Милен Маринов - Ванката
ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА
- Имаш още някакво време...
Ванката се гушеше в дебелото зимно яке от шушляк. И тук, в София му беше студено, мислеше си какво ли ще е времето в Англия. Абе там трябва оня „Гълфстрйм“ все малко от малко да топли..
- Имам таратанци. Ще се качвам, трябва да съм горе час преди полета, чекини-мекини, знам ли аз какво. Минеш ли лентата не пускат. Ти бягай, аз като пристигна и намеря интернет ще пиша.
Момчил го прегърна.
- Късмет братле.- Думите прозвучаха някак глухо.. - само късмет да имаш. Другото.. нали за добро отиваш там.. Но преди да тръгнеш..
Момчил извади малка кутийка в която имаше тънка златна гривничка.
-Това ще ти е от мен. Хем за спомен, хем ако не дай си Боже нещо се случи.. златото цена винаги има, все някакви пари ще и вземеш...
Очите на Иван се наляха със сълзи.
***
Ванката кацна на „Хийтроу“ , после тръгна към центъра на Лондон. Калин, неговият състудент, с когото уж всичко беше уговорено не отговаряше. Идеята беше да се спи при Калин докато Ванката си стъпи на краката, пък и да помогне с документи, работа. Имаше там нещо уговорено, шефовете на Калин търсели човек. То той я беше предложил тая работа, все пак с Калата на един чин бяха седели, в една стая в общежитията живяха. Колко дни само Калин беше „оцелявал“ на туршията на Ванката. И така Иван събра пари от роднини, приятели, тегли там и един заем и напусна работа в България „да си подири късмета по широкия свят“.
Телефонът на Калин даваше все „абонатът не отговаря, или е извън зоната на обхват“.
Ванката препсува тихо и в късния следобед си взе един вестник, откъдето намери някаква стая, килер в огромна, занемарена къща, с нощувка 10 паунда на вечер. Най-голямата евтиния. Но пък в България тези 10 паунда бяха на Ванката заработката за ден и нещо.
Дюшекът беше препикаван и мухлясал. Отвсякъде се чуваше чужда реч, но само не и английска. Ванката успя да различи някакво подобие на „ахалабахала“, което трябваше да е арабски, в тоалетната, една на етаж и в дъното на коридора се сблъска с някакви индийци, или пакистанци, Ванката не ги различаваше. От отворената врата отсреща го изгледа с безразличие някакъв негър.
Ванката хлопна вратата, зави се през глава с якето и се опита да заспи.
***
На другия ден звъня пак на Калин, няколко пъти. Оня не вдигаше, макар, че даваше свободно.
Почука на вратата на негъра и на някакъв развален английски се разбраха къде е пиацата, място откъдето вземали „по строежите“.
След още десетина похарчени британски пари, Ванката намери описаното от комшията място. Улица, тротоар по който се бяха наредили такива като него- по двама по трима, някои самотни, някои на групи от по десетина човека. Жени нямаше. Момчета, мъже, някои даже и по-стари. Едни държаха табелки с професии : „дърводелец“, „водопроводчик“, „зидар“, „електричар“. Някои не носеха нищо, трети държаха табелки „работя всичко“.
От време на време минаваше по някой автомобил и вземаше един или няколко души.
Спазаряването ставаше на място, обикновено сделката се заковаваше на 4-5 паунда на час, една идея под официално минималното.
Но в България толкова се вземаше за един ден, пресметна на ум Иван. „Значи сложи го 10 часа бачкане- 40 паунда. За квартирата 10, остават 30. Сложи там за храна още 10, остават 20. Двайсет по трийсет дена- шестотин. С тия пари за една година апартамент в София ще си взема“.
Първия ден никой не го взе.
Също както и втория.
Макар, че Ванката вече киснеше на пиацата с картонче и надпис „Работя всичко“.
На петия ден , когато събраните от България пари вече се бяха преполовили, пред него спря автомобил с някакъв рижав. Уговориха се да копае яма, за общо 50 паунда, от Ванката си зависело за колко време ще го свърши „но да не е повече от 3 дни“, рижавия поемал транспорта- щял да го взема и връща на пиацата.
Трапът отне два дни.
После се хвана при някакви пакистанци да изнася боклуци, вързаха се трийсет и нещо на ден, после един-два дни нямаше нищо.
Калин вдигна един път, каза нещо от сорта „ Ооо много се радвам , че си успял, аз сега не мога да говоря, тука е трудно, проблеми в работа, като се уредят нещата при теб се обади“ и тръшна слушалката.
