Конкурси на "Червеният ездач"

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" - ИЗВЪНКОНКУРСНО УЧАСТИЕ Жега Жарък летен ден. От онези, в които сякаш сърцето ти ще се запали и ще изгори. Дето навън след десет часа е рисково да се покажеш, излезеш, пазаруваш, та камо ли да продаваш на открито. Термометърът показва над четиресет градуса на сянка. Продавачката в магазина за пластмасови изделия - кофи, корита, столове и други артикули бе сякаш в безтегловност. Главоболие още от сутринта не я пускаше. Сякаш главата и пулсираше ...Там... там...там... Нямаше климатик. Отвън ни навес , ни сянка от дръвче... Мараня - убийствена ! И мухи - нахални, брутални, кацаха по ръцете, краката. Тя ги удряше с палка за лев. Но те още по упорито, избегнали смъртта я лазеха и щипеха. - Дали ще оцелея, дали? - мислеше Ана, така се казваше тя. Безпаричие! И трябваше да работи, за по двеста лева на месец, без осигуровки, без нищо. Нямаше избор! Иначе трябваше да оцеляват с инвалидната пенсия на майка си. А тя мизерна, само сто и двайсет

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Има шанс, няма шанс Мощна и добре структурирана фондация със забележителното име “1:100” свикваше поредната си кръгла маса, за да обсъди стратегическите насоки на икономиката в държавата. Ще попитате, каква беше стратегията на 1:100 - простичка, добре замислена и печеливша за създателите си. Поканените гости се подреждаха уж на случаен принцип и така се гарантираше, че някоя част от масата няма да натежи от правилни мнения, и да се преобърне. Но пък от друга страна и за това беше помислено, когато се канят гостите очакваше се всички да имат правилното мнение с един процент статистическа грешка на подбора. Почетният председател на фондацията се изправи достолепно, нали той вършеше огромна работа и допринасяше за благото на нацията. Изкашля се леко, по-скоро за авторитет. Речта му започна обяснително, как всичко от днешната среща ще се записва в протокола, за да остане за идните поколения като настолна книга, за пътя към небивал икон

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" "Следобедна почивка на улицата. Много от живущите в отдалечените от центъра на града гета почиват по този начин, в очакване на вечерният поток от клиенти на пазара. Белем/ Бразилия." - Людмил Димитров "Дете продавач на плодове на пазара в Бразилия/ Белем и група немски туристи." - Людмил Димитров

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Без заглавие - Елена Манджукова Без заглавие - Елена Манджукова

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Бедността Когато преди години видях просещи хора по улиците на съседна страна, не можах да повярвам на очите си. Не исках да повярвам на очите си. Човечеството съществуваше от толкова дълго време, че срещата ми с бедността на улицата ми се струваше някак нереална, не на място. Има нещо откачено в цялата тази работа на преразпределяне на земните блага. Та нали тя – Земята е на всички?! Защо тогава онези, тънещите в охолство някак са решили че са по-заслужили от другите и измислят какви ли не начини на измама и присвояване? Защо тогава животът за другата – по-голямата част от човечеството е въпрос на оцеляване, тегоба? Как все едни и същи се оказват на върха на пирамидата, а други – в нейната основа? И ще дойде ли ден, когато тези, които поддържат основата на пирамидата и са повече като брой, вземат та се поразмърдат и катурнат самозабравилия се „връх”? Защото презадоволените 10 % от населението на Земята, живеят за сметка на

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" - ИЗВЪНКОНКУРСНО УЧАСТИЕ Есенна импресия ....Не пийте, не пушете мерете си кръвното... И мислете позитивно. Доколкото можете. Отдалече е лесно, - ще каже някой. Ама не е. И отблизо не е. И не защото щъркеловите гнезда са празни. И не защото полето е безлюдно... Есен е. Сезонът на лютениците. Едно време се събирахме в двора, край кюмбето, печахме червените чушки и бъркахме лютеница. Ритуално. Семейството беше цяло. Детски глъч огласяше махалата. Татко разказваше истории - от още по-старо време. Истории, които не разказвам на децата си.... защото са далеч... Всъщност аз съм далеч... Вятър свири в клоните на дървото отвън... До мен достига мирис на пушек.... на лютеница... на у дома... Поглеждам нагоре, но там няма гнезда. Защото тук щъркели няма. И лястовици няма. Тук зимата идва изведнъж. И за дълго... Минусите са двуцифрени, снегът до пояса, а пътищата чисти. Там е обратно . Минусите са близо до нулата, сняг почти не се задъ

