Нели Цветкова - Съвременният свят в творчеството на жената
Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".
Жените около ковчега вдигнаха глави при познатия звук. По пътеката отвън почукваше бастунчето на леля Лина, наричана от цяло село „погребалният агент”. Спогледаха се многозначително. Цветана вдигна вежди, а Люба изсумтя. Нямаше нужда от думи. Неотменима традиция беше леля Лина да присъства на всяко погребение в селото, тъй както беше традиция всички да се дразнят от това и да коментират зад гърба й.
Вратата се отвори със скърцане. Люба си помисли, че това звучи зловещо, сякаш ей сега в стаята ще влезе смъртта. „И какво, ще влезе и ще каже „бау” ли?” – присмя се тя сама на себе си. „Това е просто леля Лина, съседката, ужасно досадната бабка, която не пропуска погребение, рови по ковчезите, за да провери налице ли е всичко нужно и не пропуска нито една подробност с орловия си поглед”.
Всъщност, сравнението със смъртта си беше доста на място. Съсухрена от годините, винаги в черно от главата до петите, леля Лина изглеждаше почти като оная с косата. Само дето вместо коса, винаги носеше кривото си бастунче, чието потропване познаваше цяло село. Сега тя влезе бавно в стаята, каза високо и ясно „Бог да прости” и се запъти към ковчега. Внезапно всички присъстващи се почувстваха напрегнати, сякаш им предстоеше труден изпит. Чувството беше абсурдно и ги подразни, но не можеха да се отърват от него. Леля Лина втренчено се вгледа в лицето на покойника, после обходи с поглед ковчега. Размести няколко цветя, оправи една гънка на чаршафа, накрая положи и своя букет. Докосна скръстените ръце на дядо Еньо, въздъхна и се отправи към паницата с житни зърна, да си запали свещта. След като изпълни и това задължение, тя се обърна към жените:
- Сложихте ли солта в краката?
- Всичко сме направили, лельо Лино, - отвърна Цветана, като се стараеше да звучи спокойно. Подобни сцени се повтаряха при всяко погребение в селото и сега тя очакваше въпросите, твърдо решена да не изгуби търпение.
- После да не забравите да наръсите хляб с тая сол и да го дадете на животните! – натърти леля Лина.
Гласът й звучеше плътно и властно, дори на тази възраст, когато гласните струни губят силата си и човек сам не може да се познае, когато заговори. Този неин глас допреди две десетилетия без усилие бе държал в подчинение цели класове ученици. Колкото гласът, толкова и пронизващият поглед под дебелите черни вежди. Годините бяха отнели на леля Лина силата на краката и гъвкавостта на гръбнака, но й бяха оставили това излъчване, заради което никой не се осмеляваше да й противоречи. Правеха го само зад гърба й или мислено, точно както правим със строгите си учители. Всъщност, много от хората в селото наистина бяха нейни някогашни ученици. За повечето от тях тя и досега беше другарката Михайлова.
- Няма да забравим – обеща Люба.
Леля Лина продължи с огледа. Присъстващите със затаен дъх я следяха в очакване на някоя остра забележка. Дядо Еньо лежеше в ковчега забравен, но едва ли се вълнуваше от това. Накрая старата жена кимна рязко и всички си отдъхнаха. Тя ги изгледа, сякаш казваше „Другия път ще ви хвана, ако нещо не е както трябва.”
Старата учителка остана на погребението докрая и не изпускаше от поглед нито една подробност. Забелязала, че един от носачите се олюлява и лъха на домашна ракия, тя го изгледа тъй люто, че човекът се извини на Цветана, свали вафлената кърпа, вързана с ивица черен плат на ръката му и си тръгна за вкъщи. Следващата жертва на поразяващия й взор беше едната внучка на дядо Еньо. Хубавичкото градско момиче едва стигна до гроба, като се препъваше на високите си токчета. Гледаше церемонията с досада, а когато близките започнаха да се изреждат да хвърлят по шепа пръст върху ковчега, се скри в тълпата, за да не й се наложи да се цапа. Леля Лина я забоде с очи като пеперуда в хербарий и девойката направо хукна към пресния гроб, за да изпълни дълга си. Намеси се само още веднъж, за да каже на Цветана да слага по-малко зеле по чиниите, защото има опасност да не им стигне. Дядовата Еньова дъщеря понечи да й възрази, но преглътна думите си. Съвсем скоро тя се убеди, че възрастната жена е била права.
Животът в селото си продължи и без дядо Еньо. От време на време камбаната биеше за поредния покойник и се започваше отново: житото, попът, свещите, гробарите, бобът и зелето, леля Лина. Вездесъщата леля Лина, от чието постоянно присъствие всички се дразнеха, но на чиято помощ негласно разчитаха.
Старата жена живееше сама. Останала вдовица съвсем млада, тя отгледа и изучи децата си без чужда помощ. Сега те се бяха устроили в града, имаха семейства и добра кариера, но рядко намираха време за майка си. Минала седемдесетте, леля Лина все още успяваше да се грижи за себе си. Обикаляше цялото село, потропвайки с кривото бастунче. Упорито отказваше да се запише в социалния патронаж и си готвеше самичка. Тежеше й само, че очите я предават. Вече не можеше да чете любимите си книги. Понякога сядаше на диванчето и вземаше някоя от тях в ръце, просто за да усети тежестта й, да вдъхне аромата на хартията, да се наслади на допира до листата им. Отгръщаше страниците безцелно, разглеждаше илюстрациите, после с въздишка оставяше книгата на мястото й в библиотеката.
Къщата на дядо Еньо постоя празна за известно време. След няколко месеца мъжът на Цветана се пенсионира и те решиха да се преместят на село. Велин беше деен човек. Пенсионерският живот много скоро му натежа и той почна да си търси занимавки. Направи градината като слязла от страниците на списание: с алпинеуми, цветни кътчета, колелета от каруца и глинени гърнета. Дори измайстори малък водопад с помпена система, която лично беше конструирал. Съседите се изреждаха да се порадват на красотите и възхитено цъкаха с език.
Веднъж дойдоха гости от града, бивши колеги на Велин. Докато пиеха изстудената ракия под асмата, един от тях подхвърли:
- Абе, Велине, къде си го крил досега това кътче? Ами че тука е рай, бе човек! Зеленина, чист въздух, вкусна вода, не като нашата в града... Ти що не направиш тука един селски туризъм?
Толкова му трябваше на Велин, който постоянно търсеше с какво ново да се захване. Още следващата пролет той почна основен ремонт на къщата, направи пристройки, нагласи няколко стаи и завъртя бизнес. Излезе, че ръката му е била лека. Работата потръгна отлично, често се налагаше да връщат гости и Велин започна да се оглежда за втора къща, която да купи. Понякога по съседски се шегуваше с леля Лина:
- Хайде, лельо Лино, продай къщата, ще те направя съдружник. Ще живееш при нас като почетен гост.
