Рая Вид - Студ, глад и вина
КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"
Студено беше… Зимно време… Никакво…
Вятър духаше насрещен - един такъв силен, пронизващ и се блъскаше направо в гърдите на момичето, с едничкото желание да го събори долу. После изведнъж се завъртя и го удари в гръб, мина отстрани, преплете се в краката му, издигна се нагоре и отново го перна отпред. Премяташе се, забавляваше се и от време на време утихваше, но после набираше скорост и се стоварваше като юмрук отгоре му. Въобще нищо не жалеше от силите си и не му пукаше за крехкото същество, което беше някъде на седем или осем години. То пък от своя страна геройски се сражаваше, като издуваше бузки и се опитваше да го спре с дъха си, сякаш можеше и беше великан или най-силният човек на света, но...
Всъщност беше мъничка, слаба, зле облечена и боса... мургавелка. Де да имаше някой да я скрие в шепите си, да я облече и обуе с усмивката си, да я стопли с погледа си, да я прегърне ей тъй - с добротата си само!... Уви, бяха я изоставили на произвола на съдбата... Вървеше, а гладът танцуваше в корема й и беше по-голям от оня въздух, дето свиреше в ушите й. Камбани вече силно заудряха в душата й, но тоя непрокопсаник, дето духаше, въобще нехаеше и просто си играеше и с нея, и с наивността й, та чак се хилеше в очите й някак гадно, грозно, зловещо... Как да го спре? Та, тя беше дете! А той не искаше и не можеше да разбере накъде беше тръгнала и защо...
И на хората не им пукаше. Нали бяха изхвърлили огризките от пищната си трапеза и спокойно стояха там, до огъня в камините си с чаша марково питие и вносна пура в ръка!… Защо да се терзаят за глупости? Суетата ги заливаше отвсякъде. Приказките им бяха сладки, животът им – също, а скъпите дрехи около врата им – някак си пъстри и много широки...
Вятърът се засили, сняг запръска навсякъде, земята не чака дълго, а се зави с един бял, но студен и мокър кожух… Кофите за боклук бяха някъде далече, далече и бедното момиче се чудеше защо, ама защо не може да ги достигне и да види какво има в тях...
- Божеее!... Смили се!... – шепнеше то, криеше лице в малките си посинели ръце и едва пристъпяше с босите си крака… Миражът замъгли погледа му…
На другия ден, някъде рано, още преди зората да се появи, двама работника от някаква частна фирма за хигиена и чистота, случайно откриха свито, измръзнало телце, като едва не го стъпкаха в тая тъмнина - нищо, че снежната белота отваряше очите им на четири. Беше непознато дете – момиче при това, но изглеждаше сякаш много по-малко за възрастта си…
Две коли пристигнаха много бързо на мястото. Хората с бели престилки и тези с униформа, които слязоха от тях, искаха да помогнат с каквото могат, бяха готови дори да му дадат парче шоколад и да качат невинното същество на лъскавите кожени седалки – там, до себе си, но… Беше вече твърде късно!...
Обитателите на луксозните къщи не бяха чули нищо, не бяха видели, не знаеха какво, защо, кога и как, пък и… не им трябваше… Нямаше виновни, нямаше свидетели, нямаше и… слънце дори. Единствено вятърът, засрамен от себе си до немай-къде, се скри между клоните на дърветата, готов да си признае всичко за стореното, но… кой го питаше…
Никой не запали и една свещичка, не се прекръсти дори, не пророни сълза. Тези, които можеха, отдавна гниеха под земята, другите въобще не искаха. Необходимо ли беше?...
Господ обаче, въздъхна така тежко, че небето се разтресе чак, протегна ръка и прибра една малка, невинна циганска душа в райската градина. След това всичко утихна, светът онемя, но… само за миг. Изведнъж ангелски звънчета раздраха тишината, а после нежните им гласчета понесоха навсякъде най-прекрасната песен на света, та дано тя скоро стигне до сърцата на глухите и слепите същества…Там, някъде във висините, всички божии чеда бяха равни, макар и с пречупени крила. Вятър леко ги люлееше в съня им - за една нова съдба, където може би наистина имаше бъдеще...
