Даниела Паскова Кали - Съвременният свят в творчеството на жената

Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".

Неоперирана от състрадание

   Чу се сирена на линейка. Звънецът изкрещя пронизително и Саша стана. Загърна се с невзрачния халат, който въпреки че изглеждаше като хавлия за баня, я топлеше в мразовитите нощи, когато излизаше навън пред болницата.

   Поредна нощна смяна. Контингентът на болницата през нощта беше почти винаги един – пияни, дрогирани или отчаяни от жалкия си живот хора със суицидни1 опити.

   – Какво ли идва сега? – се запита тя – Дано не е пак някое дете.

   Надяваше се да не е. Болеше я, когато видеше от линейката да смъкват с трясък носилка и на нея да вижда свило се на кравай детско телце. Понякога дори толкова развито, че на пръв поглед не си личаха годините. Саша винаги поглеждаше първо лицето. Детските лица бяха различни. Понякога изглеждаха състарени, измъчени и мръсни, но си личеше, че това беше дете.

  Плъзгащите врати се отвориха. Отвън я блъсна студен вятър и тя потрепери. Излезе и погледна носилката, току-що смъкната от линейката.

   – Какво е? – нямаше нужда от много въпроси. Фразите си бяха заучени и задължителни.

  – Алкохол, а може би и нещо друго с него. – отговори медикът от линейката.

  Саша видя тяло на млада жена. От нея се носеше миризма на бъчва. Късата ѝ пола се беше смачкала и понадигнала при преместването. Черните чорапи на фигури бяха разкъсани тук-там и имаха големи бримки. Личеше си, че жената е слаба, даже прекалено слаба за ръста си. Блузата ѝ  беше мръсна и смачкана. Саша не задържа поглед на тялото на жената, беше виждала хиляди пъти подобна картинка. Искаше да погледне лицето. Довърши слагането и на втората гумена ръкавица на ръцете си и посегна да отмести кичурите сплъстена и напоена с повръщано дълга коса, която го закриваше. Стомахът ѝ се сви. Жената беше още дете...

  – Колко е годишна? – попита Саша екипа от медици, суетящи се около носилката.

  – Ами на колко? На петнадесет! – отговори с каменно лице лекарят.

   Личеше си, че беше претръпнал отдавна и не му правеха впечатление нито годините, нито подробностите. За него това беше поредният случай. Той си беше свършил работата. Беше отишъл и обрал от улицата боклука и сега щеше да го захвърли там, където трябваше, за да пусне сирената и да отиде за следващия. Понякога линейките бяха просто таксита с неприятен персонал, който си позволяваше да пита много и да иска обяснение за неща, които всъщност не го засягат. Кой обича да се вози в такси с приказлив и задаващ много въпроси шофьор? Май никой. И как тия хора в линейките си позволяваха да бъдат толкова досадни и даже понякога искаха да ти помогнат да оживееш... Представяте ли си каква наглост?

   – Близки? – попита Саша.

   Беше важна информацията от близките в тези случаи.

   – Идват!

  Шофьорът на линейката захвърли на носилката до момичето яке и обувки. Бяха изпаднали някъде по пътя и той съвсем машинално ги беше прибрал. Саша погледна несъзнателно обувките, якето щеше да пребърка за документи по-късно. Обувките бяха с адски висок ток, на който детето сигурно едва ходи и когато е трезво.

   С бързо и отработено движение момичето беше прехвърлено на друга носилка и екипът тръгна навътре. В този момент плъзгащите врати отново се отвориха. Влязоха двама мъже на видима възраст около тридесет-тридесет и пет години. Саша едва ги погледна.

   – Какво е пила? – въпросът ѝ беше към тях и те знаеха много добре това.

След кратко колебание единият се престраши и нахално отговори:

  – Ами, не съм ѝ броил чашите, може би около двеста-триста водка. Май пи и текила после. След това някакви шотове там. Абе б...л съм я, знам ли я кво е пила.

  – Нещо друго?

  Саша беше свикнала да не изразява емоцията си. Питаше кратко и ясно, без да поглежда придружителите. Понякога те бяха опасни и агресивни. Патила си беше. И без това знаеше, че в повечето случаи лъжеха.