Възрастната жена се смееше и отговаряше:
- Велине, Велине, знам аз, че във всяка шега има малко истина. Но къщата няма да продавам. Почакай още малко, като си ида от тоя свят, тогава я купи. И да я направиш като картинка, чу ли?
Дойде зимата. Съседите се виждаха по-рядко. Всеки гледаше да си седи на топло до печката и да не се показва много-много навън. Единствено смъртта от време на време ги събираше заедно, за да изпратят поредния техен съселянин. Леля Лина винаги беше там, бдяща и досаждаща.
По Коледа наваля пухкав сняг. Велин излезе да изрине пътеките. Тъкмо беше почнал да се запъхтява, когато му се стори, че чува глас откъм съседната къща. Нададе ухо, после повика:
- Има ли някой там?
- Велине, ти ли си? Помощ, помощ! – дочу се плътният глас на леля Лина, сега някак изнемощял.
Велин прегази през дебелия сняг до оградата и я видя. Беше паднала близо до навеса с дървата. Около нея бяха разпилени няколко цепеници. Той хукна обратно до вкъщи, поръча на Цветана веднага да звъни в бърза помощ и да повика съседа от другата страна. После двамата мъже вдигнаха слабичката старица и я внесоха на ръце в къщата. Цветана постоя при нея, докато дойде линейката и я откара.
Мина време. Съседите очакваха леля Лина да се завърне, но вместо това на портата на къщата й се появи табела с надпис „Продава се”. Велин побърза да се свърже със сина й на обявения телефон. Узна от него, че съседката им вече живее в старчески дом. Имала нужда от гледане, а те не можели, били на работа... Загорча му. Сигурен беше, че не им е лесно, но с обявяването на къщата за продан, те сякаш казваха на света (и на самата нея), че са я завели там, за да умре.
Двамата с Цветана се вдигнаха до далечното село, където беше старческият дом. Леля Лина изглеждаше още по-смалена под завивките. За пръв път се беше смалил и мощният й глас. По това те разбраха, че тя си отива.
- Купи къщата, Велине. Нали я искаше? Направи я като картинка... – едва прошепна старата жена. – И обещайте да ми идвате на гроба.
- Както поискаш, лельо Лино – с насълзени очи стиснаха ръката й двамата.
Купиха къщата. Събраха старите вещи в кашони и започнаха ремонт. Нищо не се бе чуло за старата им съседка, но Велин и Цветана се утешаваха с мисълта, че липсата на лоши новини е добра новина. Един ден пред дома им спря непозната кола. Младият мъж, който слезе от нея, носеше в ръка ламиниран лист, тиксо и ножица. Отиде до близкия електрически стълб и залепи листа. Велин, който тъкмо подрязваше розите на пътя, се приближи. Прочете и ахна поразен. „40 дни от кончината на Ангелина Михайлова”.
- Ама как четиридесет? – обърна се той към младежа. – Вие кой сте?
- Аз съм й внук. А вие кой сте?
- Аз купих къщата. Велин се казвам. Наистина ли е починала преди 40 дни леля Лина?
- Ами всъщност вече стават два месеца. Но сега имах идване в тая посока и реших да се отбия да лепна некролога.
- Ама чакайте, тук никой не знае, че леля Лина е починала! Къде е погребана, тя тук нали си има запазено място, до мъжа си, даже паметникът е двоен, само чака да й се издълбае името.
- Ами, как да ви кажа, много далече беше за превозване. Нямате представа колко струват в днешно време катафалките! Решихме да ги оставим да я погребат в старческия дом. По-малко усложнения за всички. А за нея и без това вече няма никакво значение.
- Да, прав сте. Важно е човек да си спестява усложненията – процеди през зъби Велин. Обърна се и си влезе вкъщи.
- Между другото, баща ми поръча да ви кажа, че не искаме нищо от вещите й, които са останали тука, може да ги ползвате – подвикна след него внукът.
След няколко дни Цветана се зае да сортира книгите на старата си съседка. Натъкна се на дебела тетрадка с кожена подвързия. Докато все още виждаше добре, леля Лина бе водила дневник. Цветана седна и се зачете.
„Знам, че ме наричат погребалният агент. Дразня ги, усещам го. Но съм сигурна, че никой никога няма да ме прогони от погребението на свой близък. Нужна съм им. Аз съм застъпникът на мъртвите пред живите. Сама го реших, защото вярвам, че всеки има право да си отиде достойно. Някой трябва да се погрижи за тези, които не могат да се защитят сами. Защо да не съм аз? Надявам се, че някой ден ще има кой да го направи и за мен.”
Велин откри Цветана цяла в сълзи, надвесена над тетрадката. Безмълвно я взе от ръцете й и прочете редовете с тук-там поразмазани букви. Изтри лицето й и каза:
- Ние ще го направим за нея. Стегни се, жено, защото имаме да организираме помен за цяло село.
Баба Станка погали бялата козичка по челото и въздъхна.
- Хайде, Милке, - каза й. – Хапни и днеска трички, пък утре ще видя да купя от комшията Минчо малко мисир. Човекът обеща евтино да ми го даде, отделих малко парички от пенсийката...
Старата жена продължи да бъбри, докато галеше главата на животното. Милка си похапваше от триците, а от време на време надигаше глава и поглеждаше стопанката си в очите, сякаш разбираше всяка нейна дума. Двете често си правеха компания по този начин. Останала от години сама, баба Станка си нямаше друго другарче. По-рано наоколо се беше навъртал един шарен котарак, но после изчезна някъде.
От две години в селото нямаше козар. Семействата едно след друго премахваха домашните животни. Младите заминаваха – някои в града, повечето в чужбина. Възрастните се опитваха да поддържат стопанството, докато имаха сили, после се предаваха. Така един ден последният козар заяви, че няма сметка да си губи по цял ден времето за двадесет пършиви кози и замина за Гърция. Друг желаещ така и не се намери. Оттогава бабичките държаха животинките си вкъщи. Понякога ги извеждаха на близката поляна да попасат, но си знаеха, че не е същото. На козата не й ли дадеш възможност да тича, да се катери, да гризе корите на дърветата, да прави поразии, все едно нищо не си й дал.
Откак стадото не излизаше на паша, почти всички бяха изклали или продали животните си. В селото вече нямаше и пръч, така че нямаше нито ярета, нито мляко. Но баба Станка продължаваше да държи Милка, да си правят компания двете. Бялата козичка беше гальовна и мила, също като името си. Оставена на свобода у дома, тя ту се запасваше някъде в тревясалия двор, ту отиваше при старицата и се буташе в ръцете й, за да си изпроси някоя ласка и топла дума.
