Цонка Христова - Съвременният свят в творчеството на жената
Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".
Недей тъгува за ненаписаните книги,
и за писмата неизпратени,
и за молитвите непромълвени.
Там трябваше да бъде нашият живот,
но някой го подмами със трохички хляб,
с излъскани реклами, с обещания,
че може пепелта живот да ражда.
Но нашият живот не е написан още.
Той е каторжник, прикован към кораб,
населен със гризачи и със призраци.
Измамен гълъб със крила отрязани.
Недей тъгува, безсилни са словата
там, дето образът на времето
излъскано наднича от банкнотите
ала очите му са сухи, алчни, стъклени,
със тях си купихме забрава и мълчание.
Защо да помним, и какво да помним?
Замръквахме по улици хилядогласни,
които обожаваха гласа си,
защото бяха се родили неми.
Ние днес сме изтощени не от мечти,
а от мечтатели,
ала мечтателите са бездомни вълци,
които водят глутница след себе си.
Поискахме да бъде словото ни
пълководец на човека,
но днес перата ни наострени са
копия прашасали, подпрени в ъгъла.
а Дон Кихот е второстепенен актьор
и вместо копие салам размахва от екрана.
Сънува мелници, в които сам е мелничар
доспехите продал на скраб,
мечтите под аренда дал...
О, аз те умолявам, събуди се,
мечтите днеска хляб ядат и пият вино-
сънят на щастието е оглозган кокал.
В началото било е словото навярно,
ала греховното дърво нагарча и не храни,
то убива. И всеки, който днес тъгува,
че думите не му се подчиняват,
е вече мъртъв, преди да е роден.
Защото думите,безплодни, безнадеждни и безцветни,
разголени, без грим- самодостатъчни-
най-после те са само думи, свобода познали,.
които на себе си единствено принадлежат.
Просякът,
слепият просяк
който протяга ръка за милостиня
на ъгъла,
прилича на купчинка пепел,
след буен пожар оцеляла.
Казва, че не е сляп по рождение.
Светът постепенно се е смалил
до размера на тъмнината
и оцеляването.
Сега той го опитва,
чрез допира на случайни ръце.
Чува само шум на коли,
тропот на разярени или уморени крака
и звъна на монети, богати роднини
на сълзите и дъжда
Нощем от очите му извират
ливади, зелени като надежда.
И буйни коне препускат по тях,
необяздени.Газят ароматни цветя,
превземат огнени залези
и от реки, тъмни и сладки
като есенно вино
пият вода.
Нощем просякът „вижда” слънца и звезди,
невидени от никого,
забравени някъде в затвора на спомена,
само негови. И любов –крехка и нежна,
оцеляла, защото е сън.
А когато денят –разярено и гладно животно,
започне да го души и облизва,
той опипом се вкопчва
в рунтавата му воняща козина
и денят го пренася там, на обичайния ъгъл,
където слънцето и луната
си подхвърлят живота като топка.
Веднъж го попитах, как си представя света,
а той ми отвърна – като пазар на добитък.
***
и за писмата неизпратени,
и за молитвите непромълвени.
Там трябваше да бъде нашият живот,
но някой го подмами със трохички хляб,
с излъскани реклами, с обещания,
че може пепелта живот да ражда.
Но нашият живот не е написан още.
Той е каторжник, прикован към кораб,
населен със гризачи и със призраци.
Измамен гълъб със крила отрязани.
Недей тъгува, безсилни са словата
там, дето образът на времето
излъскано наднича от банкнотите
ала очите му са сухи, алчни, стъклени,
със тях си купихме забрава и мълчание.
Защо да помним, и какво да помним?
Замръквахме по улици хилядогласни,
които обожаваха гласа си,
защото бяха се родили неми.
Ние днес сме изтощени не от мечти,
а от мечтатели,
ала мечтателите са бездомни вълци,
които водят глутница след себе си.
Поискахме да бъде словото ни
пълководец на човека,
но днес перата ни наострени са
копия прашасали, подпрени в ъгъла.
а Дон Кихот е второстепенен актьор
и вместо копие салам размахва от екрана.
Сънува мелници, в които сам е мелничар
доспехите продал на скраб,
мечтите под аренда дал...
О, аз те умолявам, събуди се,
мечтите днеска хляб ядат и пият вино-
сънят на щастието е оглозган кокал.
В началото било е словото навярно,
ала греховното дърво нагарча и не храни,
то убива. И всеки, който днес тъгува,
че думите не му се подчиняват,
е вече мъртъв, преди да е роден.
Защото думите,безплодни, безнадеждни и безцветни,
разголени, без грим- самодостатъчни-
най-после те са само думи, свобода познали,.
които на себе си единствено принадлежат.
Пазар
Просякът,
слепият просяк
който протяга ръка за милостиня
на ъгъла,
прилича на купчинка пепел,
след буен пожар оцеляла.
Казва, че не е сляп по рождение.
Светът постепенно се е смалил
до размера на тъмнината
и оцеляването.
Сега той го опитва,
чрез допира на случайни ръце.
Чува само шум на коли,
тропот на разярени или уморени крака
и звъна на монети, богати роднини
на сълзите и дъжда
Нощем от очите му извират
ливади, зелени като надежда.
И буйни коне препускат по тях,
необяздени.Газят ароматни цветя,
превземат огнени залези
и от реки, тъмни и сладки
като есенно вино
пият вода.
Нощем просякът „вижда” слънца и звезди,
невидени от никого,
забравени някъде в затвора на спомена,
само негови. И любов –крехка и нежна,
оцеляла, защото е сън.
А когато денят –разярено и гладно животно,
започне да го души и облизва,
той опипом се вкопчва
в рунтавата му воняща козина
и денят го пренася там, на обичайния ъгъл,
където слънцето и луната
си подхвърлят живота като топка.
Веднъж го попитах, как си представя света,
а той ми отвърна – като пазар на добитък.
Цонка Христова: е родена и живее в град Дряново. Завършила е ВТУ "Св. св. Кирил и Методи", като магистър по Българска филология и Журналистика. Работи като учител.