  – Ами... казвам Ви. Не сме ѝ броили чашите.

  Тогава Саша отмести погледа си от момичето и погледна строго нахалния мъж.

  – Знаете много добре за какво питам. Нещо друго освен алкохол поемала ли е?

  Двамата мъже се спогледаха видимо притеснени, сведоха погледи и този, който досега мълчеше, измърмори:

  – Ми-и-и... и хапчета пи.

  Първия веднага се намеси и сръга приятеля си в ребрата, докато го гледаше заплашително.

  – Нямаме идея какви бяха, тя си ги носеше. Ние нямаме нищо общо. Даже и не я познаваме добре. Май се казва Ваня. И кво сте ни заразпитвали? Не стига, че се обадихме на сто и дванайсе, ами... Пу, да ви  е...а в г...за!

  Медиците дори и не ги погледнаха. Знаеха, че лъжат. Подобни случаи се срещаха често. На Саша ѝ се гадеше от тях. Лицето ѝ беше каменно, но вътрешно в нея бушуваше такова негодувание, че ѝ идваше да им цапне и на двамата по един здрав шамар, че чак да им изскочат очите от орбитите (както се изразяваше малкият ѝ син вкъщи).

   Сега се сети какво ѝ каза един познат веднъж:

  „Уважавам те заради професията ти. Трябва да си оперирана от състрадание, за да работиш подобно нещо. Това не е за всеки!”

  Е, не беше оперирана. Всеки път се ядосваше, страдаше и вътрешно негодуваше, като види дете в подобна ситуация. Тези случаи се запечатваха в съзнанието ѝ и беше бясна, не защото ги беше видяла, а защото знаеше, че няма да секнат. Никога не се знаеше коя нощ линейка нямаше да изсипе малко момиче на четиринадесет-петнадесет години, придружавано от мъже, които са объркали дозата или пък не са преценили правилно количеството алкохол и килограмите на детето. Плашат се и звънят на сто и дванадесет, след като видят, че детето едва диша или вече не диша. Собствените им, замъглени от алкохола и дрогата мозъци все още знаят какво трябва да направят в тези моменти. Постъпват като заинтересувани добри граждани и викат помощ.

  На Саша ѝ се гадеше, когато бъркаше из джобовете на якето на момичето, за да потърси лична карта и телефон – трябваше да се обадят на родителите. Гадеше ѝ се и когато звънна на екипа отгоре да слезе да я прибере. Гадеше ѝ се и когато гледаше носилката с момичето да се отдалечава по коридора към асансьорите. Гадеше ѝ се и когато пожела на колегите от линейката: „Лека работа.”

  Седна на стола зад бюрото, подпря челото си с ръце... и още ѝ се гадеше.

В тези моменти знаеше коя мисъл я успокояваше поне за секунда:

  „Добре, че имам две момчета!” – въздъхна тежко и естествено секундата изтече.

  Пред очите ѝ се наредиха случаите, в които линейки караха деца – момчета, пияни до безсъзнание. Тях ги водеха приятелите им по чашка, уплашени и виждащи за пръв път тропясан от алкохола човек, самите те деца по на четиринадесет години.

  Саша се сещаше често за техните майки, пристигащи с бясна скорост след линейките. Смешно ѝ беше, но и тъжно като си спомнеше някои от думите на майките:

   „Моето момче не е такова. Той никога не пие. Той е добро дете. Той не е виновен, те другите са го накарали. Ох-х-х, на мама детето!” – докато бърбореше почти несвързано, полудялата от уплаха жена чистеше с кърпичка стичащата се слюнка от ъгълчето на устата на доброто си дете и галеше майчински гелосаната му коса.

  Саша се сещаше  често и за един случай: Дете, на което сърчицето щеше да изхвръкне от превъзбуда, блъскайки като подивяло в гърдите му, каза: „Пих едно хапче, не зная какво беше, но рожденикът черпи и всички си взехме.”