Свечеряваше се. Небето стана прозрачно теменужено. Прашната жега всеки момент щеше да бъде изместена от свежата хладина на лятната нощ. Щурците цирикаха упорито и звучно. Баба Станка заведе козичката в ниската кошара, залости вратата и се запъти към къщата.
Заобиколи и влезе в лятната кухня. На времето с нейния Марин бяха вдигнали къща по всички правила – с три стаи, с широк коридор и джамлък с високи стъпала. Всички къщи се правеха по този начин, а после домакините слагаха саксии с мушкато на всяко стъпало и найлонови пердета по прозорците, за да придават индивидуалност. Сега обаче баба Станка беше благодарна най-много за обичая да се пристрояват летни кухни. Някога те се правеха, за да не се цапат и умирисват спретнато подредените стаи. С времето обаче тези помещения, лесни за отопляване и без стъпала за изкачване, се бяха превърнали в постоянен дом за много възрастни хора.
Бабичката пусна малкия телевизор. Време беше да си изгледа сериала. Тя нямаше кабелна телевизия, а антената редовно се разместваше, затова често образът се показваше двоен или цял в снежинки. Но това не пречеше на старата жена да се вълнува заедно с героите и от време на време дори да пролива по някоя сълза заради тях. Допреди няколко години жените от махалата се събираха на пейката на съседите. След като обсъдеха местните клюки, те се отдаваха на сладостни коментари и анализи на „Дързост и красота” и „Докато свят светува”.
Сега обаче над съседската пейка бяха залепени некролози. И не само там. Всъщност, всички къщи около бабини Станкини бяха необитаеми. Някои бяха обявени за продажба и старицата понякога се питаше дали няма и тях да ги купят циганите. По-смело и по-навременно заминали на работа в чужбина, те се връщаха и със спечелените пари купуваха опустелите български домове. После ги ремонтираха и ги нашарваха по свой табиет и вкус.
Баба Станка се прозя. Напоследък й се доспиваше рано. Лягаше си още в девет. Затова пък към три-четири часа се ококорваше и дочакваше зората, въртейки се в леглото. Болките в подутите колене не й даваха мира, а в гръбнака й сякаш някой беше забил шиш и от време на време този шиш се нажежаваше и караше изнемощялото й тяло да пулсира от болка. Докторът й беше изписал лекарства, но те не помагаха особено. Той идваше в селото веднъж в седмицата, написваше по един-два смъртни акта, измерваше кръвното на няколко баби и дядовци, раздаваше рецептите и донесените от града лекарства и си заминаваше. През другото време пенсионерите бяха оставени на народната медицина и на божията милост.
Старата жена се сви под одеялото. Като млада в такова време спеше дори и без чаршаф. Винаги й беше топло, а ако се наложеше, имаше в кого да се сгуши. Сега обаче одеялото беше единствената й топлинка и единственият й другар в нощите. И постоянно й беше студено.
Не знаеше колко е спала. Събуди се от необичаен шум. Сърцето бумтеше в гърдите й, имаше чувството, че цялото й тяло се тресе от уплашеното му блъскане. Кошмар ли беше сънувала? Съзнанието й се проясни. Не беше кошмар. Навън ставаше нещо. Шумът се чуваше откъм кошарата. Баба Станка се вледени. Напоследък много съседи бяха пропищели от крадци. Дали пък не беше дошъл нейният ред? Дали щяха да влязат и при нея? Божичко, та те можеха да я убият! Колко хора бяха си отишли така, за нищо, колко старци бяха измъчвани и убивани, за да им вземат последните пет-десет лева! По телевизията често показваха такива неща и баба Станка всеки път се молеше да не се случи някой ден на нея. А сега опасността беше в двора й.
Не посмя да помръдне, да не вдигне шум. Надигна предпазливо пердето. Те тъкмо излизаха от кошарата. Бяха двама. Носеха големи торби. Стараеха се да се движат тихо. Оставиха вратата отворена и побързаха да се изнижат. На излизане единият от тях се извърна и луната огря лицето му. Баба Станка ахна – беше Асен, от циганската махала.
- Не те е срам бе, Асенчо! – възмутено промърмори старицата. – Колко пъти съм ти давала дрешки за децата, от моите внуци, колко пари назаем, даже последните не ми ги върна...
Разбира се, тя каза това тихо, на себе си. И през ум не й мина да излезе и да привлече вниманието на крадците. Но какво бяха правили в кошарата? Там нямаше нищо за вземане, с какво бяха напълнили тия големи торби?
Бабичката не мигна до сутринта, но не се осмели да излезе от стаята. Все се страхуваше, че крадците може да се върнат и да я нападнат. Когато слънцето се показа, тя се надигна бавно от леглото. С мъка раздвижи схванатия си гръб. Взе бастунчето си и полека закрета към кошарата. Искаше да види как е Милка, дали се е изплашила много, милата душица. Поне беше сигурна, че не са я откраднали, иначе щеше да ги види да я извеждат. Пък и тя щеше да блее, да се дърпа...
Когато наближи кошарата, изведнъж я обзе страх. Краката й се подкосиха и не й се искаше да продължава нататък. Някакво зловещо предчувствие я вцепени, крачките й ставаха все по-бавни. Бутна вратата със затаен дъх. Зави й се свят от гледката, отстъпи крачка назад и бавно се свлече до стената. От стегнатото й гърло вместо писък излезе хъркане. Милка! Нейната Милка, единствената приятелка, която й беше останала! Тя беше мъртва, но това не беше най-страшното... Циганите бяха заклали кроткото животно, после бяха отрязали бутовете и плешките и бяха взели само тях. Сега гальовното животинче представляваше камара месо и кости, обезобразени, опустошени. Наблизо се валяха отрязаните до коленните стави крака. А очите, вече мътни от смъртта, гледаха право в нея, сякаш се прощаваха.
Баба Станка изпълзя със сетни сили навън, строполи се на тревата и зарида. Треперливият й старчески плач се извиси над махалата и се смеси с идващите отнякъде извивки на чалга-песен. Тя дълго плака, но никой не я чу и никой не дойде. Старицата бавно се надигна и влезе вкъщи.
С разтреперани ръце се изми, облече новия кат и взе бастунчето си. Бавно тръгна към центъра на селото, като от време на време спираше да си почине. Не срещна никого, в селото не бяха останали много хора, а по това време всеки си шеташе вкъщи. Кметството не беше отворено още. Баба Станка седна на пейката и зачака.
По едно време се зададе секретарката Снежка. Старата жена се надигна и се запъти към нея.
- Снеже ма, днеска ще идва ли полицайчето? Искам да говоря с него.
- Няма, бабо Станке, по график е тука само във вторник и четвъртък. Днеска трябва да е в съседното село.
