Георги Михалков - Баща и син
ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА
С всеки изминат ден Данаил все повече и повече се тревожеше за баща си. Той започна да става много странен, не говореше и прекарваше повечето време от деня, седнал на пейката в двора под големия разклонен орех. Можеше да седи там с часове, загледан някъде пред себе си, умислен, а на лицето му като че ли беше изписана тъга, която от време на време преминаваше в примирение, но за кратко, и отново като есенна мъгла падаше на лицето му.
Данаил обичаше баща си, наблюдаваше го тайно как седи там, на дървената пейка под високия като огромен зелен букет орех, и се питаше какво ли става с него, какво ли мисли? Вглеждаше се в скулестото му слабо лице с ясно изразена, като отсечена от камък, ъгловата брадичка, със сключени гъсти вежди и с очи като две лъскави речни камъчета. Вече толкова години Данаил не можеше да определи цвета на тези очи. Те му изглеждаха ту кафяви като зърна кафе, ту тъмнозеленикави като изгладени от водата речни камъчета. Как може аз, неговият син, да не знам със сигурност какви на цвят са очите му, казваше си Данаил.
Той винаги се беше чувствал силно привързан към баща си. Когато беше малък, двамата често разговаряха, разхождаха се, смееха се. Баща му беше веселяк и извор на забавни истории, които умееше да разказва. Данаил го слушаше и ту го питаше за това или онова, защото баща му знаеше много и животът го беше научил на доста неща.
Понякога като внезапна светкавица пробягваше у Данаил мисълта, какво ли би правил без баща си, ако неочаквано той се спомине, и как би живял без него? Кой би го съветвал за това или онова, ако го няма, но всички тези мрачни въпроси Данаил се опитваше бързо да прогони и да не мисли за тях. Слава на Бога, баща му все още беше жив и здрав и не толкова стар, но това мълчание и това дълго седене на пейката в самота тревожеше Данаил. Понякога той се приближаваше до него и малко плахо и притеснено го питаше:
-Как си, татко, добре ли си, да не те боли нещо?
-Добре съм, добре съм – отговаряше баща му кротко, поглеждаше го, опитваше да се усмихне, но усмивката му не беше както преди, весела и дяволита, а тъжна и малко насилена.
Това още повече притесняваше Данаил, но той спираше да пита, защото виждаше, че баща му няма желание да говори. Данаил само сядаше тихо до него на пейката, а баща му пак потъваше в мълчание, загледан някъде високо към небето, където като прегърбени белобради старци бавно лазеха бели облаци.
Данаил се опитваше да си спомни кога баща му потъна в това мълчание, кога се затвори в себе си и започна да прекарва дните на пейката в двора. Най-вероятно това стана след като го съкратиха от работа. Цял живот, още от съвсем млад, той беше работил в стъкларския завод в града, но през последните две-три години настъпиха много промени и заводът спря да работи. Уволниха работниците и всеки от тях тръгна сам да си търси късмета.
Когато баща му остана без работа, Данаил веднага отиде при него. Живееше в гарсониера. Майката на Данаил беше починала преди няколко години. С влизането си, почти от вратата, Данаил започна:
-Татко, ясно е, че заводът повече няма да го бъде. Видяха голям зор, докато го ликвидират, но нищо не е вечно, а ти не се притеснявай. Ще дойдеш да живееш при нас. Знаеш, че ние сме добре. Имаме голяма къща с двор и нищо не ни липсва. Аз вадя хубави пари и със Светла можем да си позволим всичко, каквото поискаме. Децата ни, да са живи и здрави, растат, добре са. А и ти ще ми помагаш. През деня, когато сме на работа, ще наглеждаш децата, и така и аз, и Светла ще бъдем спокойни.
