Славена Бозовайска - Снежната страна

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" - ИЗВЪНКОНКУРСНО УЧАСТИЕ


Снежната страна


1. Снежната страна
 
Нейде в студените пазви на зората се гушеше малка къщурка. Снежните клони на премръзналите дървета зорко бдяха над нея. Митко се събуди. Тази сутрин беше студена, но слънчева. Погледна през заскреженото стъкло и извика:

- Мамо, мамо къде е шейната? От другата стая се чу:

- Добро утро, момчето ми, в килера е, ела първо да закусиш.

Стаята на Митко беше на втория етаж. Слезе долу. На масата в чиния грижливо бяха подредени филийки, намазани с чисто масло и поръсени с шарена сол. Почти всяка сутрин закусваха това, защото семейството не можеше да си позволи друго. Майката на Митко ходеше да слугува на богатите хора, а баща му беше дърводелец. Момченцето лакомо отхапа голяма хапка и забързано тръгна към килера да търси шейната.

Намерил я, облече старото си яке, нахлузи изтърканите ботуши, сложи ръкавици и радостно излезе навън. А там беше приказно. Слънцето целуваше снега. И от целувките му, цялата земя блестеше, сякаш посипана с диаманти.


Тръгна надолу по една пътечка, виеща се сред снежните ели. Те сякаш си играеха с малкото момченце, защото от време на време закачливо му хвърляха по някоя друга шепа сняг. Митко гледаше всичко това и широко се усмихваше. Неговите родители, макар и бедни, бяха хора с големи сърца. И го бяха възпитали във вяра в доброто у човека.

По едно време, недалеко от него се чу детски смях. Момчето се зарадва, че ще има другарчета, но приближило се към тях, веднага се разочарова. Видя свои съученици, които живееха в богатия си свят на пари и разкош. За тях той, както и всички като него бяха просто едни запетайки.

- Хей, вижте Митко… - подигравателно извика едно от тях.

- Хей, Митко с тази ръждясала шейна ли ще се спускаш… - последва бурен смях.

- Дядо Коледа ще ми донесе нова! – им се сепна Митко.

- Има да чакаш! Дядо Коледа не ходи при бедните!

Митко не отговори. Обърна се и пое в друга посока. Гората беше голяма, имаше място за всички. Понякога с детската си наивност се питаше: Защо светът беше такъв? Един човек - беден, друг богат. Ако му се отдадеше възможност да се срещне с дядо Коледа щеше да го попита… Той е мъдър, сигурно знае всичко! А ако нахалното момче отпреди малко беше право и той наистина не носи подаръци на бедните деца?

Тези мисли го вълнуваха почти цял ден до вечерта и с тях се прибра вкъщи. Там беше тихо, топло и уютно. Чуваше се само пукотът на сухите дръвчета в камината. Носеше се аромат на боб. Бащата на Митко в стремежа си да изпълни всички поръчки, често оставаше до късно в дърводелницата и закъсняваше, затова седнаха да вечерят без него. Митко се обърна към майка си:

- Мамо, наистина ли дядо Коледа ходи само при богатите деца?

- Това са глупости! Кой ти го каза! – учудено попита жената.

- Едни съученици…

- Не е вярно! – отсече майка му – Отивай да лягаш и не си мисли тези работи!
Не след дълго детенцето беше вече в топлото легло. Студеният вятър блъскаше по стъклата. Не послуша майка си и така свито в тъмнината продължи да мисли. По едно време изпод леглото се чу шум.

- Мамо, мамо… - извика силно.
Майка му отвори вратата и светна лампата.

- Какво има сега?