Иван се хвана при един да боядисва. Беше голяма къща, на богаташ. Хич да не е можеше да отнеме и месец. Българинът беше посъбрал пари, горе-долу с толкова се изкарваше месеца, наема, за храна, това онова. Обещаха му да му платят накрая. „Ако стане хубаво, ще има и бонус“- беше казал богаташът.
Ванката беше щастлив.
Храната в Англия му беше гадна. Не му понасяше „фиш енд чипс“, квартирата му нямаше условия да готви. Караше на пакетирани храни и дюнери.
Дюнерджийницата я държеше един гърк, така Ванката я беше забелязал – по огромния жълт надпис „Гирос“. Иначе беше малко тясно пространство между две сгради, затворено от няколко ламарини с покрив.
Говореха си вечерно време с гръка. Георгиос беше балканец, беше се махнал още през 50-те. Обикалял тая страна, оная. По едно време се беше установил в Англия и започнал да продава дюнери. Сега беше над 70-годишен и продължаваше да бачка.
Разказваха си за себе си, за страните си. За това и онова. И накрая винаги се свършваше с „и при нас е като при вас“. Балкани...
С него работеше и синът на племенника му- Йорго, вечно нацупен покрит с татуировки младеж между 20 и 30 години. Йорго беше изпратен насила от родата в Гърция- имал проблеми с наркотиците и да се откъснел от средата.
Богаташът не плати.
Когато Ванката боядиса всичко, беше работил от сутрин до вечер по тъмно в продължение на две седмици и нещо, оня му каза само , „ела утре да се разберем“.
На другата сутрин дори не излезе, само отвори едно прозорче на вратата, гледаше към българина навъсено и повтаряше „ аз не знам нищо за това, аз не те познавам“. После извика полиция и Ванката драсна по страничните улички.
Не го арестуваха..но и пари нямаше.
Вечерта седна на тротоара пред „Гирос“-а на Георгиос, без да си взема нищо. Плачеше му се.
Гъркът седна до него- така, както си беше с мазната престилка, облян в пот.
Ванката му разказваше, гъркът гледаше мрачно. Изпсува през зъби.
- Слушай, Йоани, ела при мен. Не мога да ти плащам много, но все нещо.. Аз съм стар, все повече ми тежи. Пък Йоргос...За трима дюнерджийницата не може да изкарва,но връзва за двама и половина.
Така се хвана на работа Ванката. Месец, два, три. Година. Заплащането беше малко, Георгиос не беше богат човек, но стигаше. Не събра за една година колкото за апартамент в София, но колкото за ремонт в панелката в родното му градче стигаше.
Работата спореше - Ванката местеше тежките шишове и грила, чистеше ги от мазнината, нанизваше месо и режеше салатите. Йоргос свиваше дюнерите, Георгиос остана само касиер.
Само с племенниковия син нещо не се разбираха, затворен в своя мрачен свят, Йоргос беше необщителен. Когато имаше много работа ставаше раздразнителен и с зъбеше на Ванката, а когато нямаше сядаше и гледаше с празен поглед в една точка или просто тръгваше нанякъде така както си беше- с работните дрехи.
Така, от ден на ден, дойде моментът в който се уговориха с Георгиос да се върне в България.
-Хубаво е. Ние сме така- семейство, роднини. Тегли ни към земята, тази ни е чужда- казваше гъркът- а ето аз , не съм ходил от години. Роднини- само през камерата...ако не броим Йорго.
Георгиос махна към лаптопа, който неизменно седеше включен на малко шкафче в дъното на дюнерджийницата.
Денят беше тежък, имаше много работа.
Отначало беше започнало колебливо, сутринта няколко човека, после затишие, което продължи часове. Йоргос го беше стегнала шапката и беше тръгна да броди, неизвестно къде.
После се струпаха много хора, Ванката местеше бутилки газ, нанизваше шишове, обрязваше месо и свиваше дюнери.
Следобеда вече премаляваше от умора, а полетът му беше през нощта. Планът беше само да изтича до квартирата, да се измие , да се преоблече и да бяга към летището.
Когато хвърли престилката видя, че златната гривничка от Момчил я няма.
Призля му.
Обърнаха с Георгиос цялата лавка да я търсят- няма и няма.
- Георгиос, взел я е Йорго. Няма как да е другояче. Закачила се е някъде, паднала е. Той я взел. Сутринта си беше на ръката ми, аз много добре си спомням. И няма как да изчезне, знаеш, не съм излизал от дюнерджийницата.
