Рая Вид - Съвременният свят в творчеството на жената
Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".
Пропилян бездушен живот
Той беше добро дете, поне така мислеха родителите му и хвърлиха всичките си сили за неговото възпитание и образование, като така осъществиха свои мечти и амбиции. Първо майка му още в детската градина, преди да познава буквите, го записа на курсове по английски език и компютърна грамотност, а баща му пък го помъкна по разни тренировки в групи за бойни изкуства. После и двамата се заеха да го учат как да се държи истински в обществото, като за всяко нещо му казваха:
- О, не говори толкова!... Това не се прави така, а по този начин... Неприлично е!... Ще се изцапаш, ще се нараниш... Ако искаш да успееш, бъди нахален, пробивай си път със зъби и лакти... Не обръщай внимание на слабите, гледай себе си и върховете на успехите...
И нито един от тях не усети детската крехка психика, не видя интереса на момчето и желанието му да строи сгради с конструктора, нито пък забеляза, че то обича да рисува небе, слънце, цветя, птици, море, деца... Просто го обработиха и моделираха както си искаха - по свой начин и подобие, като го превърнаха в нещо сухо и безлично. Спря да рита топка и да тича навън, за да гони вятъра и пеперудите, започна да боледува често, седна на стола и се зарови в компютъра, където поглъщаше всякаква информация и играеше на разни игри с войници, коли, танкове, чудовища... В училище го наричаха Зубрачът, но на него вече му бе все тая... После маминка и татенцето го записаха да учи няколко неща – информатика, компютърни технологии, финанси, банково дело, бизнес, комуникации и какво ли не, за което им дойде на ума, ама нали парите си бяха техни, на кого му пукаше дали синчето има нужда и дали го влече... Накрая му намериха работа с връзки в една известна фирма и го ожениха за дъщерята на собственика. Дето се вика – дадоха му старт в живота, а той да си чука главата!...
Сивото ежедневие го завъртя и не му остави време за нищо – от работа вкъщи и обратно... Това беше, какво друго да иска? Нали имаше пари, те бяха по-важни и с тях можеше да си купи каквото иска! Нямаше време за кино, за театър, за концерти, за четене на книги... Движеше се все с кола, не обръщаше внимание на никого, не познаваше съседите си, не се интересуваше от бедните, мразеше клошарите и просяците, обръщаше гръб или не виждаше протегнатите за милост ръце... На всичкото отгоре, кой знае защо започна да слуша чалга и умираше от желание да участва в разните там шоупрограми по телевизията или да дава интервюта в жълтите клюкарски вестници...
Един ден колата му се развали и той тръгна за работа пеша през парка. Сякаш попадна в някакъв друг свят, но не успя да го разгледа - прилоша му от уханието на цветята, от мириса на тревата, от песента на птичките, от смеха на децата по люлките... Едва се движеше и се задъхваше много... Искаше да избяга, но не можеше, искаше да крещи, но не знаеш как... С последни сили приседна на една пейка и остана дълго там като прикован. Изведнъж крайниците му се схванаха, тялото му започна да става грубо, дебело, твърдо... Краката и ръцете му се удължаваха – първите се огъваха, от тях израстваха нови и нови, разстилаха се по земята, ровеха я, дълбаеха в нея и се вкореняваха, вторите се протягаха нагоре, разклоняваха се искаха да видят небето, да го докоснат, да хванат птици или вятъра, но не успяваха... Огледа се и не можа да повярва на очите си – бавно, но сигурно се превръщаше в... дърво. Ужас! Изтръпна целият. Какво беше това? Защо?... Искаше цялата ситуация да бъде просто един лош сън и да се събуди с истинския си човешки лик... Да, ама не!... Лицето на мъжа се набръчка дълбоко, стана сиво и съвсем изчезна... Той успя само да въздъхне дълбоко и леко се прегърби от тежестта на съдбата си. В последния момент от човешкия си живот успя да чуе някакъв шепот:
- Тихооо! Не тъжиии!... И ние сме като теб... Тук не е лошо! Само през зимата е студено и оставаме голи и безпомощни. Тогава се молим на снега да ни скрие от лошите погледи на хората... Това е положението... Добре дошъл в нашия свят!... Заедно ще се справим по-добре... и дано някой ден бъдем добри към другите, по-умни, по-нежни, по-съобразителни, да се обичаме и да имаме вече собствено мнение...
Нямаше нужда, и без някой да му казва, просто разбра - бяха останалите дървета в парка, които шумяха с листата си и сякаш весело поклащаха клоните си, за да го поздравят с пристигането му...