Данаил приказваше, а баща му беше навел глава и го слушаше. Данаил замълча и сякаш за първи път забеляза колко е мизерна стаята, в която живееше. Не беше много голяма, но изглеждаше просторна, защото в нея нямаше почти никакви мебели: само старо легло, двукрилен кафяв гардероб, дървена кухненска маса с два стола, телевизор и етажерка. Погледът на Данаил се спря на етажерката. Там, на рафтовете, бяха наредени фигурите от стъкло, направени от баща му. Той беше най-добрият майстор стъклар в завода и фигурите, които правеше, бяха леки, прозрачни и нежни. Толкова ефирни и крехки, сякаш всеки момент можеха да се стопят и да изчезнат. Между тях имаше една малка балерина с ръце като трептящи крила. Тялото й беше прекрасно, и Данаил се чудеше как така от стъкло баща му беше загатнал почти всяко мускулче от това изящно тяло: на краката, на ръцете, а лицето й беше толкова красиво и миловидно, че той не можеше да откъсне очи от фигурата. До балерината стоеше лебед, също от стъкло, с вдигната елегантна шия, излъчващ нещо величествено и вълшебно. До балерината и лебеда имаше стъклено дърво с разклонени клони, с листа и с дънер, в който сякаш се усещаше силата на природата. Данаил беше кръстил това дърво от стъкло “дървото на живота”. Чудни бяха тези стъклени фигури и тук, в скромната и мизерна стая, те внасяха някакво усещане за приказност и светлина.
Баща му вдигна глава, погледна го и продума:
-Какво да правя при вас и да ви преча. Добре съм си и тука. Каквото е, това е. Съкратиха ме, безработен съм и както мога, така ще живея. Ще карам някак си, докато Бог не ме повика при майка ти.
-Не говори така – сопна се Данаил. – Как ще караш някак си без пари. Още не си пенсионер, а не се знае каква пенсия ще вземеш. Идваш да живееш при нас и толкова.
След месец, макар и неохотно, баща му се съгласи и дойде да живее в голямата къща на Данаил, а тук всичко беше ново и модерно. Данаил имаше работилница за ремонт на коли, добре печелеше, а и ръцете му бяха златни и непрекъснато го търсеха. За него парите не бяха проблем, можеше да дава на баща си не една, а две заплати, но баща му нищо не искаше. Специално за него Данаил подреди една хубава слънчева стая на първия етаж на къщата. Обзаведе я с всичко необходимо: голям телевизор, радио, хладилник, удобно легло, маса. Искаше баща му да се чувства самостоятелен и нищо да не му липсва, а той непрекъснато казваше, че няма нужда от нищо, но Данаил продължаваше да мисли какво още да му купи.
Веднъж Светла каза на Данаил:
-Знаеш ли, че баща ти почти всеки ден излиза и ходи някъде. Връща се след час или два. Къде ли ходи?
Данаил не обърна внимание на думите й и само промърмори:
-Може би се среща с приятели. Свободен човек е, да ходи, където си иска.
-Дали пък няма някоя приятелка? – засмя се Светла.
-И това е възможно – отговори той. - Още не е престарял.
Данаил беше забравил за този разговор с жена си, но сега, като гледаше баща си, толкова умълчан и замислен, се сети за него. “Наистина, къде ли ходи? – запита се той. – Да не се е случило нещо, което да го е притеснило? С кого ли се среща? Трябва да има някаква причина за странното му и необикновено държание.”
Тези въпроси започнаха все по-често да занимават Данаил. Не беше редно да попита баща си къде ходи и какво прави, а може би нямаше и да му каже. Не беше редно и да го проследи, но един ден се реши. Тревожеше се за него и искаше да разбере каква е причината за странното му поведение. Мислеше си дори, че може би и психически да не е добре и някой ден ще излезе и няма да се върне. “Трябва да знам къде ходи – оправдаваше се пред себе си Данаил.”
Днес баща му пак стана от пейката и тръгна към вратата на двора. Данаил го изчака да излезе и тръгна след него. Баща му вървеше по улицата като в сън, бавно и все така замислен и унесен. Данаил го следваше предпазливо, питайки се: “Знае ли къде отива или просто така върви без посока?”
Двамата един след друг прекосиха квартала, минаха покрай къщите с дворове, покрай големия парк, преминаха по моста над реката, която по това време, в началото на есента, все още беше плитка и сякаш се носеше едва-едва, уморена от дългия път от планината до тук. “Къде ли отива? – оглеждаше се неспокойно Данаил.” Още малко и щяха да излязат от града. Наближаваха крайните къщи. Баща му вървеше все така бавно, без да се обръща и без да подозира, че Данаил го следи.
