Георги Михалков - Сакото

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"

Сакото

Срещаха се всяка сутрин по едно и също време, около девет часа. Сядаха на пейката пред блока и разговаряха. Обикновено си спомняха какво е било преди време. Иванов беше седемдесетгодишен, не много висок, слаб с издължено лице, със сиви като есенна мъгла очи и с очила с голям диоптър. Василев, малко по нисък от него, плешив, също седемдесетгодишен. Лицето му беше закръглено, очите му с цвят на смокини и винаги го огряваше някаква кротка усмивка. Да се чуди човек на какво се усмихва, като животът му никак не беше за усмивки.

Съпругите и на двамата отдавна бяха починали и те се опитваха да се справят някак си с живота сами. И двамата имаха деца. Иванов – син, семеен, който живееше някъде в другия край на града, а Василев – две дъщери, също семейни, но в чужбина.

Някога Иванов беше инженер, добър инженер, рационализатор, работил в голям завод, но сякаш отдавна беше забравил всичко: и работата си, и завода и дори, че е следвал инженерство. Не, че беше забравил всичко това, а не искаше да си го спомня. Предпочиташе да говори за страните, в които беше ходил някога и за хората, с които се беше срещал и познавал.

Василев беше лекар-хирург, но и той избягваше да говори за професията си. Само от време на време даваше по някой здравен съвет на Иванов и му казваше по някоя и друга рецепта за високото кръвно.

Иванов обаче имаше една любима тема, която често подхващаше. Обичаше да говори за сина си. Казваше, че синът му е много умен, много добър и много богат, но никога не споменаваше какво работи и с какво се занимава. Пътувал постоянно в чужбина, а лятото почивал със семейството си в най-скъпите курорти в различни страни. Не пропускаше да добави, че синът му често го посещава и много му помага.

-Никога не ме е оставил. Идва редовно да ме види, дава ми пари. Добър син имам, не мога да се оплача – казваше Иванов.

Василев го слушаше, но много добре знаеше, че това не е така. Синът на Иванов отдавна беше забравил, че има баща и въобще не се интересуваше от него. Нито идваше да го види как е, какво прави, нито му даваше пари, но Василев не искаше да противоречи на приятеля си. Оставяше го спокойно да си говори за сина си.

Тази сутрин двамата приятели отново се срещнаха на пейката пред блока.

-Добро утро – поздрави Василев.

-Добро утро – отговори Иванов.

Василев седна на пейката и погледна Иванов. Вече захладняваше и Иванов беше облякъл сако, светлокафяво на райета.

-О, ти днес си с ново сако – забеляза Василев.

-Да – отговори Иванов – синът ми го даде. Станало му тясно и ми каза: тате вземи това сако, почти не съм го носил.

Василев се усмихна. Веднага беше познал собственото си сако. Преди месец го беше оставил пред блока, до кофите за боклук, защото наистина му беше станало тясно и ето, Иванов го беше взел и сега казваше, че синът му го е дал.

Георги Михалков
София, 19 август 2015 г.