Очите на старата жена се насълзиха.
- Ами аз какво да правя тогава, Снеже? Исках да се оплача.
- Какво е станало, бабо Станке?
- Асен, Асен от Джумаците, нали го знаеш? Нощеска влезе с още един у дома и ми заклаха козичката... – гласът на старицата пресекна и тя пое шумно въздух, за да не избухне в ридания отново.
Секретарката настръхна.
- Ох, бабо Станке, тоя път ти ли? Какво да ти кажа? Не си първата, не си последната! Знаеш, пропищели сме от тия. И наместникът се е видял в чудо. Къде ли не ходи, какво ли не прави, няма отърване от тях! Съдят ги, оправдават ги, влачат им делата, още никой от тях не е влязъл в затвора. А ти видя ли го Асен?
- Видях го, Снежке, ама не посмях да се покажа. Да не ми направят нещо, че двама нали бяха. А за Милка... аз чак тая сутрин видях какво са й сторили.
Сълзите на старата жена потекоха.
- Бабо Станке, ела влез. Той, полицаят, ще иска жалба да напишеш, ама ти ще можеш ли? Я ми разкажи всичко, пък аз ще я напиша и утре, като дойде, ще му я дадем. Не че ще има полза, ама ние да си напишем.
След час баба Станка куцукаше обратно към къщи. Селото се беше пооживило. Тук-там се виждаха хора да поливат в градините. Една жена й подвикна:
- Къде си ходила толкоз рано, бабо Станке?
- Ох, не питай, Марче, ходих да търся полицайчето, ама днеска го няма.
- Защо, бабо Станке, какво е станало?
Старицата пак се разплака.
- Асен от Джумаците нощеска ми закла козата. В къщата ми влезе, ей тъй, като разбойник се намъкна, още един имаше с него.
- Малеееее, ама ти видя ли ги?
- Видях ги, но не посмях да се развикам.
- Много са нагли, ей, съвсем се забравиха – пустоса ги Марийка. – И как няма, като никой нищо не им прави? Ей на, аз три жалби имам, нито ми върнаха нещо взето, нито има някой осъден! Комшийката Петка с две жалби – същата работа! Комшията Велико – и той така! Няма оправия, бабо Станке, ами добре, че си си мълчала, та поне на тебе не са посегнали. То, на днешно време, и на това да бъдем благодарни...
Старата жена кимна тъжно с глава и продължи. Реши да се отбие в магазина за хляб, да не излиза после пак. Толкова много се беше изморила. При Катинка нямаше много хора. Продавачката беше сложила два стола, да сядат старците, докато си чакат реда. Баба Станка приседна с пъшкане. Катинка й се усмихна:
- Как си днеска, бабо Станке?
Тъкмо да отвори уста да се оплаче и в магазина влезе Гина, жената на Асен. От вратата тя се засили към щанда и каза:
- Дай пет хляба и пет бири Каменици, от големите, двата литра!
Около нея се носеше миризма на пържени кюфтета. На баба Станка й прилоша. После гневът спусна пелена пред очите й и тя се изправи срещу циганката:
- Гино, що ми заклахте козата ма? Видях го твоя мъж нощес у дома, закла козата и взе бутовете! Не ви ли е срам?
Гина се поколеба за момент как да реагира, но бързо й стана ясно, че няма смисъл да се отрича. Тя сложи ръце на кръста си и се обърна наперено към старата жена.
- Кво искаш от мен ма, бабо? Какво ми интерсува мен твойта коза? А мойте деца гладни ли да седат? Државата работа не дава, пари не дава, аз как да ги нахранвам? Да умрат от глад теб няма ли да та срам? Как си мислиш ти таз работа?
Баба Станка зяпна изумено и отстъпи крачка назад. Седна обратно на столчето и млъкна. Катинка понечи да каже нещо, после наведе глава, грабна хлябовете и бирите и ги тръшна пред Гина.
- Ти пиши там, на титрадката! – заповяда циганката, напъха всичко в торбите и изфуча навън от магазина.
- Леле, бабо Станке, вярно ли? – попита Катинка.
- Вярно, Катинке, видях го, той беше. И жалба пуснах, ама всички ми казват, че полза няма. То, и да го осъдят, мойта Милка никой няма да ми я върне... – подсмръкна старицата.
- Няма и да го осъдят обаче – възмутено рече продавачката. – Само да не ти направи нещо сега, като знае, че си го видяла...
- То, какво ли има да ми вземе вече... – отрони баба Станка. После полека закуцука към къщи.
Полута се из дома, помисли, пък накрая се реши. Взе телефона да се обади на дъщеря си. Не обичаше да я тревожи за щяло и нещяло, но просто не издържа. Краси от години живееше и работеше в Испания. Беше се устроила там и не помисляше да се връща. Веднъж в месеца се обаждаше, понякога пращаше някой лев, но не си беше идвала много отдавна, дори и на гости.
- Здравей, мамо, какво е станало? – чу се разтревоженият й глас отсреща. Постепенно беше придобила акцент.
- Ами, Красе, исках ей така да те чуя. Добре ли си?
- Добре съм, слава богу. Ти как си?
- И аз иначе съм добре. Само дето... нощес влизаха цигани у дома. Заколиха козата...
Гласът й отново затрепера. Красимира я пресече:
- Мамо, откога ти казвах да махнеш тая коза? Остави я козата, на тебе нещо направиха ли ти?
- Не, при мене не са влизали, аз ги видях, но си замълчах.
- Да идеш в полицията, да напишеш жалба, чу ли?
- Написах, ама ми казаха, че няма да стане нищо.
Дъщеря й се ядоса:
- Ама как нищо бе, как така нищо? Тука няма такива работи, тука никой няма да посмее да ти влезе в къщата и да те краде, закони има и сме защитени! Каква държава станахте вие там бе, какво е това чудо от вас?
- Красе, ами...
- Какво?
- Ти не може ли да си дойдеш? Поне за ден-два? Да те видя, може да ми е за последно, дето се вика...
- Аааа, такива работи няма да ми приказваш! За последно, как можа да го кажеш? Не мога да дойда, пътят е много скъп. А и знаеш как е тука, един ден да те няма и веднага друг ти взема работата. Не, мамо, няма да мога! Хайде, че трябва да затварям!
- Пази се, дъще!
Баба Станка прибра телефона в шкафчето, после седна на леглото и заплака.
Нели Цветкова е родена в Русе. Автор е на книгите „Ясновидката“, „Сълза за мама“ и "Синьото мънисто", участва в сборниците „Вдъхновени от Краля“ на издателство „Гаяна“ и „Зелени разкази (ама наистина)“ на Човешката библиотека, както и в поетичния сборник „Борови иглици – 2“. Публикувала е в списание „Дракус“ и вестник „Форум “. Пише на социални теми и фентъзи.