Георгиос се тюхкаше и вайкаше. Имаше логика в това, което казва българинът, познаваше си стоката.
-Слушай, Йоанис, Съжалявам. Сърцето боли. Но ти прости. Разбираш - роднина. Ето моя гривна ще дам, пари ще ти дам. Само не викай полиция и прости.
Ванката отначало не искаше после склони и взе парите. Все пак заради тях беше дошъл в Англия. Само едно мрачно чувство му остана. Така, една горчилка в устата.
***
Кацна на летище София, после се долангърка с влака до родния си град. Изсмя се горчиво на мисълта, че пътят от столицата до неговия край му отне двойно повече време отколкото от Лондон до София.
В тях си разопакова багажа- така ги беше натъпкал още мръсните дрехи от работа, трябваше да ги изпере. По навик започна да пребърква джобовете на панталоните.
Гривната беше там.
Нямаше помен да я е свалял, но се замисли, че вероятно му е попречила при чистенето на шиша и механично я е пъхнал в джоба.
Седна на ръба на леглото.
Първата му мисъл беше да скрие цялата работа от Георгиос. Дето се вика- парите са си пари, гъркът имаше, пък и Йоргос наистина беше от гледна точка на Ванката боклук.
Сви банкнотите на пачка и ги сложи в отделен джоб на портмонето.
***
- Георгиос, грях имам към теб- каза с почти плачещ глас Ванката още щом видя лицето на своя работодател.
- Аз ..такова.. виж.. като се върнах в България.. и ..намерих гривната. Сложил съм я без да искам в малкия джоб. Георгиос, прости..ето вземи парите - ръката на Иван сякаш отказваше да го слуша и ровеше в портмонето нервно, задираше в гънките.
Дюнерджията го гледаше благо.
-Знам, сине. Знам. Компютър бил включен, всичко се записало. Видях на камерата как я слагаш. но бях сигурен, че ще се върнеш и ще бъдеш честен.
Георгиос взе смачканите банкноти от протегнатата трепереща ръка на българина.
После бащински сложи ръка на рамото му.
-Хайде..
Започваше новият работен ден.
Автор: Милен Маринов- WhiteBarde
Ванката
- Имаш още някакво време...
Ванката се гушеше в дебелото зимно яке от шушляк. И тук, в София му беше студено, мислеше си какво ли ще е времето в Англия. Абе там трябва оня „Гълфстрйм“ все малко от малко да топли..
- Имам таратанци. Ще се качвам, трябва да съм горе час преди полета, чекини-мекини, знам ли аз какво. Минеш ли лентата не пускат. Ти бягай, аз като пристигна и намеря интернет ще пиша.
Момчил го прегърна.
- Късмет братле.- Думите прозвучаха някак глухо.. - само късмет да имаш. Другото.. нали за добро отиваш там.. Но преди да тръгнеш..
Момчил извади малка кутийка в която имаше тънка златна гривничка.
-Това ще ти е от мен. Хем за спомен, хем ако не дай си Боже нещо се случи.. златото цена винаги има, все някакви пари ще и вземеш...
Очите на Иван се наляха със сълзи.
***
Ванката кацна на „Хийтроу“ , после тръгна към центъра на Лондон. Калин, неговият състудент, с когото уж всичко беше уговорено не отговаряше. Идеята беше да се спи при Калин докато Ванката си стъпи на краката, пък и да помогне с документи, работа. Имаше там нещо уговорено, шефовете на Калин търсели човек. То той я беше предложил тая работа, все пак с Калата на един чин бяха седели, в една стая в общежитията живяха. Колко дни само Калин беше „оцелявал“ на туршията на Ванката. И така Иван събра пари от роднини, приятели, тегли там и един заем и напусна работа в България „да си подири късмета по широкия свят“.
Телефонът на Калин даваше все „абонатът не отговаря, или е извън зоната на обхват“.
Ванката препсува тихо и в късния следобед си взе един вестник, откъдето намери някаква стая, килер в огромна, занемарена къща, с нощувка 10 паунда на вечер. Най-голямата евтиния. Но пък в България тези 10 паунда бяха на Ванката заработката за ден и нещо.