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" - ИЗВЪНКОНКУРСНО УЧАСТИЕ Снежната страна 1. Снежната страна   Нейде в студените пазви на зората се гушеше малка къщурка. Снежните клони на премръзналите дървета зорко бдяха над нея. Митко се събуди. Тази сутрин беше студена, но слънчева. Погледна през заскреженото стъкло и извика: - Мамо, мамо къде е шейната? От другата стая се чу: - Добро утро, момчето ми, в килера е, ела първо да закусиш. Стаята на Митко беше на втория етаж. Слезе долу. На масата в чиния грижливо бяха подредени филийки, намазани с чисто масло и поръсени с шарена сол. Почти всяка сутрин закусваха това, защото семейството не можеше да си позволи друго. Майката на Митко ходеше да слугува на богатите хора, а баща му беше дърводелец. Момченцето лакомо отхапа голяма хапка и забързано тръгна към килера да търси шейната. Намерил я, облече старото си яке, нахлузи изтърканите ботуши, сложи ръкавици и радостно излезе навън. А там беше приказно. Слънцето целуваше снег

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Бедността не е бъдеще Днес, между теб новороденият човек и мен родината, в която си роден наречена България, се сключи това споразумение. Правата ти са да растеш тук и да си беден, да не ти харесва и да страдаш, да не можеш да имаш това, което си позволяват връстниците ти и майка ти да те зареже в приемно семейство. Задълженията ти са, да носиш последствията от пиянските изцепки на баща ти и проститутските номера на майка ти. Да носиш последствията от живот в приемно семейство и травмите, които ти предоставя животът. Моите права като родина са, да ти напомням къде си роден, да те слагам на мястото ти, да не ти позволявам да се интегрираш или изучиш за да не заемаш някое свестно работно място.Задълженията ми като добър стопанин са, да ти отпускам социални помощи, когато станеш пълнолетен и нямаш работа, да се погрижа да не видиш бял ден и да си мечтаеш да се махнеш от мен.След като пое първият си дъх, споразумението е сключено

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Бедност - Станка Шингарова компютърна графика

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Уроци Нарамил хорските мечти, денят се изнизваше тихо и бързо като улично куче с плячката си. Утре пак щеше да е тук, пълен с надежди и обещания.  – Мамо, ние богати ли сме? – попита осемгодишната Руми майка си, докато двете вървяха към къщи. – Охо, какъв въпрос само, не бих казала – отговори Галя. – А бедни ли сме? – зададе момиченцето съвсем логично следващия, който майката чакаше отдавна, но пак я свари неподготвена. – Зависи. – От какво зависи? – От гледната точка – опита да увърта майката. Искаше й се да предпази детето си по-дълго от притесненията на възрастните... – Каква гледна точка? – Има един най-богат човек в света. Казва се Бил Гейтс и всички останали сме по-бедни от него, но дори на него парите не му стигат за всичко, което иска. А ти защо питаш? – Ами, току-що видях Ния в колата на баща си. Изплези ми се. Днес ми каза, че имат нова кола, ама чисто нова от магазина, и майка й също има, а нашата била

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Без заглавие - Валентин Георгиев, Русе Без заглавие - Валентин Георгиев, Русе

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Стотинки за хляб Анна Петрова паркира реното си максимално близо до страничния вход на МОЛ-а, откъдето възнамеряваше да напазарува за коледните празници. Слезе плавно и потропвайки с чисто новите си боти от естествена кожа се запъти към търговския център. Бипна с ключодържателя, за всеки случай, само за да провери дали е заключена колата й. Всичко беше наред. Мушна устройството в дамската си чанта и разкопчавайки екопалтото си побърза да влезе в топлата просторна сграда. Обожаваше да пазарува! Сама! Не си даваше сметка кога пазаруването бе станало нейна страст, просто й се отдаде, макар и нерядко да се упрекваше, че харчи пари ей така, купувайки доста излишни неща. Е, какво пък, веднъж се живее, казваше си винаги, когато се впускаше в свободния един час за покупки. Този път беше дошла специално за хранителни продукти. Задаваха се празници, гостувания, партита, все приятни моменти, за които смяташе да се подготви подобаващо. Почти всичко си

