Станка Шингарова - Има шанс, няма шанс

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"

Има шанс, няма шанс

Мощна и добре структурирана фондация със забележителното име “1:100” свикваше поредната си кръгла маса, за да обсъди стратегическите насоки на икономиката в държавата. Ще попитате, каква беше стратегията на 1:100 - простичка, добре замислена и печеливша за създателите си. Поканените гости се подреждаха уж на случаен принцип и така се гарантираше, че някоя част от масата няма да натежи от правилни мнения, и да се преобърне. Но пък от друга страна и за това беше помислено, когато се канят гостите очакваше се всички да имат правилното мнение с един процент статистическа грешка на подбора.

Почетният председател на фондацията се изправи достолепно, нали той вършеше огромна работа и допринасяше за благото на нацията. Изкашля се леко, по-скоро за авторитет.

Речта му започна обяснително, как всичко от днешната среща ще се записва в протокола, за да остане за идните поколения като настолна книга, за пътя към небивал икономически просперитет. В края на протокола ще се запише как всички с радост са приели решенията, защото са безрезервни единомишленици.

От края на безкрайният кръг на масата се чу слаб гласец, излизащ от още по-слаб господин. Нооо нали пълното единомислие ще ни направи еднаквомислещи, интелектуално равни, интелигентно равни, мързеливо равни. Последното определение се изгуби и потъна в настаналата тишина.

Това може и да се подложи на гласуване – това де дали линията на икономическият просперитет трябва да бъде равномерно пулсираща и енергична, като кардиограмата на едно здраво сърце, или...., или да бъде права, равна линия, отиваща в безкрайността, като линията на едно изпаднало в амок сърце.

След превъзмогване на черната съскаща тишина започна персоналния отчет на стоте. Те имаха предварителна задача да направят план-програми за това, как ще накарат масите да носят приходи – първо на тях, и после ако евентуално остане нещо, или им се откъсне от сърцето да дадат и на изпосталялата държава.

Първа се надигна леко позастаряла дама с изпечен и монотонен школски глас. Тя бавно и с напевен тон обясни за новият си проект – малка подфондация, за която ще получи пари – една част ще използва за надстройка на собствената си камбанария, а една естествено по-малка чест ще вложи в организиране на едномесечен курс в който ще образова огромен брой хора, малки, големи и още неродени, ще ги образова колко е хубаво да стоят, да дават идеи и да носят блага. Въодушевена и вече с приповдигнат глас дамата обяви как след един месец ще раздаде легитимни за целия свят дипломи, които ще направят хилядите и питомци конкуренция на всичко живо по белия свят.

Масата избухна в бурни умилителни аплодисменти. Всички клатеха глави от възхищение като главите на онези костенурчета които помня от детството си, на които главичките прикачени с ластик се клатеха с часове.

Следващият се изправи гордо, дори не изчака председателят да го покани, явно искаше и той да смае света с още по-умната си идея.

Аз съм измислил нещо уникално, нещо което ще привлече хиляди, милиони. Черните му очи заблестяха с лукаво пламъче. Човекът не можеше да скрие превъзбудата от собствената си гениалност. Аз ще регистрирам игра, да да една такава малка и бързо развиваща се. Ще се казва “Има шанс, няма шанс”. Ще потекат реки от хора, ще се образува дълга опашка от желаещи да чуят как да тръгнат по правия път. Последните си жълти стотинки ще пускат в красива изискана шапка за да изтеглят една от бирените капачки. Тези които изтеглят заветният надпис “Има шанс” ще прелеят от радост и ще си тръгнат доволни, потривайки ръце, ще стоят и ще чакат уверено шансът им да мине покрай тях и да ги хване за ръка. Така чакайки и пускайки жълти стотинки за хляб те ще са изпълнени със съзнанието, че дават своя принос за благополучието на страната си. Тези пък, които изтеглят капачката “Няма шанс” също ще си тръгнат успокоени, защото аз ще им обяснявам, че вероятно следващото пускане на стотинки ще им донесе мечтаната капачка, ако не следващото, по следващото. Така те бутайки се един друг за да не се изпреварят, ще се затичат към края на опашката за да чакат отново да пуснат жълтата стотинка.

Масата отново избухна в аплодисменти, каква идея само каква новост за развитие.

Последваха още и още “организирания” кръгли маси, квадратни маси, творческо разяснителни сбирки, на килимчета, без килимчета, с чай - неее това е разход.

Най-после след няколкочасов отчет дойде ред на стотния, онзи с неугледния вид и тих гласец.

- Аз ъъъ нямам план, не ми остана време.

Масата избухна в смях.

- Аз ъъъ - чудеше се как да продължи човекът - аз работех и не ми остана време.

Бурният смях замръзна. Че то това работа, не носи пари, пари, пари – думата звънтеше в главите на всички. Това е пропиляно време, защо си губи човекът времето с това. Всеки съжалително започна да го кани в своя си проект за да го образова как най-добре да помогне на себе си.
Простиха му, че не беше изпълнил заданието, заради едно толкова незначително нещо като “работа”.

Наближаваше закриването, следваше подписване на протокола заедно с точката за “единомишленици”. И както си му е редът последва покана за добре спретнат обилен коктейл.

И отново се чу гласецът от стотното място – "ъъъ аз може ли да не дойда, ъъъ трябва да отида на работа, да си отработя загубените тук часове".

В тишината от групата се отрони глас “Прости му господи, той е луд!”

Да го оставим да работи!

Станка Шингарова