- Тук нещо шуми! Под леглото…

- Какво ще е… нищо няма под леглото, хайде заспивай, уморена съм…

И като каза това, загаси лампата. Стаята отново потъна в мрак. След секунди шумоленето се завърна… Момченцето от страх се сгъна на две, зави се. Виждаха му се само очичките. Да извика ли отново майка си? Не. Тя нямаше да му повярва. Затова плахо се изправи и погледна към пода. От там изхвърчаха няколко снежинки, сякаш някой нарочно ги духна. Какво е това? Митко се приближи. Почувства студ. В този миг още една шепа сняг изхвърча изпод леглото и се стопи на килима… О, трябваше да провери какво беше това! На всяка цена! Наведе се и погледна… Изненада се, когато под леглото си видя цял един снежен свят… Стана и бързо се облече, леко пропълзя и вече беше там… Мястото бе вълшебно. Приличаше малко на днешната топла снежна сутрин. С тази разлика, че тук небето сияеше в различни цветове. Тук-там се мъдреха къщурки, пушещи своите лули. Къдели дим се сливаха с облаците. Някои розови, други жълти, трети зелени... Но къде ли попадах? – се запита Митко. Може би щеше да види някого, да разговаря с него, да разбере… И помислил си това, видя насреща си снежен човек. Черното му бобме, излъчваше авторитет и представителност. Момченцето се приближи до него и започна да го оглежда. Тогава чу:

- Какво ме гледаш? Не си ли виждал снежен човек! Митко подскочи!

- Ама ти… говориш! – успя да изрече.

- Говоря разбира се, има ли снежен човек, който не говори!

- Е, аз не познавам снежен човек, който да говори! – се сопна малко обиден Митко

- Ами подбирай си по-добре познатите! – отговори снежният човек

- А ти защо си сърдит?

- О, защо съм сърдит… Защо съм бил сърдит? Ами не виждаш ли слънцето! Топло ми е! Казах му да се скрие, но не ме слуша! То… никого не слуша!

В този момент се чу нежен глас:

- Няма да те слушам разбира се, някои същества тук се нуждаят от слънце! Нали трябва да разхвърлям облаците! А дядо Коледа да впрегне елените…, как ще види пътя ако не съм аз! Ще издържиш един ден… не се дръж като егоист!

В отговор снежният човек намръщи вежди и скръсти ръце. Митко погледна по посока на гласа. Да. Говореше слънцето! Изумително! И някак смешно…

- Къде се намирам? – попита Митко, вече с усмивка на уста.

- Ти си в страната на дядо Коледа! – отговори му Слънцето и сочейки към снежния човек продължи – А това е Сърдитко! Той винаги мрънка, но е добряк!

- Да, да… мрънкам… искаш да ме разтопиш! Какво трябва да направя? Шала си махнах и шапката ли да махна?

- Вместо да стоиш и да се сърдиш, разведи детенцето наоколо! Знаеш, че не случайно е тук! Чакахме го! – скара му се набързо Слънцето.

- Да го разведа… ама като вървя ми става още по-топло! Но хайде… добър съм… какво да ви правя! От добротата си патя аз! - завайка се Снежният човек, като хвана Митко за ръка и набързо отсече - Да тръгваме!

- Къде ще ме водиш?

- При дядо Коледа – той те чака! – каза Сърдитко и за първи път се усмихна.

Поеха надолу по пътечката. Всичко сияеше. Цветното небе се отразяваше в бялата повърхност. Птичките пееха. Те явно не се страхуваха от студа.

- Кой живее в тези къщички? – попита Митко и посочи една от тях.

- О, там живеят джуджетата.

- А защо комините им изпускат цветен дим?

- Ха – ха, засмя се снежният човек, защото творят чудеса… А те са винаги цветни. Ама ти май наистина нищо не знаеш?

- Да. Защото в моя свят всичко е толкова различно…

- Че има ли други светове? – попита учудено Сърдитко.

- И аз си мислех, че няма, но явно има … - озадачено отговори Митко.

А снежният човек замислено му отвърна:

- Да, чел съм книги, ама някак си не вярвам…, а ето сега ти казваш, че си от друг свят… странно! И как попадна тук?

- Ами пропълзях под леглото си…

Сърдитко избухна в смях:

- Ха-ха, но това е смешно! Ти… ами така де, да не се обидиш, но сигурен ли си? Може би си паднал, ударил си се и не помниш, че си от нашия свят?

- Не, не, сигурен съм!

- Е, добре, щом казваш… Стигнахме, ето тук живее дядо Коледа – каза Сърдитко.