Застъпницата
Жените около ковчега вдигнаха глави при познатия звук. По пътеката отвън почукваше бастунчето на леля Лина, наричана от цяло село „погребалният агент”. Спогледаха се многозначително. Цветана вдигна вежди, а Люба изсумтя. Нямаше нужда от думи. Неотменима традиция беше леля Лина да присъства на всяко погребение в селото, тъй както беше традиция всички да се дразнят от това и да коментират зад гърба й.
Вратата се отвори със скърцане. Люба си помисли, че това звучи зловещо, сякаш ей сега в стаята ще влезе смъртта. „И какво, ще влезе и ще каже „бау” ли?” – присмя се тя сама на себе си. „Това е просто леля Лина, съседката, ужасно досадната бабка, която не пропуска погребение, рови по ковчезите, за да провери налице ли е всичко нужно и не пропуска нито една подробност с орловия си поглед”.
Всъщност, сравнението със смъртта си беше доста на място. Съсухрена от годините, винаги в черно от главата до петите, леля Лина изглеждаше почти като оная с косата. Само дето вместо коса, винаги носеше кривото си бастунче, чието потропване познаваше цяло село. Сега тя влезе бавно в стаята, каза високо и ясно „Бог да прости” и се запъти към ковчега. Внезапно всички присъстващи се почувстваха напрегнати, сякаш им предстоеше труден изпит. Чувството беше абсурдно и ги подразни, но не можеха да се отърват от него. Леля Лина втренчено се вгледа в лицето на покойника, после обходи с поглед ковчега. Размести няколко цветя, оправи една гънка на чаршафа, накрая положи и своя букет. Докосна скръстените ръце на дядо Еньо, въздъхна и се отправи към паницата с житни зърна, да си запали свещта. След като изпълни и това задължение, тя се обърна към жените:
- Сложихте ли солта в краката?
- Всичко сме направили, лельо Лино, - отвърна Цветана, като се стараеше да звучи спокойно. Подобни сцени се повтаряха при всяко погребение в селото и сега тя очакваше въпросите, твърдо решена да не изгуби търпение.
- После да не забравите да наръсите хляб с тая сол и да го дадете на животните! – натърти леля Лина.
Гласът й звучеше плътно и властно, дори на тази възраст, когато гласните струни губят силата си и човек сам не може да се познае, когато заговори. Този неин глас допреди две десетилетия без усилие бе държал в подчинение цели класове ученици. Колкото гласът, толкова и пронизващият поглед под дебелите черни вежди. Годините бяха отнели на леля Лина силата на краката и гъвкавостта на гръбнака, но й бяха оставили това излъчване, заради което никой не се осмеляваше да й противоречи. Правеха го само зад гърба й или мислено, точно както правим със строгите си учители. Всъщност, много от хората в селото наистина бяха нейни някогашни ученици. За повечето от тях тя и досега беше другарката Михайлова.
- Няма да забравим – обеща Люба.
Леля Лина продължи с огледа. Присъстващите със затаен дъх я следяха в очакване на някоя остра забележка. Дядо Еньо лежеше в ковчега забравен, но едва ли се вълнуваше от това. Накрая старата жена кимна рязко и всички си отдъхнаха. Тя ги изгледа, сякаш казваше „Другия път ще ви хвана, ако нещо не е както трябва.”
Старата учителка остана на погребението докрая и не изпускаше от поглед нито една подробност. Забелязала, че един от носачите се олюлява и лъха на домашна ракия, тя го изгледа тъй люто, че човекът се извини на Цветана, свали вафлената кърпа, вързана с ивица черен плат на ръката му и си тръгна за вкъщи. Следващата жертва на поразяващия й взор беше едната внучка на дядо Еньо. Хубавичкото градско момиче едва стигна до гроба, като се препъваше на високите си токчета. Гледаше церемонията с досада, а когато близките започнаха да се изреждат да хвърлят по шепа пръст върху ковчега, се скри в тълпата, за да не й се наложи да се цапа. Леля Лина я забоде с очи като пеперуда в хербарий и девойката направо хукна към пресния гроб, за да изпълни дълга си. Намеси се само още веднъж, за да каже на Цветана да слага по-малко зеле по чиниите, защото има опасност да не им стигне. Дядовата Еньова дъщеря понечи да й възрази, но преглътна думите си. Съвсем скоро тя се убеди, че възрастната жена е била права.
Животът в селото си продължи и без дядо Еньо. От време на време камбаната биеше за поредния покойник и се започваше отново: житото, попът, свещите, гробарите, бобът и зелето, леля Лина. Вездесъщата леля Лина, от чието постоянно присъствие всички се дразнеха, но на чиято помощ негласно разчитаха.
Старата жена живееше сама. Останала вдовица съвсем млада, тя отгледа и изучи децата си без чужда помощ. Сега те се бяха устроили в града, имаха семейства и добра кариера, но рядко намираха време за майка си. Минала седемдесетте, леля Лина все още успяваше да се грижи за себе си. Обикаляше цялото село, потропвайки с кривото бастунче. Упорито отказваше да се запише в социалния патронаж и си готвеше самичка. Тежеше й само, че очите я предават. Вече не можеше да чете любимите си книги. Понякога сядаше на диванчето и вземаше някоя от тях в ръце, просто за да усети тежестта й, да вдъхне аромата на хартията, да се наслади на допира до листата им. Отгръщаше страниците безцелно, разглеждаше илюстрациите, после с въздишка оставяше книгата на мястото й в библиотеката.
Къщата на дядо Еньо постоя празна за известно време. След няколко месеца мъжът на Цветана се пенсионира и те решиха да се преместят на село. Велин беше деен човек. Пенсионерският живот много скоро му натежа и той почна да си търси занимавки. Направи градината като слязла от страниците на списание: с алпинеуми, цветни кътчета, колелета от каруца и глинени гърнета. Дори измайстори малък водопад с помпена система, която лично беше конструирал. Съседите се изреждаха да се порадват на красотите и възхитено цъкаха с език.
Веднъж дойдоха гости от града, бивши колеги на Велин. Докато пиеха изстудената ракия под асмата, един от тях подхвърли:
- Абе, Велине, къде си го крил досега това кътче? Ами че тука е рай, бе човек! Зеленина, чист въздух, вкусна вода, не като нашата в града... Ти що не направиш тука един селски туризъм?
Толкова му трябваше на Велин, който постоянно търсеше с какво ново да се захване. Още следващата пролет той почна основен ремонт на къщата, направи пристройки, нагласи няколко стаи и завъртя бизнес. Излезе, че ръката му е била лека. Работата потръгна отлично, често се налагаше да връщат гости и Велин започна да се оглежда за втора къща, която да купи. Понякога по съседски се шегуваше с леля Лина:
- Хайде, лельо Лино, продай къщата, ще те направя съдружник. Ще живееш при нас като почетен гост.