   Саша си мислеше:

  „Къде са рождените дни на децата, на които рождениците черпеха с торта и се пееше Happy birthday? Къде са невинните купони от едно време, когато татко пускаше няколко зърна кафе в малка бутилка домашна кайсиева ракия от най-слабата, тя се оцветяваше и той казваше:

„Това е домашно уиски. Да внимавате с него. Пиете по мъничко!”

  Саша вече не упрекваше никой. Мълчеше с каменно лице, а вътре в съзнанието ѝ бушуваше негодувание – към скапания живот, към съдбата, към трудното оцеляване, към мъжете, които се възползваха от глупостта на малките момичета, към майките, които не разбираха синовете си и сигурно не бяха говорили смислено с тях, откакто бяха навършили десет години и последното нещо, което ги бяха питали, беше каква играчка искаха за Коледа...

  Дали имаше някой, който да можеше да те оперира от състрадание? Проблемът е там, че  тя не знаеше дали иска да бъде оперирана. Вярно е, че щеше да се чувства по-добре на сутринта, като си тръгне от работа. Но... няма ли така да загуби представата за реалността, колкото и да е гадна, черна и оповръщана? Това си е нашата реалност, на нашето време и на времето на нашите деца.

  – Господи, пази децата ни! – това си повтаряше само Саша на сутринта, след всяко нощно дежурство и засега това ѝ стигаше, за да се пребори със страшните симптоми на болестта състрадание...

Илюзия

– Здравей, слънце!

– Привет, чаровнико!

Очите му грейнаха.

– Как си, миличка? Чаках те...

– Супер. Мислих си за теб цял ден на работа. Нямах търпение да те докосна. – измърка тя.

– Ела да те гушна, сладкото ми момиче. М-м-м, колко си разкошна. Как мина работния ти ден. Уморена ли си много? – гласът му можеше да разтопи айсберг.

– Жадувах за прегръдката ти. Целуни ме... – прошепна тя, притвори очи и почувства нежния допир на устните му.

– Уф-ф-ф, невероятна си! – той настръхна на мига.

  По тялото му се плъзна тръпка на наслада. Тази жена го палеше винаги. Нежна и страстна, тя го караше да потръпва от възбуда само при мисълта за нежните ѝ устни, грацията на сластното ѝ тяло и мекотата на дълбокия и чувствен глас, който му шептеше любов.

  Познаваше я вече точно един месец. Страстта го заля още в първите часове. Бавно в съзнанието му се надигна интерес, премесен с очарователно чувство за съвършенство.

  „Нима има толкова съвършена жена?” – се питаше той, докато се влюбваше отчаяно в образа ѝ.

– Сънувах те снощи, Дим... и сънят ми беше толкова реален, че се събудих с усмивка на лицето и наслада в сърцето.

– Така ли? Браво, момиче, нека си усмихната винаги. Обожавам да чувам смеха ти. Нямаш представа как ми действа...

– Имам... Зная точно как ти действа. Точно както на мен твоята нежна ласка. Докоснеш ли ме и тялото ми настръхва, а сърцето ми полита.

– Ох-х-х, ела да те прегърна силно. Обожавам те!

– Искам да изчезна в обятията ти и да се разтворя в прегръдката ти. Няма по-вълшебна приказка от нашата. Ти си невероятен мъж и съм безсилна да се отлепя от теб и на сантиметър. Караш тялото ми да трепери от страст... Усещаш ли как прелива сърцето ми. Жадувам целувките ти... Искам да попия в теб и да се изгубя завинаги. Хайде, изпълни ме и ми дай наслада...

– Дима! Ще ме побъркаш. Погледни ме... Твой роб съм...

  Тя се спря за секунда. Лека болка преряза мисълта ѝ, тръсна глава прогонвайки я и с безгласна въздишка се опита да смени кадъра. Надяваше се той да издържи поне още малко.

– Дим, да ти разкажа за деня си. Искаш ли? Преди малко нали ме попита.

– Ох... добре. Слушам те, съкровище мое. Разкажи ми. Цял ден съм копнял да те докосна. Права си. По-добре да сменим темата, че ще експлодирам на секундата.

