Вера Илиева - Кралицата
КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"
Беше най-красивото момиче в малкото градче, свито в полите на Пирин. Всички я познаваха. Крачеше гордо по тесните тротоари така, сякаш се разхождаше в градините на Версай. Затова я наричаха Кралицата. Източила снага като млада тополка, разпиляла буйните си коси върху раменете, а лицето и сияеше от белота като снега по върховете на планината. Очите и можеха да те погълнат като бездънни кристални езера. Загледаш ли се , изгубваш се в тях –сини, дълбоки и мамещи. Беше в мислите и мечтите на повечето местни младежи.
Боян, синът на кмета на градчето лудееше по нея. Мило и драго даваше за да спечели сърцето и, но тя дори не го забелязваше. Горда, независима и имаше защо. Освен, че беше красавица, Кралицата бе умно и образовано момиче. Трябваше само да си намери работа, но тук в малкия планински град трудно се намираше такава. Къде ли не търси? Обиколи всички фирми в околността, но работа нямаше.
Един ден на площада спря черна лимузина, от онези лъскавите и скъпите. От нея слезе млад мъж и попита за къщата на кмета. С Боян учили заедно в университета. Кралицата, която бе излязла да се разходи го видя – мургав, красив и наперен. Вечерта дълго се въртя в леглото си, а когато заспа го сънува – яхнал вран жребец, препуска към нея. Сън като сън, но споменът за него не излизаше от ума и. На другата сутрин нарочно мина покрай къщата на кмета. Приказваха на двора с Боян, но нейните очи виждаха единствено другия - госта. Той вдигна глава и тъмният му поглед я опари. Кръвта в сърцето и закипя като вулкан. Какво ли нямаше в тази огнена лава - и любов, и надежди за по-добър живот. Ако заминеше с него щеше да има повече възможности за всичко. Така се започна и когато младият мъж си тръгна за столицата, с него тръгна и Кралицата.
Хората поговориха, пошумяха и забравиха, а градчето отново потъна в сивата си летаргия.
Веднъж връщайки се от големия град, където бе ходил по работа, Боян се качи в автобуса. На седалката до него седеше приведена, преждевременно остаряла жена. Нещо в нея му се стори познато и той отново я погледна. Беше като парцалена кукла, отпусната и безлична. Само едни очи и бяха останали – сини и блестящи като сапфири. По тях я позна - Кралицата. Боже, в какво се бе превърнало красивото младо момиче, което толкова години не успяваше да забрави? Сърцето му се сви от жал. Протегна ръка и обхвана приведените и рамене. Жената цяла се разтресе от ридания.
Плачеше като малко дете, намерило утеха в топлата му прегръдка.
Не я попита за нищо, пък и имаше ли смисъл да пита. Само стиснатите му до болка устни тихо отрониха: "Защо ни наказваш за мечтите ни, Господи?"
Вера Илиева
04.01.2016 год.
Кралицата
Беше най-красивото момиче в малкото градче, свито в полите на Пирин. Всички я познаваха. Крачеше гордо по тесните тротоари така, сякаш се разхождаше в градините на Версай. Затова я наричаха Кралицата. Източила снага като млада тополка, разпиляла буйните си коси върху раменете, а лицето и сияеше от белота като снега по върховете на планината. Очите и можеха да те погълнат като бездънни кристални езера. Загледаш ли се , изгубваш се в тях –сини, дълбоки и мамещи. Беше в мислите и мечтите на повечето местни младежи.
Боян, синът на кмета на градчето лудееше по нея. Мило и драго даваше за да спечели сърцето и, но тя дори не го забелязваше. Горда, независима и имаше защо. Освен, че беше красавица, Кралицата бе умно и образовано момиче. Трябваше само да си намери работа, но тук в малкия планински град трудно се намираше такава. Къде ли не търси? Обиколи всички фирми в околността, но работа нямаше.
Един ден на площада спря черна лимузина, от онези лъскавите и скъпите. От нея слезе млад мъж и попита за къщата на кмета. С Боян учили заедно в университета. Кралицата, която бе излязла да се разходи го видя – мургав, красив и наперен. Вечерта дълго се въртя в леглото си, а когато заспа го сънува – яхнал вран жребец, препуска към нея. Сън като сън, но споменът за него не излизаше от ума и. На другата сутрин нарочно мина покрай къщата на кмета. Приказваха на двора с Боян, но нейните очи виждаха единствено другия - госта. Той вдигна глава и тъмният му поглед я опари. Кръвта в сърцето и закипя като вулкан. Какво ли нямаше в тази огнена лава - и любов, и надежди за по-добър живот. Ако заминеше с него щеше да има повече възможности за всичко. Така се започна и когато младият мъж си тръгна за столицата, с него тръгна и Кралицата.
Хората поговориха, пошумяха и забравиха, а градчето отново потъна в сивата си летаргия.
Веднъж връщайки се от големия град, където бе ходил по работа, Боян се качи в автобуса. На седалката до него седеше приведена, преждевременно остаряла жена. Нещо в нея му се стори познато и той отново я погледна. Беше като парцалена кукла, отпусната и безлична. Само едни очи и бяха останали – сини и блестящи като сапфири. По тях я позна - Кралицата. Боже, в какво се бе превърнало красивото младо момиче, което толкова години не успяваше да забрави? Сърцето му се сви от жал. Протегна ръка и обхвана приведените и рамене. Жената цяла се разтресе от ридания.
Плачеше като малко дете, намерило утеха в топлата му прегръдка.
Не я попита за нищо, пък и имаше ли смисъл да пита. Само стиснатите му до болка устни тихо отрониха: "Защо ни наказваш за мечтите ни, Господи?"
Вера Илиева
04.01.2016 год.