Възрастната жена се смееше и отговаряше:
- Велине, Велине, знам аз, че във всяка шега има малко истина. Но къщата няма да продавам. Почакай още малко, като си ида от тоя свят, тогава я купи. И да я направиш като картинка, чу ли?
Дойде зимата. Съседите се виждаха по-рядко. Всеки гледаше да си седи на топло до печката и да не се показва много-много навън. Единствено смъртта от време на време ги събираше заедно, за да изпратят поредния техен съселянин. Леля Лина винаги беше там, бдяща и досаждаща.
По Коледа наваля пухкав сняг. Велин излезе да изрине пътеките. Тъкмо беше почнал да се запъхтява, когато му се стори, че чува глас откъм съседната къща. Нададе ухо, после повика:
- Има ли някой там?
- Велине, ти ли си? Помощ, помощ! – дочу се плътният глас на леля Лина, сега някак изнемощял.
Велин прегази през дебелия сняг до оградата и я видя. Беше паднала близо до навеса с дървата. Около нея бяха разпилени няколко цепеници. Той хукна обратно до вкъщи, поръча на Цветана веднага да звъни в бърза помощ и да повика съседа от другата страна. После двамата мъже вдигнаха слабичката старица и я внесоха на ръце в къщата. Цветана постоя при нея, докато дойде линейката и я откара.
Мина време. Съседите очакваха леля Лина да се завърне, но вместо това на портата на къщата й се появи табела с надпис „Продава се”. Велин побърза да се свърже със сина й на обявения телефон. Узна от него, че съседката им вече живее в старчески дом. Имала нужда от гледане, а те не можели, били на работа... Загорча му. Сигурен беше, че не им е лесно, но с обявяването на къщата за продан, те сякаш казваха на света (и на самата нея), че са я завели там, за да умре.
Двамата с Цветана се вдигнаха до далечното село, където беше старческият дом. Леля Лина изглеждаше още по-смалена под завивките. За пръв път се беше смалил и мощният й глас. По това те разбраха, че тя си отива.
- Купи къщата, Велине. Нали я искаше? Направи я като картинка... – едва прошепна старата жена. – И обещайте да ми идвате на гроба.
- Както поискаш, лельо Лино – с насълзени очи стиснаха ръката й двамата.
Купиха къщата. Събраха старите вещи в кашони и започнаха ремонт. Нищо не се бе чуло за старата им съседка, но Велин и Цветана се утешаваха с мисълта, че липсата на лоши новини е добра новина. Един ден пред дома им спря непозната кола. Младият мъж, който слезе от нея, носеше в ръка ламиниран лист, тиксо и ножица. Отиде до близкия електрически стълб и залепи листа. Велин, който тъкмо подрязваше розите на пътя, се приближи. Прочете и ахна поразен. „40 дни от кончината на Ангелина Михайлова”.
- Ама как четиридесет? – обърна се той към младежа. – Вие кой сте?
- Аз съм й внук. А вие кой сте?
- Аз купих къщата. Велин се казвам. Наистина ли е починала преди 40 дни леля Лина?
- Ами всъщност вече стават два месеца. Но сега имах идване в тая посока и реших да се отбия да лепна некролога.
- Ама чакайте, тук никой не знае, че леля Лина е починала! Къде е погребана, тя тук нали си има запазено място, до мъжа си, даже паметникът е двоен, само чака да й се издълбае името.
- Ами, как да ви кажа, много далече беше за превозване. Нямате представа колко струват в днешно време катафалките! Решихме да ги оставим да я погребат в старческия дом. По-малко усложнения за всички. А за нея и без това вече няма никакво значение.
- Да, прав сте. Важно е човек да си спестява усложненията – процеди през зъби Велин. Обърна се и си влезе вкъщи.
- Между другото, баща ми поръча да ви кажа, че не искаме нищо от вещите й, които са останали тука, може да ги ползвате – подвикна след него внукът.
След няколко дни Цветана се зае да сортира книгите на старата си съседка. Натъкна се на дебела тетрадка с кожена подвързия. Докато все още виждаше добре, леля Лина бе водила дневник. Цветана седна и се зачете.
„Знам, че ме наричат погребалният агент. Дразня ги, усещам го. Но съм сигурна, че никой никога няма да ме прогони от погребението на свой близък. Нужна съм им. Аз съм застъпникът на мъртвите пред живите. Сама го реших, защото вярвам, че всеки има право да си отиде достойно. Някой трябва да се погрижи за тези, които не могат да се защитят сами. Защо да не съм аз? Надявам се, че някой ден ще има кой да го направи и за мен.”
Велин откри Цветана цяла в сълзи, надвесена над тетрадката. Безмълвно я взе от ръцете й и прочете редовете с тук-там поразмазани букви. Изтри лицето й и каза:
- Ние ще го направим за нея. Стегни се, жено, защото имаме да организираме помен за цяло село.
Баба Станка
Баба Станка погали бялата козичка по челото и въздъхна.
- Хайде, Милке, - каза й. – Хапни и днеска трички, пък утре ще видя да купя от комшията Минчо малко мисир. Човекът обеща евтино да ми го даде, отделих малко парички от пенсийката...
Старата жена продължи да бъбри, докато галеше главата на животното. Милка си похапваше от триците, а от време на време надигаше глава и поглеждаше стопанката си в очите, сякаш разбираше всяка нейна дума. Двете често си правеха компания по този начин. Останала от години сама, баба Станка си нямаше друго другарче. По-рано наоколо се беше навъртал един шарен котарак, но после изчезна някъде.
От две години в селото нямаше козар. Семействата едно след друго премахваха домашните животни. Младите заминаваха – някои в града, повечето в чужбина. Възрастните се опитваха да поддържат стопанството, докато имаха сили, после се предаваха. Така един ден последният козар заяви, че няма сметка да си губи по цял ден времето за двадесет пършиви кози и замина за Гърция. Друг желаещ така и не се намери. Оттогава бабичките държаха животинките си вкъщи. Понякога ги извеждаха на близката поляна да попасат, но си знаеха, че не е същото. На козата не й ли дадеш възможност да тича, да се катери, да гризе корите на дърветата, да прави поразии, все едно нищо не си й дал.
Откак стадото не излизаше на паша, почти всички бяха изклали или продали животните си. В селото вече нямаше и пръч, така че нямаше нито ярета, нито мляко. Но баба Станка продължаваше да държи Милка, да си правят компания двете. Бялата козичка беше гальовна и мила, също като името си. Оставена на свобода у дома, тя ту се запасваше някъде в тревясалия двор, ту отиваше при старицата и се буташе в ръцете й, за да си изпроси някоя ласка и топла дума.
