Ружа Велчева - Съвременният свят в творчеството на жената
Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".
Ружа Велчева: Родена в гр.Павликени, от 1956 година живее във Велико Търново. Издадени книги: "Синя птица" 1985г. и 2000г., "Полетът на кондора", "Любовни досиета", "Пустинята на времето", "Благословената река на спомените", "Не отвръщай лице, Господи", "Морга за изгубени души", "Вън от Рая". Спечелила е първа награда за поезия от "Свищовски лозници" септември 2012, втора награда за хайку от Международния хайку конкурс "Мелнишки вечери на поезията"- юни 2012 г., втора награда за фейлетон на лит.сайт "ХУЛИТЕ" - април 2012 г. специална награда на журито за фейлетон на лит.сайт "ХУЛИТЕ" - 2013 г.
Купон по коледа
Сложиха Господин Даскалов на края на трапезата. Място малко неудобно, притеснено, но се чувстваше щастлив, че са го забелязали и той беше наред с всички.
Вкъщи дълго четка поовехтелия си костюм, лъсна до блясък старите трандафори, които отдавна не помнеха годините си – като него!... Не искаше да излага младите от фирмата. Пък и Коледа ще празнуват!...
Миналата Коледа му донесе най-хубавия подарък – негов бивш ученик от гимназията го препоръча на собственика на тази фирма и той се сдоби с една прилична добавка към скромната учителска пенсия – 200 лв. на месец си е цяло богатство!
Сега ресторантът беше препълнен толкова, че се пръскаше по шевовете. Едрогърдата певица с дрезгав глас разсичаше на порции сгъстения въздух. Едва се дишаше и Господин Даскалов поразхлаби старомодната вратовръзка. Е, не му беше много комфортно, пък и никой не го поглеждаше от шумните му съседи, но въпреки това той за първи път от доста години се чувстваше наред с всички.
Извади крадешком сгъваемото ножче и прилежно наряза пържолата в чинията. Все не оставаха пари за протези и сега трябваше да преглъща всичко на ситни хапки...
Хубавицата срещу него забеляза това и пошушна нещо на колежката до нея. После двете шумно се разсмяха и се чукнаха с искрящото вино в чашите.
Господин Даскалов не се обиди. Беше свикнал с това да не го забелязват или просто да го приемат като част от интериора на фирмата. С кофа и парцал в тоалетните, по коридорите и стълбището, неговата дребна прегърбена фигура някак си ги дразнеше със своята безмълвна примиреност. Бяха млади и здрави, и вярваха, че никога няма да остареят.
А старият учител повече от 40 години беше учил на история и философия много от техните родители, те просто не знаеха това. Битието определя съзнанието.
А те имаха толкова различно битие от неговото. Между тях зееше пропаст и Господин Даскалов никога не се опита да я прескочи. Нали беше философ. И това го правеше силен, поне в неговите очи.
Танците бяха във вихъра си. Масата беше изпразнена. Всички бяха на дансинга. Само Господин Даскалов стоеше сам в ъгъла, като безмълвен фикус в края на коридора.
Усети пробождане вляво, почти под гръдната кост. Леко се изпоти и посегна към джоба за лекарствата. Но джобът беше празен. Просто от бързане беше ги забравил. Помъчи се да поеме по-дълбоко дъх, но болката стана нетърпима. Отпи глътка вода. Спокойно, каза си, ще мине...
Но не мина. Една силна ръка го притисна към масата и той клюмна на бялата покривка като окапал есенен лист. Последното, което чу беше дрезгавия глас на певицата...
Когато танцуващите се върнаха по местата си и музиката най- после секна, съседът му по място го побутна насмешливо: “Старче, тук не е хотел!...“ и когато не получи никакъв отговор го раздруса леко, докато старецът се изхлузи от стола и тупна на земята.
Видяха, че не диша. Някой извика управителя на ресторанта. След час дойде и Спешната помощ. Лекарят само установи, че Господин Даскалов се е преселил в по-добри измерения. Сложиха го на носилката и скоро от него не остана и следа.
Чуха се плахи гласове да не пускат повече музика – все пак току-що човек беше умрял тук, но болшинството бяха за това да не си развалят празника и скоро дрезгавият глас на певицата се извиси нагоре, нагоре, сякаш искаше да догони и в Отвъдното кроткия философ Господин Даскалов...
