Лили Чолакова - Съвременният свят в творчеството на жената

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".

Съкровището на художника

Посветено на великотърновския художник Алекс, 
който живее на ръба на оцеляването...

Художникът рисуваше умело;
полагаше боите с вещина.
Платното се отдаваше всецяло
на тайнството от цвят и светлина.

Витален, обичлив и многоцветен,
светът в картината му оживя,
докато той забравяше обесен -
захвърлен някъде встрани глада...

Че огънчето на таланта бдеше
то, тялото, да не допуска срив
додето буден дух ума крепеше.
Изкуството държеше да е жив!

Лицето аскетично в транс гореше -
художникът забравяше плътта...
Светът във безразличието спеше,
докато той твореше красота!

Картините ще надживеят всичко:
глада, страха, дори и бедността!...
Така творецът - днеска безпаричен,
съкровище ще бъде утре за света!

Кражбата на Мила

   Денят се оказа студен и ветровит. Това я зарадва, защото намаляваше вероятността да я срещне и познае някой там, където отиваше. Мила, така се наричаше младата жена,се уви в дебел шал, нахлупи ниско шапката над очите си и излезе. Вятърът я подгони още щом прекрачи входа на панелката и се озова на улицата. Обстоятелството,че живееше в ,,Надежда'' беше ,,удобство'' в случая, защото скъсяваше до известна степен разстоянието до крайната и' цел - Централните гробища. Мила съзнателно беше изчакала денят да преполови половината си, за да намалее силно основният поток от хора, които идваха в този ден да засвидетелстват обичта си към своите мъртви близки. 

   Жената влезе през един от входовете и бързо запристъпва по алеите. Оглеждаше се крадешком като човек,който навлиза в чужда територия. Навсякъде върху гробовете и върху поставките пред урните бяха оставени много цветя и пластмасови чинийки с жито, сладки, хляб, цигари и какво ли не, с които живите се надяваха да измолят милост за починалите си роднини, за защо не и за себе си... Навсякъде се просмукваше миризмата на разлято вино. На много места свещичките бяха угаснали от вятъра и се олюляваха преполовени на прекършените си восъчни шийки. Някъде храната липсваше, защото циганите бяха по-нетърпеливи... Но гробищният парк беше голям и имаше достатъчно храна за всички: и за мъртвите, и за живите... 

   И не се знаеше на кого повече бе нужна!... 

  Мила кривна по една от страничните алеи, които се отклоняваха от главната. Тя се протягаше право напред между добре поддържани гробове, на някои от които се извисяваха мраморни паметници.Жената навлезе доста навътре, като се стремеше да избягва всякакъв контакт с други хора. А и такива, слава Богу, почти нямаше! Само вятърът се промушваше безпрепятствено между дърветата и храстите и сновеше свойски, нарушавайки покоя на последното човешко жилище. 

   По едно време Мила се обърна назад, огледа се още веднъж на всички страни и като видя, че няма никого, се спря до един гроб със скромна паметна плоча.Погледът и' застина върху лицето от снимката на плочата. Оттам я гледаха спокойно очите на млада жена, може би само няколко години по-голяма от нея. Мила потръпна. Но не от студа, а от някакъв далечен спомен, който неканен изплува в съзнанието и' и за секунди го обзе изцяло. Когато беше на 11 г. една съседка и' каза, че истинската и' майка е починала при нейното раждане, а тази, която се представя за такава, е всъщност втората съпруга на баща '. Тази зловеща новина разтърси момичето, което се намираше на прага на пубертета.То винаги беше усещало разлика в отношението на ,,майка си'' към нея и по-малкият и' брат... Но с чистотата на детската невинност и доброта приемаше това като нещо почти естествено. 

   С годините Мила се чувстваше все по- нещастна! Каква ирония на съдбата! Кой ли беше и' избрал това име? Сигурно баща и'...Ала тя не беше ,,мила'' на никого! Нито на мащехата и' и преродения и' брат, нито на собствената и' баба и леля, защото те я смятаха за виновна за смъртта на майка и'. И още от първия ден на раждането те я отхвърлиха завинаги от сърцата си като същество, обречено да бъде необичано и подминавано цял живот като ненужна отрепка! 

   Мила приседна на малката пейка,която беше скована да паметната плоча. Очите и' отново срещнаха спокойния и леко усмихнат поглед на мъртвата жена от порцелановата снимка. Пред живата жена се спусна мъгла и образът от портрета се разпадна на малки парченца, които се удавиха в замъгленото и' зрение. 

   Необичана от никого (с изключение на баща и'), лишена от нормални за израстването и' ласки на близки хора, тя все пак успя да завърши висше образование, намери си работа по специалността и заживя сравнително спокойно. Това продължи до преди няколко месеца, когато я съкратиха. 

Междувременно баща и' беше починал и тя се грижеше до последния му ден за него. След смъртта му мащехата и брат и' я изгониха от бащиното жилище и ,,великодушно'' и' разрешиха да живее в една плачеща за основен ремонт гарсониера, която преди това мащехата и' даваше под наем. Останала без единствената си подкрепа, без никакви средства и дори морална опора, Мила започна да гладува. 

   Отслабна, често почна да се простудява, но нищо не направи роднините и' по-милостиви. Оставаха и' две възможности: или да тръгне по улиците да проси, или да рови в кофите за боклук... Гордостта не и' позволяваше да избере нито едното, нито другото! И докато стомахът в младото тяло се свиваше от глад, умът трескаво се опитваше да намери изход... 

   И тогава внезапно я осени идеята да отиде на гробището. Там вероятно щеше да намери храна! И особено в дните, когато хората почитаха Задушница и посещаваха последния дом на своите починали близки. 

   Мила се наведе и протегна ръка към чинийката, препълнена с храна. Извади предварително приготвения наелонов плик от джоба на палтото си и изсипа внимателно цялото съдържание на пластмасовата съдинка.После се поколеба и я взе, защото реши да я изхвърли в кошчето за отпадъци. Сетне отново се пресегна и погали със свободната си ръка портретчето на непознатата жена. С потрепващи устни Мила едва доловимо прошепна:      

   ,,Прости ми! Но на теб не ти трябва там...'' 

   Студеният вятър отново напомни за присъствието си и я прониза до кости. Младата жена усещаше, че започва да я втриса. Рязко се изправи и закрачи бързо по алеята. Някакво бездомно олисяло куче профуча край нея с лай и после всичко утихна.Започваше да се свечерява. 

    Една жива човешка душа беше отнела храна от мъртвите, за да продължи да живее сред живите мъртъвци...


Лили Чолакова: "Пиша по-активно от 10 години,но нося любовта си към писането и българската реч от детството си. Имам издадени 2 стихосбирки:,,Лети,ти,мое вдъхновение'' и ,,Диви ветрове''. Имам публикувани стихове в сборниците,,Поетично кафене'',,,Културна палитра'', алманах ,,Нова българска литература - поезия'' за 2013 и 2014г. и алманах ,,Нова българска литература - проза'' за 2014 г. Мои стихове са намирали място и на страниците на в-к ,,Ретро''. Обичам да пиша и писането ме прави щастлива!"