Свечеряваше се. Небето стана прозрачно теменужено. Прашната жега всеки момент щеше да бъде изместена от свежата хладина на лятната нощ. Щурците цирикаха упорито и звучно. Баба Станка заведе козичката в ниската кошара, залости вратата и се запъти към къщата.
Заобиколи и влезе в лятната кухня. На времето с нейния Марин бяха вдигнали къща по всички правила – с три стаи, с широк коридор и джамлък с високи стъпала. Всички къщи се правеха по този начин, а после домакините слагаха саксии с мушкато на всяко стъпало и найлонови пердета по прозорците, за да придават индивидуалност. Сега обаче баба Станка беше благодарна най-много за обичая да се пристрояват летни кухни. Някога те се правеха, за да не се цапат и умирисват спретнато подредените стаи. С времето обаче тези помещения, лесни за отопляване и без стъпала за изкачване, се бяха превърнали в постоянен дом за много възрастни хора.
Бабичката пусна малкия телевизор. Време беше да си изгледа сериала. Тя нямаше кабелна телевизия, а антената редовно се разместваше, затова често образът се показваше двоен или цял в снежинки. Но това не пречеше на старата жена да се вълнува заедно с героите и от време на време дори да пролива по някоя сълза заради тях. Допреди няколко години жените от махалата се събираха на пейката на съседите. След като обсъдеха местните клюки, те се отдаваха на сладостни коментари и анализи на „Дързост и красота” и „Докато свят светува”.
Сега обаче над съседската пейка бяха залепени некролози. И не само там. Всъщност, всички къщи около бабини Станкини бяха необитаеми. Някои бяха обявени за продажба и старицата понякога се питаше дали няма и тях да ги купят циганите. По-смело и по-навременно заминали на работа в чужбина, те се връщаха и със спечелените пари купуваха опустелите български домове. После ги ремонтираха и ги нашарваха по свой табиет и вкус.
Баба Станка се прозя. Напоследък й се доспиваше рано. Лягаше си още в девет. Затова пък към три-четири часа се ококорваше и дочакваше зората, въртейки се в леглото. Болките в подутите колене не й даваха мира, а в гръбнака й сякаш някой беше забил шиш и от време на време този шиш се нажежаваше и караше изнемощялото й тяло да пулсира от болка. Докторът й беше изписал лекарства, но те не помагаха особено. Той идваше в селото веднъж в седмицата, написваше по един-два смъртни акта, измерваше кръвното на няколко баби и дядовци, раздаваше рецептите и донесените от града лекарства и си заминаваше. През другото време пенсионерите бяха оставени на народната медицина и на божията милост.
Старата жена се сви под одеялото. Като млада в такова време спеше дори и без чаршаф. Винаги й беше топло, а ако се наложеше, имаше в кого да се сгуши. Сега обаче одеялото беше единствената й топлинка и единственият й другар в нощите. И постоянно й беше студено.
Не знаеше колко е спала. Събуди се от необичаен шум. Сърцето бумтеше в гърдите й, имаше чувството, че цялото й тяло се тресе от уплашеното му блъскане. Кошмар ли беше сънувала? Съзнанието й се проясни. Не беше кошмар. Навън ставаше нещо. Шумът се чуваше откъм кошарата. Баба Станка се вледени. Напоследък много съседи бяха пропищели от крадци. Дали пък не беше дошъл нейният ред? Дали щяха да влязат и при нея? Божичко, та те можеха да я убият! Колко хора бяха си отишли така, за нищо, колко старци бяха измъчвани и убивани, за да им вземат последните пет-десет лева! По телевизията често показваха такива неща и баба Станка всеки път се молеше да не се случи някой ден на нея. А сега опасността беше в двора й.
Не посмя да помръдне, да не вдигне шум. Надигна предпазливо пердето. Те тъкмо излизаха от кошарата. Бяха двама. Носеха големи торби. Стараеха се да се движат тихо. Оставиха вратата отворена и побързаха да се изнижат. На излизане единият от тях се извърна и луната огря лицето му. Баба Станка ахна – беше Асен, от циганската махала.
- Не те е срам бе, Асенчо! – възмутено промърмори старицата. – Колко пъти съм ти давала дрешки за децата, от моите внуци, колко пари назаем, даже последните не ми ги върна...
Разбира се, тя каза това тихо, на себе си. И през ум не й мина да излезе и да привлече вниманието на крадците. Но какво бяха правили в кошарата? Там нямаше нищо за вземане, с какво бяха напълнили тия големи торби?
Бабичката не мигна до сутринта, но не се осмели да излезе от стаята. Все се страхуваше, че крадците може да се върнат и да я нападнат. Когато слънцето се показа, тя се надигна бавно от леглото. С мъка раздвижи схванатия си гръб. Взе бастунчето си и полека закрета към кошарата. Искаше да види как е Милка, дали се е изплашила много, милата душица. Поне беше сигурна, че не са я откраднали, иначе щеше да ги види да я извеждат. Пък и тя щеше да блее, да се дърпа...
Когато наближи кошарата, изведнъж я обзе страх. Краката й се подкосиха и не й се искаше да продължава нататък. Някакво зловещо предчувствие я вцепени, крачките й ставаха все по-бавни. Бутна вратата със затаен дъх. Зави й се свят от гледката, отстъпи крачка назад и бавно се свлече до стената. От стегнатото й гърло вместо писък излезе хъркане. Милка! Нейната Милка, единствената приятелка, която й беше останала! Тя беше мъртва, но това не беше най-страшното... Циганите бяха заклали кроткото животно, после бяха отрязали бутовете и плешките и бяха взели само тях. Сега гальовното животинче представляваше камара месо и кости, обезобразени, опустошени. Наблизо се валяха отрязаните до коленните стави крака. А очите, вече мътни от смъртта, гледаха право в нея, сякаш се прощаваха.
Баба Станка изпълзя със сетни сили навън, строполи се на тревата и зарида. Треперливият й старчески плач се извиси над махалата и се смеси с идващите отнякъде извивки на чалга-песен. Тя дълго плака, но никой не я чу и никой не дойде. Старицата бавно се надигна и влезе вкъщи.
С разтреперани ръце се изми, облече новия кат и взе бастунчето си. Бавно тръгна към центъра на селото, като от време на време спираше да си почине. Не срещна никого, в селото не бяха останали много хора, а по това време всеки си шеташе вкъщи. Кметството не беше отворено още. Баба Станка седна на пейката и зачака.
По едно време се зададе секретарката Снежка. Старата жена се надигна и се запъти към нея.
- Снеже ма, днеска ще идва ли полицайчето? Искам да говоря с него.
- Няма, бабо Станке, по график е тука само във вторник и четвъртък. Днеска трябва да е в съседното село.
Очите на старата жена се насълзиха.