- Деца, днес на какво ще играем? – попита учителката, а момичетата и момчетата от предучилищната група зашумяха весело. Бяха само на шест и седем години, но фантазията им работеше и бяха като едни превъзходни малки артисти.
Младата жена се гордееше с тях и се мъчеше всеки път, когато беше лошо времето, да им създава разнообразие и да ги кара да мислят. Това развиваше въображението им, а и тя си взимаше поука за живота им вкъщи и на улицата. Задаваше им темата, помагаше им и ги оставяше да бъдат самостоятелни в разсъждения и действия, но беше и нащрек, да не би някой да се нарани или да счупи нещо. Така децата се научиха на много неща...
Веднъж играха на “магазин”- бяха и продавачи, и купувачи. Тогава започнаха да познават парите, които тя самата беше им направила, като сканира снимки от интернет на банкноти и монети, а после ги копира на картон и дори им ги даде да ги изрежат сами. На всички им беше забавно...
Втори път бяха лекари и пациенти и се научиха как да се държат в болница или при преглед с доктори. Запознаха се с тялото на човек и детските болести дотолкова,доколкото можеше психиката им да разбере нещата...
Следващият път направиха от малките столчета цял автобус и играха на пътници, шофьор и контрольор. Това се оказа доста полезно за отношението на пътуващите в истинско преводно средство. Освен това научиха правилата за движение и няколко пътни знаци...
После бяха майки, бащи и деца, а учителката се удиви на паметта на възпитаниците си, както и на реалното представяне на отношенията в семейството. Момчета и момичета не преиграваха, те отразяваха това, което бяха видели и чули в домовете си. Няколко дни след тази игра й се наложи да говори с родителите на много деца, които явно употребяваха насилие вкъщи...
Използваха често и салона за гимнастика и спорт, като там си правеха конкурси за правилно вървене и седене, за надпяване, танци или организираха изложби от играчки, книги, рисунки или изработени фигурки от листа, кестени, жълъди, шишарки, пластелин...
Децата обожаваха учителката и сега я гледаха пак с любопитство и очакваха да ги запознае с някаква нова професия. Беше им интересно да се правят на големи и да взимат решения. Тя ги попита отново:
- Деца, имате ли идея за нова игра?
- Моля, госпожо, може ли да играем на “събрание”? Не, не!...Как беше?...
- Май парламент му казваха по телевизията... Може ли? – попита едно дребничко русоляво момче, когото другите наричаха Малкият Митко.
Ами сега? Не беше мислила за такова нещо, но децата зашумяха, зарадваха се и учителката се поддаде на предизвикателството. Всички познаваха буквите и тя им раздаде пластмасови шаблони, според имената. Пожелание получиха и лист цветно гланцово блокче, очертаха буквата с молив, изрязаха я и с парченце тиксо учителката им я закачи отпред на гърдите.Така се разпределиха в групички, които символизираха партии. Всички се вълнуваха. Гласуването беше явно, като пускаха разноцветните кръгчета в една голяма картонена кутия. После преброиха цветовете и излъчиха победител. Седнаха отново на столчетата, вдигаха ръка, ставаха и казваха, кой ще бъде водещият на “събранието”. Естествено, че избраха момчето, което предложи играта. То се усмихна до уши и светлите му очи светнаха още повече. Всички го харесваха, защото беше добро другарче и си играеше с тях, без да се кара и дърпа играчките.
В началото учителката се усмихваше, но скоро стана сериозна и не можеше да повярва на очите си, защото децата приеха тази игра за нещо много важно в живота си.
Избраното момче седна на една малка масичка отпред пред всички и размърда едно звънче. Децата утихнаха.
- Дами и господа! – започна детето – Събрали сме се да обсъдим няколко закона... Моля, госпожо, какво е закон?
- Това е много важно решение , което се приема от всички и по него се работи, учи, или живее. Когато не се спазва от някого, той отговаря пред съда и според вината му го осъждат, пускат или пращат в затвора. С вас вече сме играли на полицаи, престъпници, затвор. Някой ден ще играем и на „съд” и тогава ще ви обясня повече неща.
- Благодаря! – каза момчето и продължи – Нека първо да проверим дали всички са в залата... Да, добре!... Отсъства само Мими, но тя има заушка... И така, първо ще приемем Закон за детето. Моля давайте предложения!
- Аз искам за децата да има площадки с катерушки и люлки пред всеки блок – предложи Стефани.
- На всяко дете сутрин да се дава чаша топла мляко, един шоколад и балон – добави Мони.
- Ако детето е гладно, в детската градина да му дават допълнително –намеси се и Тони.
- Да се забрани в магазините да продават пуканки, слънчоглед, „Зрънчо” и солети на деца... Нали помните, едва спасиха малкото ми братче? – обади се Катя.