Митко се огледа. Двамата стояха пред огромна кристална къща. Приличаше му по-скоро на снежна висулка, но обърната с върха нагоре…

2. Севернякът и дядо Коледа

Изведнъж излезе силен студен вятър, той свистеше, режеше клоните на дърветата, бъркаше с длани в снежните преспи и издигаше снега високо, високо…

Митко потръпна и извика:

- Стана много студено… хайде да влизаме…

Но тъкмо да влязат и недалеч от тях се чу тъжен глас. Някой стенеше.

- Какво е това? – попита Митко;

- Не знам... – отговори Сърдитко, като се запъти към мястото.

Там до близкото дърво, с натежали от снега клони, се бе облегнал белобрад вятър, с бяла пелерина. Тялото му бе по-скоро облачно, отколкото човешко.

- Това е Севернякът – каза Сърдитко.

- Но защо страда? - продължи да пита детенцето.

- Хм, да не би Слънцето пак нещо да е направило? В повечето случаи, то е виновно! Сега ще разберем! - му отвърна Снежния човек и се приближи към вятъра:

- Хей, Северняко, защо си тъжен и стенеш така? Какво се е случило?

- Краченцето ми, ох… краченцето ми… влезе трънче и не мога да го извадя?

- Лоша работа, а аз помислих, че отново е виновно Слънцето! Но къде намери трънче в този сняг? – попита умислено Сърдитко.

- Знам ли… и аз не разбрах… Но много боли…

И като каза това, заплака, а от очите му започна да се рони скреж. Стана още по-студено, слънцето съвсем се скри, пъстрото доскоро небе - почерня.

- Аз ще извадя трънчето… – извика силно Митко – Дай да погледна!

Севернякът, така както беше седнал, вдигна десния си крак. Момченцето започна да го оглежда. Там на малкото пръстче видя трънчето. Беше много мъничко. Ето защо възрастният вятър не можеше да го извади. Но това не беше проблем за пъргавата детската ръчичка и след секунди непослушното трънче беше вече вън. Митко топло погледна вятърния дядо:

- Готово… сега мина ли ти!

- Да, да… вече не ме боли… благодаря ти много! – извика Северняка, а в очите му се четеше благодарност.

Денят отново светна. Небето възвърна шарения си цвят. Птичките запяха.

- Ние трябва да тръгваме – каза Сърдитко, като дръпна Митко за ръката.

- Къде отивате? – попита Севернякът.

- При дядо Коледа… - отговори Митко

- О, той ми е сърдит, но аз не съм виновен…много ме болеше… - простена вятърът.

- Какво си направил? – попита снежният човек.

Студеният Северняк наведе съжалително глава:

- Ами … видяхте какво става, когато страдам… Излезе вятър, стана студено и елените се разболяха…

- А сега… какво ще се случи с Коледа?! – уплашено отсече Митко.

- По-добре да отидем и да видим… всеки проблем си има решение… - мъдро отговори Сърдитко.

И така тримата, много загрижени, се насочиха към ледения дворец.

Влязоха в двора. Беше толкова красиво. Ледените висулки, отразяваха слънчевата светлина и блестяха, като скъпоценни камъни. По средата на двора имаше фонтан. Замръзналите струи вода, приличаха на стъклени. Там в ляво Митко видя огромна елха. Бе облечена с множество гирлянди. Светлините й си играеха с кристалните топки… „Никога не съм виждал толкова голяма елха. Сигурно е вълшебна!” – си помисли детето. Влязоха в замъка. Пода му бе покрит с лед. Тримата приятели с усилие се задържаха на краката си, но си струваше, защото там в голямата зала видяха дядо Коледа. Стоеше на леден трон, подпрял главата си на едната ръка, сякаш размишляваше. Топлите му очи бяха тъжни. Когато видя Митко, вдигна глава и се усмихна:

- Хо-хо, кой ми е дошъл на гости. Малкото момченце, което се съмнява, че ще получи подарък?

- О, аз… - засрами се Митко и млъкна.

- Не се тревожи, моето момче, затова те повиках тук. Всички деца имат подаръци за Коледа, независимо дали са бедни или богати. Но сега… - белобрадият старец със зачервен нос наведе тъжно глава и млъкна.

- Какво, какво… дядо Коледа, кажи ни - викна Митко.