  Тя продължи да говори. Бавно и нежно охлади страстта му и отблъсна ласката. Той попиваше думите ѝ, ръцете му се отпуснаха леко и напрежението в тялото му забави сила, но сърцето му препускаше все така неудържимо бясно. Слушаше я... е не съвсем. От известно време мисълта му обвиваше в мъгла ежедневните дребни детайли и се закотвяше винаги в един копнеж... Обожаваше да чува гласа ѝ, но чувствата му ескалираха и той виждаше страст и в най-малкия детайл от деня ѝ и едва сдържаше неудържимото желание да я притежава... Вече искаше да е само негова.

  „Не го прави, Димитър! Нека продължи още малко. Моля те...” – крещеше натрапчива мисъл в съзнанието на Дима. Тя погледна календара на стената отсреща, облегна се назад и притвори очи с болка. – „Един месец... Винаги става така. Защо, за Бога, имам винаги само един месец?”

– Дима, ще те прекъсна мила. Извини ме, но трябва да ти кажа нещо.

– Чакай... имам още толкова да ти разказвам...

Обзе я паника.

– Не мога да чакам повече. Това ме убива. Желая те... Копнея за теб всяка секунда и жадувам да си моя. Душата ти е прекрасна, а тялото ти... красотата на лицето, прекрасните устни, грацията на бедрата ти, овала на гърдите ти, очите... искам да видя блясъка в тях и да се потопя в дълбокото. Не издържам повече. Нека се видим на живо най-после. Моля ти, Дима! Обичам те...

  „Не-е-е!” – Дима замръзна. Очите ѝ преляха, устните ѝ се разтрепериха, ръцете ѝ се отпуснаха отчаяно и тя притвори очи вкусвайки кръвта на още една умряла любов. Един месец... Защо ли си мислеше, че Димитър щеше да издържа малко повече. Искаше ѝ се... да, но винаги ставаше така... Всеки следващ издържаше все по-малко. Явно беше задобряла прекалено много.

...

– Хайде, Ана. Време е за системата. Плачеш ли? Толкова много ли те боли, детето ми? Малко остана, мила. Потърпи още малко и ще дойде свободата. Ще видиш. Живота не е най-важното нещо на света. Аз ще бъда винаги до теб. Запомни го!

  В стаята беше влязла стара суха жена, която се приведе и целуна момичето по потното чело. Приглади току-що наболата отново руса слаба косица по главата му и изтри горчивите сълзи, стичащи се покрай големите черни кръгове и хлътнали орбити на тъжните очи.

– Мамо. Колко още остава? Аз вече съм готова. Моля те... нека всичко това свърши най-после. Помогни ми, мамо.

– Малко има още, детето ми, малко. Бъди силна. Хайде да те сложа да си легнеш искаш ли?

– Почакай, мамо. Само миг и ще ме преместиш.

  Ана погледна екрана. Знаеше какво трябва да направи сега. Примигна, за да избистри погледа си от сълзите и започна... Затвори прозореца на скайпа, в който лудо все още пишеше Димитър. Влезе в настройките и изчисти цялата хронология. После натисна „отпиши” и забрави името на профила. Загледа се в синия прозорец на програмата, изскочил пред очите ѝ забивайки остър нож в едва тупкащото ѝ сърце. В дясно примигаше съблазнително клавиш с надпис „Създай нов профил”.

  „Може би после...” – тихо прошепна младата жена и лицето ѝ се сгърчи от болката.

– Още минутка, мамо. Сега ще приключа.

  Старата жена въздъхна тежко. Видя как дъщеря ѝ отвори профила си във Фeийсбук. От екрана я гледаше красива млада непозната жена с чаровна усмивка. Ана бързо влезе в „настройки”, кликна на „сигурност”, от там маркира „спиране на профила”. На екрана се отвори голям прозорец с въпроси:

  „Сигурни ли сте, че искате да изтриете профила си?”

  „Димитър ще Ви липсва.”

  „Причини за напускане...” Ана маркира „друго”.

  „Моля дайте обяснение...” Бързо набра няколко думи и скролна надолу. Сложи отметката на „Отказ от известия на електронната Ви поща.”