- Ако някоя майка се скара на детето си, нека да й се дърпа ухото... Не, не! Ще я боли!... По добре да и се отнемат червилото, лака за нокти, парфюма, а може и телефона...
Учителката се обърна и добре погледна момичето с дългата опашка и розова панделка. Не беше уплашено, но явно често му се караха вкъщи. Отмести погледа си и забеляза другото момиченце, което се въртеше неспокойно. Беше с много къса косичка като момче, а очите му я гледаха като уплашена сърна. Попита го:
- Рени, ти какво мисли?
- На майките трябва да се режат късо косите за наказание, както те правят с косите на децата си.
Младата жена отново трепна.Що за метод? Майката на това дете и каза, че открила въшки в главата му и затова го подстригала нула номер. Тогава то все плачеше и тя се чудеше как да го успокои. Накрая му даде една от шапката си и така направиха модното ревю... Всички зашумяха, а детето с опашката прегърна Рени, целуна я по бузката и рече:
- Ти не се тревожи, аз ще дойда у вас и ще се скарам на лошата ти майка, а после ще я изпратя при баба ти за наказание. Нека там се научи да копае царевица и да гледа кокошки!...
Изведнъж останалите деца се скараха. Не можеха да стигнат да някакво важно решение, защото всяко държеше на своето предложение и не искаше да разбере и приеме мнението на другите.Учителката едва ги укроти... Не трябваше да ги затормозява повече. Имаше време да пораснат, да станат големи и да се справят сами в живота си... Погледна часовника – имаше десетина минути до обяда и беше сигурна, че всички бяха огладнели от „работата” в това интересно събрание... После в леглата щеше да им прочете някаква поучителна приказка или да им разкаже весела историйка. Все пак бяха деца и се нуждаеха от нещо детско, а не от толкова театър...
Игри в детската градина
- Деца, днес на какво ще играем? – попита учителката, а момичетата и момчетата от предучилищната група зашумяха весело. Бяха само на шест и седем години, но фантазията им работеше и бяха като едни превъзходни малки артисти.
Младата жена се гордееше с тях и се мъчеше всеки път, когато беше лошо времето, да им създава разнообразие и да ги кара да мислят. Това развиваше въображението им, а и тя си взимаше поука за живота им вкъщи и на улицата. Задаваше им темата, помагаше им и ги оставяше да бъдат самостоятелни в разсъждения и действия, но беше и нащрек, да не би някой да се нарани или да счупи нещо. Така децата се научиха на много неща...
Веднъж играха на “магазин”- бяха и продавачи, и купувачи. Тогава започнаха да познават парите, които тя самата беше им направила, като сканира снимки от интернет на банкноти и монети, а после ги копира на картон и дори им ги даде да ги изрежат сами. На всички им беше забавно...
Втори път бяха лекари и пациенти и се научиха как да се държат в болница или при преглед с доктори. Запознаха се с тялото на човек и детските болести дотолкова,доколкото можеше психиката им да разбере нещата...
Следващият път направиха от малките столчета цял автобус и играха на пътници, шофьор и контрольор. Това се оказа доста полезно за отношението на пътуващите в истинско преводно средство. Освен това научиха правилата за движение и няколко пътни знаци...
После бяха майки, бащи и деца, а учителката се удиви на паметта на възпитаниците си, както и на реалното представяне на отношенията в семейството. Момчета и момичета не преиграваха, те отразяваха това, което бяха видели и чули в домовете си. Няколко дни след тази игра й се наложи да говори с родителите на много деца, които явно употребяваха насилие вкъщи...
Използваха често и салона за гимнастика и спорт, като там си правеха конкурси за правилно вървене и седене, за надпяване, танци или организираха изложби от играчки, книги, рисунки или изработени фигурки от листа, кестени, жълъди, шишарки, пластелин...
Децата обожаваха учителката и сега я гледаха пак с любопитство и очакваха да ги запознае с някаква нова професия. Беше им интересно да се правят на големи и да взимат решения. Тя ги попита отново:
- Деца, имате ли идея за нова игра?
- Моля, госпожо, може ли да играем на “събрание”? Не, не!...Как беше?...
- Май парламент му казваха по телевизията... Може ли? – попита едно дребничко русоляво момче, когото другите наричаха Малкият Митко.