Дюшекът беше препикаван и мухлясал. Отвсякъде се чуваше чужда реч, но само не и английска. Ванката успя да различи някакво подобие на „ахалабахала“, което трябваше да е арабски, в тоалетната, една на етаж и в дъното на коридора се сблъска с някакви индийци, или пакистанци, Ванката не ги различаваше. От отворената врата отсреща го изгледа с безразличие някакъв негър.
Ванката хлопна вратата, зави се през глава с якето и се опита да заспи.
***
На другия ден звъня пак на Калин, няколко пъти. Оня не вдигаше, макар, че даваше свободно.
Почука на вратата на негъра и на някакъв развален английски се разбраха къде е пиацата, място откъдето вземали „по строежите“.
След още десетина похарчени британски пари, Ванката намери описаното от комшията място. Улица, тротоар по който се бяха наредили такива като него- по двама по трима, някои самотни, някои на групи от по десетина човека. Жени нямаше. Момчета, мъже, някои даже и по-стари. Едни държаха табелки с професии : „дърводелец“, „водопроводчик“, „зидар“, „електричар“. Някои не носеха нищо, трети държаха табелки „работя всичко“.
От време на време минаваше по някой автомобил и вземаше един или няколко души.
Спазаряването ставаше на място, обикновено сделката се заковаваше на 4-5 паунда на час, една идея под официално минималното.
Но в България толкова се вземаше за един ден, пресметна на ум Иван. „Значи сложи го 10 часа бачкане- 40 паунда. За квартирата 10, остават 30. Сложи там за храна още 10, остават 20. Двайсет по трийсет дена- шестотин. С тия пари за една година апартамент в София ще си взема“.
Първия ден никой не го взе.
Също както и втория.
Макар, че Ванката вече киснеше на пиацата с картонче и надпис „Работя всичко“.
На петия ден , когато събраните от България пари вече се бяха преполовили, пред него спря автомобил с някакъв рижав. Уговориха се да копае яма, за общо 50 паунда, от Ванката си зависело за колко време ще го свърши „но да не е повече от 3 дни“, рижавия поемал транспорта- щял да го взема и връща на пиацата.
Трапът отне два дни.
После се хвана при някакви пакистанци да изнася боклуци, вързаха се трийсет и нещо на ден, после един-два дни нямаше нищо.
Калин вдигна един път, каза нещо от сорта „ Ооо много се радвам , че си успял, аз сега не мога да говоря, тука е трудно, проблеми в работа, като се уредят нещата при теб се обади“ и тръшна слушалката.
Иван се хвана при един да боядисва. Беше голяма къща, на богаташ. Хич да не е можеше да отнеме и месец. Българинът беше посъбрал пари, горе-долу с толкова се изкарваше месеца, наема, за храна, това онова. Обещаха му да му платят накрая. „Ако стане хубаво, ще има и бонус“- беше казал богаташът.
Ванката беше щастлив.
Храната в Англия му беше гадна. Не му понасяше „фиш енд чипс“, квартирата му нямаше условия да готви. Караше на пакетирани храни и дюнери.
Дюнерджийницата я държеше един гърк, така Ванката я беше забелязал – по огромния жълт надпис „Гирос“. Иначе беше малко тясно пространство между две сгради, затворено от няколко ламарини с покрив.
Говореха си вечерно време с гръка. Георгиос беше балканец, беше се махнал още през 50-те. Обикалял тая страна, оная. По едно време се беше установил в Англия и започнал да продава дюнери. Сега беше над 70-годишен и продължаваше да бачка.
Разказваха си за себе си, за страните си. За това и онова. И накрая винаги се свършваше с „и при нас е като при вас“. Балкани...
С него работеше и синът на племенника му- Йорго, вечно нацупен покрит с татуировки младеж между 20 и 30 години. Йорго беше изпратен насила от родата в Гърция- имал проблеми с наркотиците и да се откъснел от средата.
Богаташът не плати.
Когато Ванката боядиса всичко, беше работил от сутрин до вечер по тъмно в продължение на две седмици и нещо, оня му каза само , „ела утре да се разберем“.
На другата сутрин дори не излезе, само отвори едно прозорче на вратата, гледаше към българина навъсено и повтаряше „ аз не знам нищо за това, аз не те познавам“. После извика полиция и Ванката драсна по страничните улички.
Не го арестуваха..но и пари нямаше.
Вечерта седна на тротоара пред „Гирос“-а на Георгиос, без да си взема нищо. Плачеше му се.
Гъркът седна до него- така, както си беше с мазната престилка, облян в пот.
Ванката му разказваше, гъркът гледаше мрачно. Изпсува през зъби.