На брега на реката
Жената придърпа внимателно полата си под коленете и протегна крака към слънчевото петно пред нея. Пролетната топлина докосна кожата й и тя леко се усмихна.
Пролетта беше дошла, а с нея и надеждата, че ще дочака истинското малко слънчице.
Тук, под стълбището на местната Темида беше прекарала година. С торба дрехи, едно вехто одеяло и неизменните куки. Плетенето й помагаше да изплете времето, да изплете живота си, втъкавайки в плетката малкото хубаво, което я беше споходило през нейните 68 години. Една на лице, една на опако, бяло и черно, радост и мъка... Плетеше до изнемога с премръзнали пръсти, а край нея течеше пълноводната човешка река, шумна и пъстра, като живота, който я докосваше, но тя не искаше, не можеше да нагази във водите му... Беше изхвърлена на брега от близки, от приятели...
Един непознат се спря до нея и понечи да й даде желязно левче. Тя се усмихна, прощавайки му. „Купете цвете за жена си. Аз не прося. Просто обичам да стоя тук, да се радвам на хората и да чакам...“
Мъжът отмина, замислен над думите й. „Странна птица!...“ Но се запъти към близкия кооперативен пазар и купи букетче кокичета с левчето.
Не искаше да я настанят в старчески дом. Тук беше на студа и жегата, но беше волна птица, изгубила гнездото си, но разпънала криле над безкрайната река... И плетеше, плетеше... Една на лице, една на опако... Като живота й...
Хората свикнаха да е там, на пейката под стълбите. Някои се подиграваха, други присядаха до нея, а трети просто не я забелязваха. Общинарите през ден идваха да я убеждават, че ще намерят място за нея, но тя беше непреклонна. „Аз съм добре тук, оставете ме на мира!...“
Нещо просветна в човешката река и сърцето й трепна. Дали не е нейното слънчице. Скоро лицето й помръкна. Беше се припознала... Ще чака. Ако днес не дочака, утре пак ще е тук.
Преди година сърцето й я предаде. Подскочи няколко пъти и спря. За миг се видя отстрани. От краката й се издигаше бяла светлина нагоре, а тялото, старо и безпомощно, сияеше в цветовете на дъгата. Помисли си, че вече е свободна, откъсната от времето и живота, но минувачи вече се суетяха около нея.Някой позвъни на 112 и скоро лекарите вече я връщаха обратно, тук, на земята....
Когато се закрепи, от болницата направо я настаниха в старческия дом. Първо се съпротивляваше, чувстваше се като птица в капан, но постепенно се приобщи към порядките, харесаха й тези самотни, стари хора, които бяха съхранили жаждата си за живот, въпреки всичко, което ги беше сполетяло...
Просто стана една от тях. И се примири със съдбата си. Но всеки ден се качваше на автобуса и слизаше тук, в центъра на града. Сядаше на пейката под стълбището на съда и вперила очи в реката от хора, чакаше.
Преди повече от година, когато пейката беше неин дом, пред нея като от приказките изникна малко момиченце. Мъничка фея с очи като две огромни сини теменужки. Беше се изскубнала от ръката на майка си, явно са чакали автобуса на спирката. Детето дълго, дълго изучава лицето на старата жена и тихо попита: “Защо си тъжна, бабо?Боли ли те нещо?.. “И докосна плахо ръцете й с куките, кацнали като уморени птици в скута й. Такава синя светлина струеше от очите на момиченцето, че жената за първи път от години се почувства щастлива и спокойна. Погали русите къдрици на детето и то й се усмихна съучастнически. После бръкна в джобчето на палтенцето си и й подаде едно синьо, синьо като очите му стъклено топченце. От тези, които зашиват на децата против уруки.
„За късмет, бабо!...“ И пак се усмихна.
В този момент майката, открила изчезналата от ръката й рожба, долетя и грубо дръпна детето. Отдалечавайки се, й помаха с ръка, а сините теменужки на очите му пееха: “Късмет, мила бабо! Пак ще дойда...“
Жената на брега на многоликата човешка река се усмихна на спомена и впери очи в очакване на две сияйни, сини теменужки...