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Непредвидимостта на времето Ако може да се вярва на твърденията на Пенка Керязова, председателката на кооперация „Нова идея”, Русанка и двете й деца от три дни не били хапвали нищо. О, блажена беднота! Докато има нещо за ядене, беднотата яде направо от тигана, но когато вече тиганът е празен и не слага нищо на масата, започва гладът – върви се оправя. Не, за какъв дявол е такъв живот! Я по-добре... Вечерта на четвъртия охтичев дъждовен ден Русанка уловила тригодишния Лъчко и петгодишната Румяна за ръце и хайде на линията, та дано влакът мине по-скоро, че да се свърши с гладуването. Легнала Русанка напреко на линията - от едната страна Лъчко, от другата Румито, и зачакала, а дъждът се леел над тях. Този същия дъжд Пенка Кирязова, връщайки се от града, бършела с чистачките от предното стъкло на колата и така видяла лежащите върху релсите. Спряла колата, завтекла се: Какво, какво е станало!? Лъчко с вдигната ръчичка, стискал харт

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Студ, глад и вина Студено беше… Зимно време… Никакво…  Вятър духаше насрещен - един такъв силен, пронизващ и се блъскаше направо в гърдите на момичето, с едничкото желание да го събори долу. После изведнъж се завъртя и го удари в гръб, мина отстрани, преплете се в краката му, издигна се нагоре и отново го перна отпред. Премяташе се, забавляваше се и от време на време утихваше, но после набираше скорост и се стоварваше като юмрук отгоре му. Въобще нищо не жалеше от силите си и не му пукаше за крехкото същество, което беше някъде на седем или осем години. То пък от своя страна геройски се сражаваше, като издуваше бузки и се опитваше да го спре с дъха си, сякаш можеше и беше великан или най-силният човек на света, но...  Всъщност беше мъничка, слаба, зле облечена и боса... мургавелка. Де да имаше някой да я скрие в шепите си, да я облече и обуе с усмивката си, да я стопли с погледа си, да я прегърне ей тъй - с добротата си само!... Уви, бяха

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Божидара и надеждата Заваля сняг. Пухкав и бял, като излязъл от старовремска, коледна картичка. Въздухът беше преситен от празнично настроение и хората, позабавили галопиращото темпо на делниците, бързаха да станат малко по-добри. Тя крачеше с големи, несигурни стъпки по многолюдния тротоар, гушнала здраво петгодишната си дъщеря, която щастливо се въртеше в бялото си, овехтяло палтенце. Под смешната, розова шапка напираха непослушни къдрици, а малките ръчички здраво стискаха шарената кутия с новата кукла Барби. Когато, днес дядо Коледа дойде в градината, малката Божидара се сви зад най - отдалеченото креватче и се опита да стане невидима зад големия, кафяв мечок. Тя беше видяла миналата седмица, как другите майки и татковци дават левчетата на госпожата. Беше надзъртала зад вратата и когато майка й отвори и затвори няколко пъти портмонето си, беше я видяла, как си тръгва с насълзени очи и стиснати до побеляване ръце. Дара беше мног

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Любовни пари  Светлин отскоро бе на улицата. Постепенно неволята го бе научила да се справя с обстоятелствата, които суровия живот редовно поднася на децата си. Бе изгубил всичко – майка си, семейството, ипотекираната къща, учението, приятелите, дори и неизползваните тигани на леля си Надежда, забутани нейде в скрина... Но съдбата бе благосклонна към него и му подари втори живот – този на улицата. Отначало му беше тежко да се справя, имайки предвид бързото развитие на всичко това, но свикна. Всяка сутрин Светлин излизаше оттам, отдето бе се заровил предната вечер и потегляше към оживения площад. Сядаше върху студения цимент, забиваше погледа надолу и чакаше подаяние. Имаше всякакви хора – едни даваха, други не. Едни подминаваха, други спираха. Вадеше добре – толкова, колкото за един хляб и парче сирене "от евтиното".  А бе красив младеж – висок, добре сложен, широкоплещест, със сини очи... Ах, какви очи! Погледне ли те –