Не след дълго спря пред завода за стъкло. Едва сега Данаил разбра къде отиват. Откакто закриха завода, той се рушеше. Тухлената му ограда вече беше почти съборена и част от тухлите ги нямаше. Нямаше я и голямата желязна врата. Дворът беше запустял и в него се търкаляха боклуци и ненужни предмети. Големите прозорци на цеховете бяха изпочупени и постройките стояха като силуети с избодени очи. Вратите на цеховете също бяха откачени, а празните помещения зееха застрашително.
Баща му прекоси празния двор, влезе в един от цеховете и се изгуби от погледа на Данаил. “Какво ли търси тук? – запита се Данаил и предпазливо се приближи към запустялата постройка. Надникна вътре. Баща му седеше на един полусчупен стол до пещта, където някога се топеше стъклото. Седеше и пушеше, загледан пред себе си. Данаил се приближи към него.
-Татко, какво правиш тук?
Баща му вдигна глава без да се учуди, сякаш знаеше, че Данаил върви след него.
-Тук работих близо четирийсет години – промълви той. – Разбрах, че не е страшно да останеш без пари. Страшно е да не можеш повече да работиш. Когато работех, нещо правех и това ми даваше радост и смисъл, а сега всичко изчезна, сега няма нищо. Работата не дава само пари, а нещо повече, което те изпълва тук, вътре – и той посочи към гърдите си. – Ти имаш много пари, имаш всичко и си готов всичко да ми дадеш, но едно единствено нещо не можеш да ми дадеш – радостта от работата, и това ме измъчва. Нещата, които правех тук, радваха очите на хората, а сега съм само един безполезен и ненужен човек...
-Татко, не говори така.
-Така е, но както и ти каза, всичко свършва, нищо не е вечно. Свърши и моето време.
Навън започваше да се стъмва и през изпочупените стъкла на прозорците крадешком се промъкваше мракът. Само някъде високо светеше полумесецът и приличаше на малка сребриста фигура от тънко крехко стъкло, направена от баща му. Беше тихо, много тихо, и сякаш двамата, баща и син, бяха останали сам-сами в света.
Георги Михалков
Баща и син
С всеки изминат ден Данаил все повече и повече се тревожеше за баща си. Той започна да става много странен, не говореше и прекарваше повечето време от деня, седнал на пейката в двора под големия разклонен орех. Можеше да седи там с часове, загледан някъде пред себе си, умислен, а на лицето му като че ли беше изписана тъга, която от време на време преминаваше в примирение, но за кратко, и отново като есенна мъгла падаше на лицето му.
Данаил обичаше баща си, наблюдаваше го тайно как седи там, на дървената пейка под високия като огромен зелен букет орех, и се питаше какво ли става с него, какво ли мисли? Вглеждаше се в скулестото му слабо лице с ясно изразена, като отсечена от камък, ъгловата брадичка, със сключени гъсти вежди и с очи като две лъскави речни камъчета. Вече толкова години Данаил не можеше да определи цвета на тези очи. Те му изглеждаха ту кафяви като зърна кафе, ту тъмнозеленикави като изгладени от водата речни камъчета. Как може аз, неговият син, да не знам със сигурност какви на цвят са очите му, казваше си Данаил.
Той винаги се беше чувствал силно привързан към баща си. Когато беше малък, двамата често разговаряха, разхождаха се, смееха се. Баща му беше веселяк и извор на забавни истории, които умееше да разказва. Данаил го слушаше и ту го питаше за това или онова, защото баща му знаеше много и животът го беше научил на доста неща.
Понякога като внезапна светкавица пробягваше у Данаил мисълта, какво ли би правил без баща си, ако неочаквано той се спомине, и как би живял без него? Кой би го съветвал за това или онова, ако го няма, но всички тези мрачни въпроси Данаил се опитваше бързо да прогони и да не мисли за тях. Слава на Бога, баща му все още беше жив и здрав и не толкова стар, но това мълчание и това дълго седене на пейката в самота тревожеше Данаил. Понякога той се приближаваше до него и малко плахо и притеснено го питаше:
-Как си, татко, добре ли си, да не те боли нещо?