  За миг се спря и погледна майка си. В очите ѝ блестяха сълзи. Ана преглътна тежката буца, заседнала в гърлото и решително натисна „потвърди”. Облегна се изтощена назад и се разрида неудържимо.

– Ох, детето ми... Не го прави повече. Моля те! Ще се побъркаш накрая.

– Не мога, мамо. Имам нужда от това. Още веднъж поне... Още само веднъж. Името Мая харесва ли ти?

  По лицето на старата жена се стичаха горчиви сълзи докато пренасяше измършавялото тяло на дъщеря си от инвалидния стол на леглото. В чорапчето на системата се втурна първата капка на съня и бързо унесе мисълта. Звънът на телефона разцепи тишината.

– Мамо... Моля те, сложи ми нов ваучер. – тихо прошепна Ана и заспа.

  Майката се отпусна отчаяно на леглото. Пресегна се и взе телефона на дъщеря си. Отвори капака, извади картата и звънът замлъкна. Сряза през средата с ножицата последната малка квадратна частица от непознатата Дима и изхвърли двете сгърчени парченца в боклука.

   „Господи, помогни на детето ми да издържи този ад!”

Даниела Ангелова Паскова – родена съм на 14 януари 1974год. в гр. Балчик, но съм живяла там само няколко месеца. Целият си съзнателен живот съм прекарала в гр. Варна и смятам морския град за свой роден. Ако може да избирам никога не би живяла на друго място. Обожавам Варна и морето.
Завърших Медицински институт в града и работя в ВМА – МБАЛ – Варна (Военна болница) в Спешно отделение като мед. сестра. Обожавам професията си и не бих я сменила за друга, въпреки че тя би ми осигурила по-голяма сигурност и спокойствие. Кой ли обича да живее спокойно в тези времена. Контактът с хора и техните съдби по време на работата ми носи емоция и изживявания, които един спокоен и лек живот не би ми осигурил.
Омъжена съм от 1996г. за прекрасен съпруг и невероятен баща на двамата ми сина, които сега са на 16 и 13 години. Синовете ми дават сила и живец.
Любовта към писането се зароди още в детските ми години – тогава, когато в училище започнахме да пишем есета. Пишех ги с лекота и това ви доставяше истинско удоволствие, макар и неосъзнато още. Просто сядах с един бял лист и превръщах мислите си в думи. Естествено това бяха някакви плахи опити за проза – неоформена и сурова. Времената бяха такива, че животът ми ме сграбчи и спрях да пише. Институт, мечтана професия, любов, семейство, деца, проблеми... Каквито и да са били причините, няма да ги споменавам, а и не мисля за това, защото не търся оправдания дори и пред самата себе си. Може би най-голямата грешка в живота ми е това, че спрях да пиша. Грешка или не, може би точно така е трябвало да стане.
Преди около две години ми се прииска да запиша нещо. Седнах пред лаптопа и започнах. Не прочетох после какво бях писала, но самия акт на писането ме накара да се почувствам толкова свободна. Излях чувствата си чрез клавиатурата и затворих документа. Станах и душата ми летеше, а усмивката не слизаше от лицето ми. Нирвана! Как човек да устои на това изкушение.
Така се пристрастих към писането и сега не мога да спра повече. Какво ми носи то? Нямам точен отговор на този въпрос, но е факт, че изпитвам невероятна наслада когато пиша.
На 15.07.2014г. излезе от печат първият ми сборник с разкази „Живот на 360 градуса”. Втория се подготвя за печат все още. Всяка дума, изписана на тези страници се е родила в сърцето ми и е отекнала в душата ми като ехо. Предавайки я на белият лист преди това е отпечатала дълбока следа в живот ми. Наградата, която искам е да докосна читател.
Искам това, което пиша да докосва, да разплаква, да ядосва, да усмихва… да предизвиква мечти, копнежи, надежди… да кара въображението да лети и да приземява с трясък тези, които не са слизали на земята отдавна.
Белият лист не казва нищо. Изпишеш ли го, може да преобърне света ти...