Рая Вид, септември 2015
Студ, глад и вина
Студено беше… Зимно време… Никакво…
Вятър духаше насрещен - един такъв силен, пронизващ и се блъскаше направо в гърдите на момичето, с едничкото желание да го събори долу. После изведнъж се завъртя и го удари в гръб, мина отстрани, преплете се в краката му, издигна се нагоре и отново го перна отпред. Премяташе се, забавляваше се и от време на време утихваше, но после набираше скорост и се стоварваше като юмрук отгоре му. Въобще нищо не жалеше от силите си и не му пукаше за крехкото същество, което беше някъде на седем или осем години. То пък от своя страна геройски се сражаваше, като издуваше бузки и се опитваше да го спре с дъха си, сякаш можеше и беше великан или най-силният човек на света, но...
Всъщност беше мъничка, слаба, зле облечена и боса... мургавелка. Де да имаше някой да я скрие в шепите си, да я облече и обуе с усмивката си, да я стопли с погледа си, да я прегърне ей тъй - с добротата си само!... Уви, бяха я изоставили на произвола на съдбата... Вървеше, а гладът танцуваше в корема й и беше по-голям от оня въздух, дето свиреше в ушите й. Камбани вече силно заудряха в душата й, но тоя непрокопсаник, дето духаше, въобще нехаеше и просто си играеше и с нея, и с наивността й, та чак се хилеше в очите й някак гадно, грозно, зловещо... Как да го спре? Та, тя беше дете! А той не искаше и не можеше да разбере накъде беше тръгнала и защо...
И на хората не им пукаше. Нали бяха изхвърлили огризките от пищната си трапеза и спокойно стояха там, до огъня в камините си с чаша марково питие и вносна пура в ръка!… Защо да се терзаят за глупости? Суетата ги заливаше отвсякъде. Приказките им бяха сладки, животът им – също, а скъпите дрехи около врата им – някак си пъстри и много широки...
Вятърът се засили, сняг запръска навсякъде, земята не чака дълго, а се зави с един бял, но студен и мокър кожух… Кофите за боклук бяха някъде далече, далече и бедното момиче се чудеше защо, ама защо не може да ги достигне и да види какво има в тях...
- Божеее!... Смили се!... – шепнеше то, криеше лице в малките си посинели ръце и едва пристъпяше с босите си крака… Миражът замъгли погледа му…
На другия ден, някъде рано, още преди зората да се появи, двама работника от някаква частна фирма за хигиена и чистота, случайно откриха свито, измръзнало телце, като едва не го стъпкаха в тая тъмнина - нищо, че снежната белота отваряше очите им на четири. Беше непознато дете – момиче при това, но изглеждаше сякаш много по-малко за възрастта си…
Две коли пристигнаха много бързо на мястото. Хората с бели престилки и тези с униформа, които слязоха от тях, искаха да помогнат с каквото могат, бяха готови дори да му дадат парче шоколад и да качат невинното същество на лъскавите кожени седалки – там, до себе си, но… Беше вече твърде късно!...
Обитателите на луксозните къщи не бяха чули нищо, не бяха видели, не знаеха какво, защо, кога и как, пък и… не им трябваше… Нямаше виновни, нямаше свидетели, нямаше и… слънце дори. Единствено вятърът, засрамен от себе си до немай-къде, се скри между клоните на дърветата, готов да си признае всичко за стореното, но… кой го питаше…
Никой не запали и една свещичка, не се прекръсти дори, не пророни сълза. Тези, които можеха, отдавна гниеха под земята, другите въобще не искаха. Необходимо ли беше?...
Господ обаче, въздъхна така тежко, че небето се разтресе чак, протегна ръка и прибра една малка, невинна циганска душа в райската градина. След това всичко утихна, светът онемя, но… само за миг. Изведнъж ангелски звънчета раздраха тишината, а после нежните им гласчета понесоха навсякъде най-прекрасната песен на света, та дано тя скоро стигне до сърцата на глухите и слепите същества…Там, някъде във висините, всички божии чеда бяха равни, макар и с пречупени крила. Вятър леко ги люлееше в съня им - за една нова съдба, където може би наистина имаше бъдеще...
Рая Вид, септември 2015