Конкурси на "Червеният ездач"

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Сакото Срещаха се всяка сутрин по едно и също време, около девет часа. Сядаха на пейката пред блока и разговаряха. Обикновено си спомняха какво е било преди време. Иванов беше седемдесетгодишен, не много висок, слаб с издължено лице, със сиви като есенна мъгла очи и с очила с голям диоптър. Василев, малко по нисък от него, плешив, също седемдесетгодишен. Лицето му беше закръглено, очите му с цвят на смокини и винаги го огряваше някаква кротка усмивка. Да се чуди човек на какво се усмихва, като животът му никак не беше за усмивки. Съпругите и на двамата отдавна бяха починали и те се опитваха да се справят някак си с живота сами. И двамата имаха деца. Иванов – син, семеен, който живееше някъде в другия край на града, а Василев – две дъщери, също семейни, но в чужбина. Някога Иванов беше инженер, добър инженер, рационализатор, работил в голям завод, но сякаш отдавна беше забравил всичко: и работата си, и завода и дори, че е следвал инже...

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС "МИРЪТ" Лудият и мирът Този квартал беше малко извън града. Израсна за две години, почти незабелязано. Бяха го нарекли с красивото име “Мечтание”, но думата “квартал” не беше най-точната, защото се състоеше само от пет нови блока с цвят на крем карамел, издигнати почти един до друг. Близо до блоковете имаше парк, също съвсем нов, с алеи, с цветя, с дръвчета, все още малки и крехки като детски ръчички, протегнати към небето. В средата на парка бяха направили детска площадка с катерушки, пързалки и люлки. В новите блокове живееха млади семейства и сега, в началото на лятото, паркът беше пълен с деца и майки. Децата се люлееха, пързаляха, гонеха се около пейките, а майките стояха около тях и зорко следяха да не паднат, да не се ударят или да не се скарат и да се сбият. Цареше спокойствие и само детските викове се чуваха надалече. Изведнъж, съвсем неочаквано, в центъра на детската площадка се появи странна личност, мъж на средна възраст, нелошо облечен, ...

ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА Баща и син С всеки изминат ден Данаил все повече и повече се тревожеше за баща си. Той започна да става много странен, не говореше и прекарваше повечето време от деня, седнал на пейката в двора под големия разклонен орех. Можеше да седи там с часове, загледан някъде пред себе си, умислен, а на лицето му като че ли беше изписана тъга, която от време на време преминаваше в примирение, но з а кратко, и отново като есенна мъгла падаше на лицето му. Данаил обичаше баща си, наблюдаваше го тайно как седи там, на дървената пейка под високия като огромен зелен букет орех, и се питаше какво ли става с него, какво ли мисли? Вглеждаше се в скулестото му слабо лице с ясно изразена, като отсечена от камък, ъгловата брадичка, със сключени гъсти вежди и с очи като две лъскави речни камъчета. Вече толкова години Данаил не можеше да определи цвета на тези очи. Те му изглеждаха ту кафяви като зърна кафе, ту тъмнозеленикави к...