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Награда По действителен случай - Отиваме до Коцюви – каза татко ù. – Искаш ли с нас? - Искам, ама... – Жана помачка, помачка с пръсти възглавничката на лявото си ухо и тя поруменя. – Не знам... страх ме е... малко. - И мен! – откликна той неволно. - Наистина ли? Стрелна го с любопитен поглед точно преди да ù обърне гръб. Скулите му горяха, а ръцете му пречеха повече от обикновено. Май го беше срам, че се е издал пред момиче. Ама че е и той! Уж голям, пък такова дете... - Айде, Жане – викна майка ù откъм коридора, – да го зарадваме човека. Цял месец откак го изписаха... Жана сви юмруци наум и си обу сандалите. В колата стискаше очи, попипваше колене и се мъчеше да си представи какво е да ти отрежат крак. Сигурно боли ужасно! Тя за палеца си колко плака, хем нищо и никакво порязване... Как ли изглежда коляното, когато от него надолу няма нищо? Тръпки плъпнаха по кожата ù. „не бива не бива не бива да се издавам че ме е

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Кралицата Беше най-красивото момиче в малкото градче, свито в полите на Пирин. Всички я познаваха. Крачеше гордо по тесните тротоари така, сякаш се разхождаше в градините на Версай. Затова я наричаха Кралицата. Източила снага като млада тополка, разпиляла буйните си коси върху раменете, а лицето и сияеше от белота като снега по върховете на планината. Очите и можеха да те погълнат като бездънни кристални езера. Загледаш ли се , изгубваш се в тях –сини, дълбоки и мамещи. Беше в мислите и мечтите на повечето местни младежи. Боян, синът на кмета на градчето лудееше по нея. Мило и драго даваше за да спечели сърцето и, но тя дори не го забелязваше. Горда, независима и имаше защо. Освен, че беше красавица, Кралицата бе умно и образовано момиче. Трябваше само да си намери работа, но тук в малкия планински град трудно се намираше такава. Къде ли не търси? Обиколи всички фирми в околността, но работа нямаше. Един ден на площада спря черна лимуз

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"   Пътят към края „Можем да се влюбим самоубийствено в някого, но рядко можем да споделим любовта на онези, които са самоубийствено влюбени в нас. Ирония нали!” Елиф Шафак Беше мрачен февруарски ден – от онези дни, в които небето тежи на плещите ти и не можеш да си поемеш въздух от умора. Сиви облаци се бяха скупчили, като затворници в килия, а през решетките се виждаше само тухлена стена. И търсиш пролука някъде в тъмните ъгли, но животът беше забравил да остави врата и изход нямаше… Симона вървеше без посока. Тътреща походка, отпуснати рамене, очи без блясък, живот без смисъл… Душата ѝ бавно изстиваше с всяка крачка, но тя не спираше. Вървеше… Пристъпваше вяло по пътя, отреден ѝ от съдбата. Нейната собствена съдба… А небето гледаше безучастно как живота ѝ умира. Тежките облаци злорадо я подбутваха напред и под краката ѝ зейваше пропаст. Стъпваше на ръба и миг след като прекрачеше, под нея земята се сриваше. Уморена беше – ня

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Клетката Всеки ден на път за работа минавах по тази улица и неизменно го виждах на терасата на първия етаж на един от жилищните блокове: с посивяло и безжизнено лице и с неподвижен поглед, в който имаше безразличие и безнадеждност. На главата си постоянно носеше изгубил цвета и формата си старомоден каскет, беше облечен с излиняла и захабена ватенка. Мой познат от същия блок ми каза, че дошъл от едно далечно село (вече почти обезлюдено) да живее при сина си, след като жена му починала. А на улицата животът си течеше един и същ в своите сиви и скучни измерения: сутрин хората бързаха за работа и се връщаха привечер, натоварени с пазарски чанти, профучаваха коли, жени викаха децата си за вечеря, през почивните дни мъжете играеха на табла и карти по пейките пред блока или шетаха из гаражите си, понякога музика огласяше квартала и сватбари се провикваха. Никой не се интересуваше от стария човек, затворен като в клетка в остъклената и превър