-Добре съм, добре съм – отговаряше баща му кротко, поглеждаше го, опитваше да се усмихне, но усмивката му не беше както преди, весела и дяволита, а тъжна и малко насилена.
Това още повече притесняваше Данаил, но той спираше да пита, защото виждаше, че баща му няма желание да говори. Данаил само сядаше тихо до него на пейката, а баща му пак потъваше в мълчание, загледан някъде високо към небето, където като прегърбени белобради старци бавно лазеха бели облаци.
Данаил се опитваше да си спомни кога баща му потъна в това мълчание, кога се затвори в себе си и започна да прекарва дните на пейката в двора. Най-вероятно това стана след като го съкратиха от работа. Цял живот, още от съвсем млад, той беше работил в стъкларския завод в града, но през последните две-три години настъпиха много промени и заводът спря да работи. Уволниха работниците и всеки от тях тръгна сам да си търси късмета.
Когато баща му остана без работа, Данаил веднага отиде при него. Живееше в гарсониера. Майката на Данаил беше починала преди няколко години. С влизането си, почти от вратата, Данаил започна:
-Татко, ясно е, че заводът повече няма да го бъде. Видяха голям зор, докато го ликвидират, но нищо не е вечно, а ти не се притеснявай. Ще дойдеш да живееш при нас. Знаеш, че ние сме добре. Имаме голяма къща с двор и нищо не ни липсва. Аз вадя хубави пари и със Светла можем да си позволим всичко, каквото поискаме. Децата ни, да са живи и здрави, растат, добре са. А и ти ще ми помагаш. През деня, когато сме на работа, ще наглеждаш децата, и така и аз, и Светла ще бъдем спокойни.
Данаил приказваше, а баща му беше навел глава и го слушаше. Данаил замълча и сякаш за първи път забеляза колко е мизерна стаята, в която живееше. Не беше много голяма, но изглеждаше просторна, защото в нея нямаше почти никакви мебели: само старо легло, двукрилен кафяв гардероб, дървена кухненска маса с два стола, телевизор и етажерка. Погледът на Данаил се спря на етажерката. Там, на рафтовете, бяха наредени фигурите от стъкло, направени от баща му. Той беше най-добрият майстор стъклар в завода и фигурите, които правеше, бяха леки, прозрачни и нежни. Толкова ефирни и крехки, сякаш всеки момент можеха да се стопят и да изчезнат. Между тях имаше една малка балерина с ръце като трептящи крила. Тялото й беше прекрасно, и Данаил се чудеше как така от стъкло баща му беше загатнал почти всяко мускулче от това изящно тяло: на краката, на ръцете, а лицето й беше толкова красиво и миловидно, че той не можеше да откъсне очи от фигурата. До балерината стоеше лебед, също от стъкло, с вдигната елегантна шия, излъчващ нещо величествено и вълшебно. До балерината и лебеда имаше стъклено дърво с разклонени клони, с листа и с дънер, в който сякаш се усещаше силата на природата. Данаил беше кръстил това дърво от стъкло “дървото на живота”. Чудни бяха тези стъклени фигури и тук, в скромната и мизерна стая, те внасяха някакво усещане за приказност и светлина.
Баща му вдигна глава, погледна го и продума:
-Какво да правя при вас и да ви преча. Добре съм си и тука. Каквото е, това е. Съкратиха ме, безработен съм и както мога, така ще живея. Ще карам някак си, докато Бог не ме повика при майка ти.
-Не говори така – сопна се Данаил. – Как ще караш някак си без пари. Още не си пенсионер, а не се знае каква пенсия ще вземеш. Идваш да живееш при нас и толкова.
След месец, макар и неохотно, баща му се съгласи и дойде да живее в голямата къща на Данаил, а тук всичко беше ново и модерно. Данаил имаше работилница за ремонт на коли, добре печелеше, а и ръцете му бяха златни и непрекъснато го търсеха. За него парите не бяха проблем, можеше да дава на баща си не една, а две заплати, но баща му нищо не искаше. Специално за него Данаил подреди една хубава слънчева стая на първия етаж на къщата. Обзаведе я с всичко необходимо: голям телевизор, радио, хладилник, удобно легло, маса. Искаше баща му да се чувства самостоятелен и нищо да не му липсва, а той непрекъснато казваше, че няма нужда от нищо, но Данаил продължаваше да мисли какво още да му купи.
