Живодар Душков - Хляб за душата

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"

Хляб за душата 


Не мога да кажа кога точно забелязах NN за първи път, но съм сигурен, че е било на някоя от поредните изложби в града ни. Може да се каже, че бях част от „постоянното присъствие“ – дали, за да представя някой от творците, дали, за да напиша нещо за изложбата или просто така – като пореден повод да се съберем и да се видим. Останах с впечатлението, че NN не е част от тази бохема: към 70-75-годишен, дребен, леко накуцващ и поради това имах чувството, че не пристъпва, а влачи десния си крак... Дори го числях към така наречените „навляци“ - ония неколцина наши съграждани, чиито по-особен интерес към творчеството се свеждаше единствено до... съпровождащия всяка изява коктейл. Затова ги виждахме и на изложби, и на представянето на книги от местни автори... Художниците, поетите и писателите си ги знаеха, но сърцата им бяха отворени към всички, дошли да споделят радостта им. Затова приемаха присъствието и на такива „познавачи“; Съзнаваха, че с чашка-две, а и с малко соленки и ядки нямаше да могат да нахранят бедните хорица, но поне щяха да им дадат няколко часа топлинка. 

Отделих NN от „навляците“ тогава, когато го видях как с пълна чашка с червено вино бавно обходи изложбата, спря се пред няколко картини, поогледа ги, продължи обиколката си, а след малко пак се завърна, застана пред една от впечатлилите го картини с притворени очи, а в ъгъла на полупритворените клепачи проблесна сълза. 

В подходящ момент и аз се взрях в платното с надеждата да разбера причината, която предизвикала подобно вълнение у NN. Не я открих. Любопитството обаче ме дълбаеше с невидимия си свредел и затова поразпитах тук-там. Изненадах се, когато разбрах, че NN на младини е бил художник, но след автокатастрофа напуснал учителството, а дали продължавал да рисува, никой не можеше да каже нещо по-определено. Сигурните факти, неоспорвани от никого - не е правил изложба от десетилетия и пак от тогава не е участвал и в общите художествени изложби. „Где пари у него – с една инвалидна пенсия едва може да се прехрани!“ – беше категоричен един от приятелите ми. 

Минаха няколко месеца. Веднъж, прибирайки се надвечер към къщи, забелязах някой да рови в контейнера. Един от съседите му направи забележка. Чух и отговора на човека, чиято глава все още беше прикрита от вдигнатия капак: „Вестници търся, господине! И аз да прочета какво става по света и у нас“. Когато наближих, разпознах в ровещия сред отпадъците NN. Направих се, че не съм го познал – все едно мракът бе покрил всичко наоколо. Отминах, но бях сигурен, че и той ме е познал... В следващите няколко утрини отнасях прочетените вестници и ги поставях току до контейнера, вечерта тях вече ги нямаше, но как можех да узная кой ги е вземал... Минаха още няколко медеца. При представянето на поредна стихосбирка NN беше седнал през няколко стола от мен. Инстинктивно усещах, че ме наблюдава, но нямаше как да реагирам. Не се бях излъгал. В края на вечерта той се приближи до мен и с притеснение ми подаде кариран лист, навит на руло. Погледнах го учуден, развих хартията – беше скица с молив. Беше уловил характерната ми поза: наклонил съм глава вдясно, ръката ми е обхванала ъгъла на облегалката, а пръстите на двете ми ръце – преплетени... „Много приятна изненада! – успях да промълвя. – Ще приема портрета, но искам да Ви платя, а не зная колко струва“. „За хляб да има!“ – отвърна ми той. Погледах портфейла си: две банкноти от по 5 лева и една – от два. „На художник прилича с художници да общува!“ – казах аз и мушнах в горното джобче на протритото сако на NN двете Иван-Милевки. 

Живодар Душков, Русе