе дала от себе си всичко,
та пътник незнаен, кога се заслуша,
да чува във клоните птички.
И пазеха спомени мили за нея,
всички които я знаят.
И слънцето праща лъчите при нея
роса от листата да пият...
***
Един ден, със скъпа и мощна кола,
богат чужденец я отмина!
А после се върна. Под сянката спря
и си пожела да я има!
Под нейната мощна корона да стори,
за себе си лъскав дворец,
да е недостъпна за другите хора,
на него да носи хладец!
Но старата круша бе с волна душа!
Обичаше обич да дава –
на всички, със сянка и с плод, с доброта –
споменът мил да оставя.
Не искаше някакъв чужд богаташ,
за собственост да си я има!
И кой ти е виждал, в света, над палат
от круша клони да има ?
Тъй дълго живяла старата круша –
бе с кухо, но мъдро сърце.
При себе си бързо змията повика
и каза: ”В хралупата влез”.
Змията, нали беше умна, не чака.
Урока си знаеше тя!
В хралупата сви се, задебна из мрака –
да дойдеше само мига...
Когато богатият почна да мери
къде да положи основи,
момента удобен змията намери,
засъска със трели отровни...
***
И ето, години безброй оттогава –
на хълма познат, над селото,
пак старата круша - зелена и здрава,
все още владее доброто.
Тя знае не е вечна и без вопли
изсъхвайки ще стане на дърва,
но пак ще е щастлива, че ще топли –
дорде изгарят нейната снага!
Родино
(Зовът на годините)Годините, които са далече
от днешното ни време, ни зовът!
Показват ни, че пак дошло е вече
време, да омаяме светът!
Че някога държавата ни силна
била е и съседите ни знам,
почитали, десницата всесилна,
на воините, и мъдрият ни Хан!
Така че скоро, цели три морета,
се плискали във наши брегове!
Била е златна нашата монета
и чистокръвни нашите коне!
Дедите ни прославили земята,
на българския род, по целий свят!
С добрите се държали, като с братя,
а лошите пропъждали назад!
Чедата ти, дорде били щастливи,
съдбата им скроила зла шега,
отнела от земите им красиви,
необратима сторвайки злина!
Та, сякаш че отрязани били,
крилете на славянския ни дух
и хората, във тъжните души,
посели безразличие и смут.
Въртяло и на празни обороти –
в робство, колелото на съдбата ти!
За всичките надянати хомоти,
дали ще ни простят децата ни!?
Ти знаеш, че срамът и гордостта,
те, на една монета са страни!
Не чакай със протегната ръка,
сграбчи я просто и я обърни!
Светът да види, че под пепелта,
покрила ни живота със неволя,
е жива йощ от векове жарта
и ний ще я разпалим с силна воля!
Нов златен век да донесем сега,
Родино наша, да ти го дарим!
Пред теб, да се прекланя пак света,
и да сме знатни всички - до един!
Без конница, без ризници и щик,
без капка кръв дори да се пролива.
В разумен труд, да се роди тоз миг,
за да си Майко, истински щастлива!
Годините, които са далече
от днешното ни време знаеш, че
те – минало, ил' бъдеще са вече!
Отдай им с обич предано сърце!
Да станем за света като витрина!
Да вижда, че България е мъдрост!
И да признай на моята родина,
че Българин да си е Свята гордост!
Антоанета Василева Александрова е родена на 03.08.1962г в гр.Исперих, където живее и работи, като управител на базата на "Топливо" АД . Автор е на стихосбирките: "Букет от думи" ; "Викът на душата"; "Шеметна лудост"; "Без аналог"; "Място в сърцето" и книжка с афоризми: "Цветни мъниста".