Александрина Шаханова - Съвременният свят в творчеството на жената
Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това са спомените детски:
играехме до късно, до смрачаване
на тихите и прашни улици –
на „гоненка“,
на „прескочи кобила“,
на „война“
и на ... театър.
Имахме си даже режисьор!
Какво ме връща в родното ми село?
Това са може би широките поляни,
обрасли със белизма и бодли,
където тичахме на воля боси,
с крака немити, изподрани...
Цървули нямахме си даже!
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това е изворчето бистро
с най-сладката вода,
която пълнехме във стомните със шепи?...
Към изворчето водеше следа –
зелена, тънка ивица трева!
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това е синята река –
най-прекият и романтичен път,
по който с кораб стигахме в града?
От палубата с кърпичка в ръка
сбогувахме се кротко със брега...
Сега и пътнически кораб няма!
Какво ме връща в родното ми село?
Това със сигуност е гробът майчин,
до който вече се простря и бащин.
И там, при тях, от хълма, от върха,
се вижда всичко:
и улиците, вече асфалтирани,
и малките поляни без стада,
и мястото на изворчето бистро,
поило ни със ледена вода,
и Дунава, по който надалече
отплават само шлепове с товар...
Понякога във мислите си само
аз се завръщам в родното си село!...
Александрина Шаханова, от гр. Русе. Завършила съм Софийски университет "Климент Охридски" , със специалност българска филология. По професия съм преподавателка по български език и литература.
Автор съм на книгите: "Учебен анализ или прочит на лунна светлина" /сборник статии по методически проблеми/, 2006; "Аналекта" /публицистика, проза, лирика/ 2008; "С тебешир и молив" / из спомените на една учителка/, 2013; "С дъх на есен" /стихове/, 2014
Носител съм на награди от национални и регионални литературни конкурси за есе и лирика.
През ноември 2014 година получих отличието "Златна монета "Просвещение" за есе на тема "Българските будители през Възраждането и днес".
Член съм на Съюз на свободните писатели в България.
Хубава си, моя горо, през XXI век
есе
Като жива ценност от поезията на Любен Каравелов е останала само една песен - "Хубава си, моя горо".
Но каква песен!... Песен, която се пее от българите по всичките краища на света. Пее се с такова носталгично чувство, както се пее "Я кажи ми, облаче ле бяло"...
С какво тази песенна творба докосва най-нежната струна в сърцето на българина, където и да се намира той?
Ако оставим настрана ритмиката и звучните рими, които придават мелодичност на стиховете, "Хубава си, моя горо" достига до наши дни преди всичко с патриотичния си заряд и с дълбоко нравственото послание, което поетът отправя към хората вече векове наред...
Знаем, че почти всичко от изящната словесност на Любен Каравелов е написано в чужбина. Знаем също, че когато човек е далеч от това, за което милее, той го вижда в най-хубавата му, романтична светлина. И тук не става дума за нещо, което е извън нас, а за Отечеството ни, за България!... Нещо, което, по думите на друг наш поет от по-ново време
"... е вплетено/ в нашия спомен.../ умира / и пак се заражда /в сърцето/ и носи прекрасното име Р о д и н а!“
В песенната творба на Л. Каравелов метафоричният образ на Родината е изкристализирал в картини от неповторимата българска природа. Но това е така не само в „Хубава си, моя горо“ – така е и в прочувственото обръщение в „Българи от старо време“: „Обичам те, мое мило Отечество!... Обичам те, мой мили краю! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори!...“ Всичко това трогва до сълзи, защото е написано с кръвта на сърцето, както казва Вазов за своя роман „Под игото“.
Родолюбието е и в парещата болка, която изпитваме, когато се откъснем от всичко, за което милеем, и в желанието си да останем завинаги слети със земята, на която сме родени. Да си припомним как звучи песента на Емил Димитров, превърнала се също както „Хубава си, моя горо“ в химн.