- Ами аз какво да правя тогава, Снеже? Исках да се оплача.
- Какво е станало, бабо Станке?
- Асен, Асен от Джумаците, нали го знаеш? Нощеска влезе с още един у дома и ми заклаха козичката... – гласът на старицата пресекна и тя пое шумно въздух, за да не избухне в ридания отново.
Секретарката настръхна.
- Ох, бабо Станке, тоя път ти ли? Какво да ти кажа? Не си първата, не си последната! Знаеш, пропищели сме от тия. И наместникът се е видял в чудо. Къде ли не ходи, какво ли не прави, няма отърване от тях! Съдят ги, оправдават ги, влачат им делата, още никой от тях не е влязъл в затвора. А ти видя ли го Асен?
- Видях го, Снежке, ама не посмях да се покажа. Да не ми направят нещо, че двама нали бяха. А за Милка... аз чак тая сутрин видях какво са й сторили.
Сълзите на старата жена потекоха.
- Бабо Станке, ела влез. Той, полицаят, ще иска жалба да напишеш, ама ти ще можеш ли? Я ми разкажи всичко, пък аз ще я напиша и утре, като дойде, ще му я дадем. Не че ще има полза, ама ние да си напишем.
След час баба Станка куцукаше обратно към къщи. Селото се беше пооживило. Тук-там се виждаха хора да поливат в градините. Една жена й подвикна:
- Къде си ходила толкоз рано, бабо Станке?
- Ох, не питай, Марче, ходих да търся полицайчето, ама днеска го няма.
- Защо, бабо Станке, какво е станало?
Старицата пак се разплака.
- Асен от Джумаците нощеска ми закла козата. В къщата ми влезе, ей тъй, като разбойник се намъкна, още един имаше с него.
- Малеееее, ама ти видя ли ги?
- Видях ги, но не посмях да се развикам.
- Много са нагли, ей, съвсем се забравиха – пустоса ги Марийка. – И как няма, като никой нищо не им прави? Ей на, аз три жалби имам, нито ми върнаха нещо взето, нито има някой осъден! Комшийката Петка с две жалби – същата работа! Комшията Велико – и той така! Няма оправия, бабо Станке, ами добре, че си си мълчала, та поне на тебе не са посегнали. То, на днешно време, и на това да бъдем благодарни...
Старата жена кимна тъжно с глава и продължи. Реши да се отбие в магазина за хляб, да не излиза после пак. Толкова много се беше изморила. При Катинка нямаше много хора. Продавачката беше сложила два стола, да сядат старците, докато си чакат реда. Баба Станка приседна с пъшкане. Катинка й се усмихна:
- Как си днеска, бабо Станке?
Тъкмо да отвори уста да се оплаче и в магазина влезе Гина, жената на Асен. От вратата тя се засили към щанда и каза:
- Дай пет хляба и пет бири Каменици, от големите, двата литра!
Около нея се носеше миризма на пържени кюфтета. На баба Станка й прилоша. После гневът спусна пелена пред очите й и тя се изправи срещу циганката:
- Гино, що ми заклахте козата ма? Видях го твоя мъж нощес у дома, закла козата и взе бутовете! Не ви ли е срам?
Гина се поколеба за момент как да реагира, но бързо й стана ясно, че няма смисъл да се отрича. Тя сложи ръце на кръста си и се обърна наперено към старата жена.
- Кво искаш от мен ма, бабо? Какво ми интерсува мен твойта коза? А мойте деца гладни ли да седат? Државата работа не дава, пари не дава, аз как да ги нахранвам? Да умрат от глад теб няма ли да та срам? Как си мислиш ти таз работа?
Баба Станка зяпна изумено и отстъпи крачка назад. Седна обратно на столчето и млъкна. Катинка понечи да каже нещо, после наведе глава, грабна хлябовете и бирите и ги тръшна пред Гина.
- Ти пиши там, на титрадката! – заповяда циганката, напъха всичко в торбите и изфуча навън от магазина.
- Леле, бабо Станке, вярно ли? – попита Катинка.
- Вярно, Катинке, видях го, той беше. И жалба пуснах, ама всички ми казват, че полза няма. То, и да го осъдят, мойта Милка никой няма да ми я върне... – подсмръкна старицата.
- Няма и да го осъдят обаче – възмутено рече продавачката. – Само да не ти направи нещо сега, като знае, че си го видяла...
- То, какво ли има да ми вземе вече... – отрони баба Станка. После полека закуцука към къщи.
Полута се из дома, помисли, пък накрая се реши. Взе телефона да се обади на дъщеря си. Не обичаше да я тревожи за щяло и нещяло, но просто не издържа. Краси от години живееше и работеше в Испания. Беше се устроила там и не помисляше да се връща. Веднъж в месеца се обаждаше, понякога пращаше някой лев, но не си беше идвала много отдавна, дори и на гости.
- Здравей, мамо, какво е станало? – чу се разтревоженият й глас отсреща. Постепенно беше придобила акцент.
- Ами, Красе, исках ей така да те чуя. Добре ли си?
- Добре съм, слава богу. Ти как си?
- И аз иначе съм добре. Само дето... нощес влизаха цигани у дома. Заколиха козата...
Гласът й отново затрепера. Красимира я пресече:
- Мамо, откога ти казвах да махнеш тая коза? Остави я козата, на тебе нещо направиха ли ти?
- Не, при мене не са влизали, аз ги видях, но си замълчах.
- Да идеш в полицията, да напишеш жалба, чу ли?
- Написах, ама ми казаха, че няма да стане нищо.
Дъщеря й се ядоса:
- Ама как нищо бе, как така нищо? Тука няма такива работи, тука никой няма да посмее да ти влезе в къщата и да те краде, закони има и сме защитени! Каква държава станахте вие там бе, какво е това чудо от вас?
- Красе, ами...
- Какво?
- Ти не може ли да си дойдеш? Поне за ден-два? Да те видя, може да ми е за последно, дето се вика...
- Аааа, такива работи няма да ми приказваш! За последно, как можа да го кажеш? Не мога да дойда, пътят е много скъп. А и знаеш как е тука, един ден да те няма и веднага друг ти взема работата. Не, мамо, няма да мога! Хайде, че трябва да затварям!
- Пази се, дъще!
Баба Станка прибра телефона в шкафчето, после седна на леглото и заплака.
Нели Цветкова е родена в Русе. Автор е на книгите „Ясновидката“, „Сълза за мама“ и "Синьото мънисто", участва в сборниците „Вдъхновени от Краля“ на издателство „Гаяна“ и „Зелени разкази (ама наистина)“ на Човешката библиотека, както и в поетичния сборник „Борови иглици – 2“. Публикувала е в списание „Дракус“ и вестник „Форум “. Пише на социални теми и фентъзи.