- Сега елените са болни… - продължи той - Не мога да ги впрегна в шейната. С какво ще разнеса подаръците… Джуджетата положиха много труд… А и децата чакат…

- Все ще измислим нещо… В моя свят шейните се теглят и от кучета – несигурно отвърна угриженото момче…

- Какво е куче? – любопитно погледна Сърдитко - Тук не живеят такива същества… Нали?

Снежният човек притихна в очакване на отговор.

- О, кучето е най-добрия приятел на човека… - усмихна се Митко.

- Не… при нас няма такива приятели – намеси се Севернякът.

- Остава ми само едно. Да използвам вълшебната елха… - поклати глава дядо Коледа.

- О, тя наистина ли е вълшебна? И аз така си помислих! – възкликна детенцето.

- Да… вълшебна е…, но не е хубаво да се използва… Ще разбъркам сезоните… В нашия свят е вечна зима, а сега ще стане пролет… А щом тук се промени времето, веднага ще се отрази и на твоя свят, Митко… - завайка се старецът.

- Но дядо Коледа, защо ти е да правиш пролет? – недоумяващо запита момченцето.

- В зимата трудно ще намеря това, което търся, защото целият свят спи… За да спася Коледа, трябва да го събудя с пролетта - отговори той.

Казвайки това, дядо Коледа стана от трона си и тръгна към елхата. Севернякът, Митко и Сърдитко го последваха. Докато вървяха зад него, детенцето не можеше да отлепи очи от червената пелерина, която тежко падаше от раменете на белобрадия дядо и влачейки се по пода, следваше стъпките му. Имаше нещо магично в нея. Блестеше. И всяко едно от камъчетата й, караше детското лице да грее все повече и повече. Вече бяха до елхата… Дядо Коледа се приближи до най – голямата топка и я завъртя… Тогава се случи чудо…


3. Коледните Чудеса.

Завъртял кристалната топка, дядо Коледа преобърна и целия свят. Митко видя как всичко се сля в една точка. Сякаш огромна черна дупка погълна Зимната страна. За миг стана тъмно. Нищо не се виждаше. А след това по същия начин, точката разстла пред него един нов, пролетен ден…

Севернякът и Сърдитко също гледаха в захлас. От толкова време живееха в Снежната страна, но никога не бяха виждали пролет. Дори не знаеха какво означава това.

Слънцето грейна, като разхвърля топлината си навсякъде, целуна цветята, тревичките и пчелите. Весели пеперуди полетяха в простора. Новородените теменужки ухаеха и ароматът им гъделичкаше детското носле. Фонтанът на двора, доскоро замръзнал, вече побираше в себе си игриви струи вода. Те летяха високо нагоре и падаха долу, като рисуваха около себе си дантелена белота. На мястото на ледения дворец бе цъфнала огромна майска роза. Толкова голяма, че можеше да побере в себе си всичко и всички.

- Ах, каква красота… - извика Сърдитко и подскочи уплашен – но какво става… Топя се… Помощ, помощ…
В този момент се чу и Северняка:

- Аз също изчезвам… Топло ми е… Изчезваааааам…

Митко се втурна към тях. Снежният човек ставаше все по-слаб и по-слаб, а Севернякът вече не се виждаше.

- Но какво става, дядо Коледа, направи нещо! Те са мои приятели! – викна разстроен Митко.

Сърдитко продължаваше да се топи, докато накрая напълно се сля с росната трева, а на негово място поникна бяла лилия.

Момченцето коленичи до нея и започна да плаче. Дядо Коледа се приближи, погали го по главицата и каза:

- Не страдай, Митко, всичко ще се нареди, ще видиш, вярвай ми! Каквото и да става, никога не трябва да губиш вярата си, също и надеждата. Нека винаги да вървят рамо до рамо с теб! Хайде, ела да ми помогнеш. Дано да намерим какво да впрегнем в шейната. Длъжни сме да спасим светлия празник!

- Вярвам ти дядо Коледа, но ми е мъчно, аз ги обичам!

- Голямо сърце имаш ти Митко!

И казал това белобрадият старец излезе от двора на замъка. Малкото момченце го последва. Започнаха да се оглеждат. Наблизо се чу шумолене. От близките храсти изскочи заек. Беше голям, почти колкото Митко.

- Хей, какъв голям заек – възкликна момчето - И носи пъстра кошница!