Ами сега? Не беше мислила за такова нещо, но децата зашумяха, зарадваха се и учителката се поддаде на предизвикателството. Всички познаваха буквите и тя им раздаде пластмасови шаблони, според имената. Пожелание получиха и лист цветно гланцово блокче, очертаха буквата с молив, изрязаха я и с парченце тиксо учителката им я закачи отпред на гърдите.Така се разпределиха в групички, които символизираха партии. Всички се вълнуваха. Гласуването беше явно, като пускаха разноцветните кръгчета в една голяма картонена кутия. После преброиха цветовете и излъчиха победител. Седнаха отново на столчетата, вдигаха ръка, ставаха и казваха, кой ще бъде водещият на “събранието”. Естествено, че избраха момчето, което предложи играта. То се усмихна до уши и светлите му очи светнаха още повече. Всички го харесваха, защото беше добро другарче и си играеше с тях, без да се кара и дърпа играчките.
В началото учителката се усмихваше, но скоро стана сериозна и не можеше да повярва на очите си, защото децата приеха тази игра за нещо много важно в живота си.
Избраното момче седна на една малка масичка отпред пред всички и размърда едно звънче. Децата утихнаха.
- Дами и господа! – започна детето – Събрали сме се да обсъдим няколко закона... Моля, госпожо, какво е закон?
- Това е много важно решение , което се приема от всички и по него се работи, учи, или живее. Когато не се спазва от някого, той отговаря пред съда и според вината му го осъждат, пускат или пращат в затвора. С вас вече сме играли на полицаи, престъпници, затвор. Някой ден ще играем и на „съд” и тогава ще ви обясня повече неща.
- Благодаря! – каза момчето и продължи – Нека първо да проверим дали всички са в залата... Да, добре!... Отсъства само Мими, но тя има заушка... И така, първо ще приемем Закон за детето. Моля давайте предложения!
- Аз искам за децата да има площадки с катерушки и люлки пред всеки блок – предложи Стефани.
- На всяко дете сутрин да се дава чаша топла мляко, един шоколад и балон – добави Мони.
- Ако детето е гладно, в детската градина да му дават допълнително –намеси се и Тони.
- Да се забрани в магазините да продават пуканки, слънчоглед, „Зрънчо” и солети на деца... Нали помните, едва спасиха малкото ми братче? – обади се Катя.
- Ако някоя майка се скара на детето си, нека да й се дърпа ухото... Не, не! Ще я боли!... По добре да и се отнемат червилото, лака за нокти, парфюма, а може и телефона...
Учителката се обърна и добре погледна момичето с дългата опашка и розова панделка. Не беше уплашено, но явно често му се караха вкъщи. Отмести погледа си и забеляза другото момиченце, което се въртеше неспокойно. Беше с много къса косичка като момче, а очите му я гледаха като уплашена сърна. Попита го:
- Рени, ти какво мисли?
- На майките трябва да се режат късо косите за наказание, както те правят с косите на децата си.
Младата жена отново трепна.Що за метод? Майката на това дете и каза, че открила въшки в главата му и затова го подстригала нула номер. Тогава то все плачеше и тя се чудеше как да го успокои. Накрая му даде една от шапката си и така направиха модното ревю... Всички зашумяха, а детето с опашката прегърна Рени, целуна я по бузката и рече:
- Ти не се тревожи, аз ще дойда у вас и ще се скарам на лошата ти майка, а после ще я изпратя при баба ти за наказание. Нека там се научи да копае царевица и да гледа кокошки!...
Изведнъж останалите деца се скараха. Не можеха да стигнат да някакво важно решение, защото всяко държеше на своето предложение и не искаше да разбере и приеме мнението на другите.Учителката едва ги укроти... Не трябваше да ги затормозява повече. Имаше време да пораснат, да станат големи и да се справят сами в живота си... Погледна часовника – имаше десетина минути до обяда и беше сигурна, че всички бяха огладнели от „работата” в това интересно събрание... После в леглата щеше да им прочете някаква поучителна приказка или да им разкаже весела историйка. Все пак бяха деца и се нуждаеха от нещо детско, а не от толкова театър...
Рая Вид (Радка Видьова): Родена е в с. Люлин, Ямболско. Завършила е висше образование строителен инженер в Университет по архитектура, строителство и геодезия, където и работи. Има многобройни публикации в литературни сайтове: „Блог бг, “Стихове бг”, “Буквите”, също и в алманаси: “Сребърни звънчета” - 2013 и 2014, “Тракийска лира”-2013 и 2014, „Ловеч 2014”, “Проза – 2013”, „ Проза – 2014” и ”Поезия - 2014”. Печелила е следните награди - трета награда в литературен конкурс на Фондация “Буквите” - проза на тема “Любовта в края на кабела” - 2012 год, Втора награда /проза/ - конкурс „Обич многолика”- „Клуб 50+”, награда за пътепис „На един час път от София” - „Кафене.бг” -2014 год.