Людмил Симеонов - Клетката

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"

Клетката

Всеки ден на път за работа минавах по тази улица и неизменно го виждах на терасата на първия етаж на един от жилищните блокове: с посивяло и безжизнено лице и с неподвижен поглед, в който имаше безразличие и безнадеждност. На главата си постоянно носеше изгубил цвета и формата си старомоден каскет, беше облечен с излиняла и захабена ватенка. Мой познат от същия блок ми каза, че дошъл от едно далечно село (вече почти обезлюдено) да живее при сина си, след като жена му починала.

А на улицата животът си течеше един и същ в своите сиви и скучни измерения: сутрин хората бързаха за работа и се връщаха привечер, натоварени с пазарски чанти, профучаваха коли, жени викаха децата си за вечеря, през почивните дни мъжете играеха на табла и карти по пейките пред блока или шетаха из гаражите си, понякога музика огласяше квартала и сватбари се провикваха. Никой не се интересуваше от стария човек, затворен като в клетка в остъклената и превърната в стаичка за живеене тераса. Не го видях никога сред връстниците му в близката квартална градинка, които си говореха за политика и болести, нито веднъж не го срещнах и по улицата. Стоеше си неизменно на своята тераса на първия етаж, застинал и вцепенен в някаква безкрайна и безизходна умора.

Имаше ли спомени този човек, мъртва ли беше паметта му? Може би все пак тайно тъгуваше за селцето си, където са се изнизали годините му, за ниската къщица с керемиден покрив и с дъх на чубрица и мед, за овошките, грижливо засадени от ръцете му, за целия онзи безхитростен и обикновен живот, запълнен с прости стопански грижи за растения, животни и птици, с кротки разговори в селската кръчма, с дълги есенни дъждове и дълбоки снегове, с летни горещини и пролетни цъфтежи. Сега дворчето сигурно там е потънало в бурени и забравата наднича от всеки кът. А къщицата може би все още се вглежда с надежда към уличката, по която отдавна не минава никой, и слуша нощем как в гредите й скърцат дървояди и ябълката как оплаква на двора своето безплодие...

Една сутрин не зърнах стареца на обичайното му място, а на другия ден разбрах, че издъхнал, както си стоял там.


Людмил Симеонов, Свищов