- Хо-хо това е Великденският заек - Топчо, не съм го виждал цяла вечност - отговори, усмихвайки се дядо Коледа – Здравей Топчо? Как са делата при теб?

Като скокна два пъти, заекът отговори:

- Добре съм, добре, само дето не разбирам, какво правя тук? Дали сънувам? Рано е за Великден… поне така си мисля…

- Да, да, рано е… - отвърна старецът, като набързо му разказа всичко.

- О, това е много, много лошо… много лошо… - завайка се Топчо. – Но аз ще ви помогна, доколкото мога.

С тези думи се наведе. Когато се изправи в пухестата си лапа държеше малки охлювчета. И като се обърна към дядо Коледа каза:

- Ето, използвай тези охлюви. Не губете повече време. Коледа е след няколко часа!

- Но как?– учудено извика Митко – те са малки и бавни…

Дядо Коледа потъна в минута мълчание. Ходеше напред-назад и почесваше мъдро бялата си брада. Явно мислеше… В следващия момент очите му светнаха и като погледна дясната си длан, възкликна:

- Прав е Топчо! Ще използваме охлювите! Ще ги направя големи и бързи с помощта на това – каза старецът, като посочи пръстена си - Сега се отдръпнете… деца… и зайци.

Речено-сторено, бързо завъртя пръстена и всичко потъна в светлина… Бе толкова светло, че нищо не се виждаше.

„ Я, когато е тъмно е непрогледно. Същото е и когато е много светло… Странно, явно, че за да виждаме трябва да стоим по средата между тъмното и светлото” – си помисли със светкавична бързина Митко.

Светлината леко започна да се разсейва. Тогава момченцето видя, как около него кротко пълзяха четири огромни охлюва с крила!

- Хо-хо-хо – весело извика добрият старец – магията стана. Хайде Митко, да тръгваме!

След минутки двамата вече бяха в шейната. Охлювите полетяха нагоре, като оставяха след себе си златисти дири…

О, Митко се чувстваше толкова развълнуван. Сега той беше помощник на дядо Коледа! Потънал в мисли не усети как стигнаха в неговия свят. Разбра, едва когато в далечината видя дома си и радостно извика:

- Хей, виж дядо Коледа... нашата къща!

Смяната на сезоните в Снежната страна бе променила всичко тук. Снегът, който помнеше от сутринта, вече го нямаше…Беше нощ, но лунната светлина му помогна да види, как короните на дърветата се бяха раззеленили, а земята под тях бе отрупана с новия им разпъпен цвят. На места жълтееше, на други – белееше, а хей там – розовееше. Едва ли обаче някой щеше да забележи, защото всички спяха в дълбок и сладък пред коледен сън. Даже и Луната, като ту се завиваше с облачните юргани, ту се отвиваше… „Явно и тя усещаше топлината” – си помисли детето.

Веселбата започна. Дядо Коледа дърпаше юздите, а охлювите му се подчиняваха, като приземяваха шейната върху покривите на къщите. После вадеше от джоба си голям списък и гледайки го, кимаше с усмивка или се мръщеше. Вземаше със себе си подаръците, завърташе пръстена и изчезваше, като не след дълго отново се появяваше, но вече с празни ръце. Митко винаги го чакаше в шейната.

- Сега ще спрем тук – каза белобрадия дядо.
Шейната кацна върху огромна сграда.

- Какво е това място? – попита озадачен Митко.

Старецът го погледна топло:

- Това е сиропиталище… Всяка година, освен подаръци, децата тук получават от мен и нещо много важно, то се казва Надежда!

След тези думи отново завъртя пръстена. Но този път не изчезна сам. Взе със себе си и Митко.

Вече бяха вътре. Дечицата спяха в топлите си легла, а елхата им вълшебно премигаше в тъмнината. Момченцето я приближи и под нея видя малки картички. Вдигна една от тях. И прочете: „Благодарим ти дядо Коледа! Обичаме те!”. Очите на малкия Митко се насълзиха. Дядо Коледа го видя. И в отговор топло го погали по главичката. Събра картичките, а на тяхно място постави весели подаръци. После бръкна в големия чувал и изкара от там голяма светлинна топка. Хвърли я високо над себе си. Стаята светна. „Колко красиво” – си помисли детенцето, а в сърцето му, сякаш запя славей… Почувства лекота и любов!