Веднъж Светла каза на Данаил:
-Знаеш ли, че баща ти почти всеки ден излиза и ходи някъде. Връща се след час или два. Къде ли ходи?
Данаил не обърна внимание на думите й и само промърмори:
-Може би се среща с приятели. Свободен човек е, да ходи, където си иска.
-Дали пък няма някоя приятелка? – засмя се Светла.
-И това е възможно – отговори той. - Още не е престарял.
Данаил беше забравил за този разговор с жена си, но сега, като гледаше баща си, толкова умълчан и замислен, се сети за него. “Наистина, къде ли ходи? – запита се той. – Да не се е случило нещо, което да го е притеснило? С кого ли се среща? Трябва да има някаква причина за странното му и необикновено държание.”
Тези въпроси започнаха все по-често да занимават Данаил. Не беше редно да попита баща си къде ходи и какво прави, а може би нямаше и да му каже. Не беше редно и да го проследи, но един ден се реши. Тревожеше се за него и искаше да разбере каква е причината за странното му поведение. Мислеше си дори, че може би и психически да не е добре и някой ден ще излезе и няма да се върне. “Трябва да знам къде ходи – оправдаваше се пред себе си Данаил.”
Днес баща му пак стана от пейката и тръгна към вратата на двора. Данаил го изчака да излезе и тръгна след него. Баща му вървеше по улицата като в сън, бавно и все така замислен и унесен. Данаил го следваше предпазливо, питайки се: “Знае ли къде отива или просто така върви без посока?”
Двамата един след друг прекосиха квартала, минаха покрай къщите с дворове, покрай големия парк, преминаха по моста над реката, която по това време, в началото на есента, все още беше плитка и сякаш се носеше едва-едва, уморена от дългия път от планината до тук. “Къде ли отива? – оглеждаше се неспокойно Данаил.” Още малко и щяха да излязат от града. Наближаваха крайните къщи. Баща му вървеше все така бавно, без да се обръща и без да подозира, че Данаил го следи.
Не след дълго спря пред завода за стъкло. Едва сега Данаил разбра къде отиват. Откакто закриха завода, той се рушеше. Тухлената му ограда вече беше почти съборена и част от тухлите ги нямаше. Нямаше я и голямата желязна врата. Дворът беше запустял и в него се търкаляха боклуци и ненужни предмети. Големите прозорци на цеховете бяха изпочупени и постройките стояха като силуети с избодени очи. Вратите на цеховете също бяха откачени, а празните помещения зееха застрашително.
Баща му прекоси празния двор, влезе в един от цеховете и се изгуби от погледа на Данаил. “Какво ли търси тук? – запита се Данаил и предпазливо се приближи към запустялата постройка. Надникна вътре. Баща му седеше на един полусчупен стол до пещта, където някога се топеше стъклото. Седеше и пушеше, загледан пред себе си. Данаил се приближи към него.
-Татко, какво правиш тук?
Баща му вдигна глава без да се учуди, сякаш знаеше, че Данаил върви след него.
-Тук работих близо четирийсет години – промълви той. – Разбрах, че не е страшно да останеш без пари. Страшно е да не можеш повече да работиш. Когато работех, нещо правех и това ми даваше радост и смисъл, а сега всичко изчезна, сега няма нищо. Работата не дава само пари, а нещо повече, което те изпълва тук, вътре – и той посочи към гърдите си. – Ти имаш много пари, имаш всичко и си готов всичко да ми дадеш, но едно единствено нещо не можеш да ми дадеш – радостта от работата, и това ме измъчва. Нещата, които правех тук, радваха очите на хората, а сега съм само един безполезен и ненужен човек...
-Татко, не говори така.
-Така е, но както и ти каза, всичко свършва, нищо не е вечно. Свърши и моето време.
Навън започваше да се стъмва и през изпочупените стъкла на прозорците крадешком се промъкваше мракът. Само някъде високо светеше полумесецът и приличаше на малка сребриста фигура от тънко крехко стъкло, направена от баща му. Беше тихо, много тихо, и сякаш двамата, баща и син, бяха останали сам-сами в света.
Георги Михалков