„В мойта хубава страна / и тревата, и пръстта да прегърна.Нека стана стръкче цвят, / нека вятърът познат ме прегърне...“
И още... Борис Христов – един от най-големите българи на нашето време – и неговото изконно желание да бъде погребан в българска земя... Като че ли са негови думите на поета:
„А комуто стане нужда / веч да те остави,той не може дорде е жив да те заборави!“
Сега, във второто десетилетие на XXI век, ние сме свидетели на явление, което по своя драматизъм напомня отколешните времена, когато на много хора се е налагало да оставят Родината. Тук не става дума за „невъзвращенците“, които са предпочели „чужбината“ като по- хубаво и спокойно място за живеене и не се срамуват да сипят хули срещу родния си край, само защото в него нямат възможност за висок стандарт на живот. Тук става дума за тези българи, които не са имали друг изход за оцеляване, освен временно да потърсят спасение в чужбина. Тези емигранти, на които е „станало нужда“ да оставят родината си, плачат, когато говорят за Балгария. И понякога, макар и на много висока цена, макар и за кратко, те се връщат не само да се насладят на красивата ни природа, но и да се „презаредят“ с уханието на „буки и дъбове,...шуми гъсти,... и цветята, и водите, ... и божурът, и тревите...“, да вдишат от българската горска прохлада...
За наша радост има и емигранти, които се завръщат завинаги в Отечеството, защото красотата на българската природа, опоетизирана от Л. Каравелов в „Хубава си, моя горо“, „като куршум пада / на сърцето, което е всякогаш готово, да поплаче, кога види в природата ново“...
И слава Богу, че има и такива българи днес, когато страната ни има нужда от млади и образовани хора, получили висока специализация в чужбина, решили да дадат своя дял в трудното съвземане на родината си, в нейния мъчителен преход към европейския стандарт на живот. Тези „възвръщенци“, решили да се посветят на България в най-тежките й дни, са достойни наследници на онова родолюбиво поколение, което се е заклело, че „дорде е живо“ няма да забрави Отечеството и е пожелало „да изтлее“ под сенките на неговата хубава и благодатна гора...
Завръщане
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това са спомените детски:
играехме до късно, до смрачаване
на тихите и прашни улици –
на „гоненка“,
на „прескочи кобила“,
на „война“
и на ... театър.
Имахме си даже режисьор!
Какво ме връща в родното ми село?
Това са може би широките поляни,
обрасли със белизма и бодли,
където тичахме на воля боси,
с крака немити, изподрани...
Цървули нямахме си даже!
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това е изворчето бистро
с най-сладката вода,
която пълнехме във стомните със шепи?...
Към изворчето водеше следа –
зелена, тънка ивица трева!
Какво ме връща в родното ми село?
Дали това е синята река –
най-прекият и романтичен път,
по който с кораб стигахме в града?
От палубата с кърпичка в ръка
сбогувахме се кротко със брега...
Сега и пътнически кораб няма!
Какво ме връща в родното ми село?
Това със сигуност е гробът майчин,
до който вече се простря и бащин.
И там, при тях, от хълма, от върха,
се вижда всичко:
и улиците, вече асфалтирани,
и малките поляни без стада,
и мястото на изворчето бистро,
поило ни със ледена вода,
и Дунава, по който надалече
отплават само шлепове с товар...
Понякога във мислите си само
аз се завръщам в родното си село!...
Александрина Шаханова, от гр. Русе. Завършила съм Софийски университет "Климент Охридски" , със специалност българска филология. По професия съм преподавателка по български език и литература.
Автор съм на книгите: "Учебен анализ или прочит на лунна светлина" /сборник статии по методически проблеми/, 2006; "Аналекта" /публицистика, проза, лирика/ 2008; "С тебешир и молив" / из спомените на една учителка/, 2013; "С дъх на есен" /стихове/, 2014
Носител съм на награди от национални и регионални литературни конкурси за есе и лирика.
През ноември 2014 година получих отличието "Златна монета "Просвещение" за есе на тема "Българските будители през Възраждането и днес".
Член съм на Съюз на свободните писатели в България.