- Това е Надеждата, Митко… - обясни старецът. И след секунди мълчание продължи - Хайде, имаме още работа! Няма да се връщаме в шейната. Местата, които ще посетим са близо.

Вълшебният пръстен ги пренесе в детска стая. Там в леглото кротко спеше болно детенце, а над него зорко бдеше неговата майка. Тя не ги виждаше. Със сълзи на очи галеше косите му и се молеше на Бог. Дядо Коледа се приближи… прегърна жената, после детенцето, с думите:

- Ще оздравееш, мое малко ангелче!

Бръкна в чувала и извади от там звезди, като ги пръсна из цялата стая…

- Какво е това дядо Коледа?

- Подарих му здраве, момчето ми… утре сутрин детенцето вече ще е излекувано!

- Ти си много добър… - му отвърна Митко, като го гледаше с възхита!

И едва довършил изречението си се видя в друга стая. О, той познаваше това дете. Беше неговият съученик. Онзи, който му каза, че дядо Коледа не ходи при бедните деца. Какво ли щеше да му подари? Старецът сякаш му прочете мисълта и побърза да отговори:

- Той има играчки. От хубави, по-хубави. Ще му подаря нещо, което му липсва - сърце и доброта! Така повече няма да обижда, лъже, хока и хули… - каза старецът и положи дланта си върху сърцето на спящото момче.

Пъстра дъга огря стаята… Цветовете й бяха ярки…

- Това – каза старецът, сочейки дъгата – е символ на пречистената душа! – и продължи - Хайде, работата ни приключи! Но преди да те върна у вас, искам да видиш нещо.

Дядо Коледа пак завъртя пръстена и вече бяха в шейната, която с шеметна бързина ги върна в Снежната страна. Белобрадият старец се приближи до вълшебната елха и завъртя топката.Цялата магия се повтори. След секунди, под крачетата си, Митко отново усети влажния сняг. Зад себе си чу глас:

- Хей, хей жив съм!

Обърна се и видя Сърдитко! А до него от нищото се появи и Севернякът.
Ах, каква радост! Детското сърце преливаше! Затича се към тях и ги прегърна!

Единственото, което успя да каже е:

- Обичам Ви!

- О, и ние те обичаме, много! – отговори му топло Снежният Човек!

Дядо Коледа стоеше в страни и влюбено със сълзи на очи гледаше тази картинка.

После каза:
- Хайде Митко, след малко слънцето ще изгрее, трябва да се прибираш, но знай, че ние винаги ще останем твои приятели!

Момченцето понечи да отговори, но не успя, защото вече се намираше в топлото си легло. Първите лъчи на изгрева си играеха с прозореца, като го оцветяваха в алено… Странно, но не усещаше умора. Напротив, чувстваше се жив, пълен с енергия. А ако цялото пътешествие из Снежната страна се окажеше само сън? Пъргаво стана и тичайки към първия етаж извика:

- Мамо, Коледа е…!

И влязъл във всекидневната замръзна от изненада. Скромната им до вчера елха, бе богато украсена, а под нея блестеше коледен подарък – чисто нова златна шейна! До него видя писмо. Бързо го отвори. Там пишеше:

„ Честита Коледа, Митко! Благодарим ти, че я спаси! Винаги остани това, което си, съхрани искрицата вяра, доброта и надежда, които носиш в сърцето си и никога нищо няма да ти липсва!

От Сърдитко, Северняка и Дядо Коледа!

ПП: Сърдитко настоява да напиша това: „Малки ми приятелю, пази се от Слънцето!” ”

О, не беше сън! Не, не беше! Митко се усмихна! Струваше му се, че ще полети! Вчера искаше да пита дядо Коледа за толкова много неща. Но в цялата суматоха забрави, а и отговорите вече не го интересуваха. От цялото приключение бе разбрал, че не е важно дали си беден или богат, а какво сърце носиш и как ще избереш да изживееш живота си. Коледа не беше само подаръци…, а чудеса, вълшебство, мир, приятелство, доброта и най-вече любов!

КрАй!

Славена Бозовайска
декември 2015 г.