- Слушай, Йоани, ела при мен. Не мога да ти плащам много, но все нещо.. Аз съм стар, все повече ми тежи. Пък Йоргос...За трима дюнерджийницата не може да изкарва,но връзва за двама и половина.
Така се хвана на работа Ванката. Месец, два, три. Година. Заплащането беше малко, Георгиос не беше богат човек, но стигаше. Не събра за една година колкото за апартамент в София, но колкото за ремонт в панелката в родното му градче стигаше.
Работата спореше - Ванката местеше тежките шишове и грила, чистеше ги от мазнината, нанизваше месо и режеше салатите. Йоргос свиваше дюнерите, Георгиос остана само касиер.
Само с племенниковия син нещо не се разбираха, затворен в своя мрачен свят, Йоргос беше необщителен. Когато имаше много работа ставаше раздразнителен и с зъбеше на Ванката, а когато нямаше сядаше и гледаше с празен поглед в една точка или просто тръгваше нанякъде така както си беше- с работните дрехи.
Така, от ден на ден, дойде моментът в който се уговориха с Георгиос да се върне в България.
-Хубаво е. Ние сме така- семейство, роднини. Тегли ни към земята, тази ни е чужда- казваше гъркът- а ето аз , не съм ходил от години. Роднини- само през камерата...ако не броим Йорго.
Георгиос махна към лаптопа, който неизменно седеше включен на малко шкафче в дъното на дюнерджийницата.
Денят беше тежък, имаше много работа.
Отначало беше започнало колебливо, сутринта няколко човека, после затишие, което продължи часове. Йоргос го беше стегнала шапката и беше тръгна да броди, неизвестно къде.
После се струпаха много хора, Ванката местеше бутилки газ, нанизваше шишове, обрязваше месо и свиваше дюнери.
Следобеда вече премаляваше от умора, а полетът му беше през нощта. Планът беше само да изтича до квартирата, да се измие , да се преоблече и да бяга към летището.
Когато хвърли престилката видя, че златната гривничка от Момчил я няма.
Призля му.
Обърнаха с Георгиос цялата лавка да я търсят- няма и няма.
- Георгиос, взел я е Йорго. Няма как да е другояче. Закачила се е някъде, паднала е. Той я взел. Сутринта си беше на ръката ми, аз много добре си спомням. И няма как да изчезне, знаеш, не съм излизал от дюнерджийницата.
Георгиос се тюхкаше и вайкаше. Имаше логика в това, което казва българинът, познаваше си стоката.
-Слушай, Йоанис, Съжалявам. Сърцето боли. Но ти прости. Разбираш - роднина. Ето моя гривна ще дам, пари ще ти дам. Само не викай полиция и прости.
Ванката отначало не искаше после склони и взе парите. Все пак заради тях беше дошъл в Англия. Само едно мрачно чувство му остана. Така, една горчилка в устата.
***
Кацна на летище София, после се долангърка с влака до родния си град. Изсмя се горчиво на мисълта, че пътят от столицата до неговия край му отне двойно повече време отколкото от Лондон до София.
В тях си разопакова багажа- така ги беше натъпкал още мръсните дрехи от работа, трябваше да ги изпере. По навик започна да пребърква джобовете на панталоните.
Гривната беше там.
Нямаше помен да я е свалял, но се замисли, че вероятно му е попречила при чистенето на шиша и механично я е пъхнал в джоба.
Седна на ръба на леглото.
Първата му мисъл беше да скрие цялата работа от Георгиос. Дето се вика- парите са си пари, гъркът имаше, пък и Йоргос наистина беше от гледна точка на Ванката боклук.
Сви банкнотите на пачка и ги сложи в отделен джоб на портмонето.
***
- Георгиос, грях имам към теб- каза с почти плачещ глас Ванката още щом видя лицето на своя работодател.
- Аз ..такова.. виж.. като се върнах в България.. и ..намерих гривната. Сложил съм я без да искам в малкия джоб. Георгиос, прости..ето вземи парите - ръката на Иван сякаш отказваше да го слуша и ровеше в портмонето нервно, задираше в гънките.
Дюнерджията го гледаше благо.
-Знам, сине. Знам. Компютър бил включен, всичко се записало. Видях на камерата как я слагаш. но бях сигурен, че ще се върнеш и ще бъдеш честен.
Георгиос взе смачканите банкноти от протегнатата трепереща ръка на българина.
После бащински сложи ръка на рамото му.
-Хайде..
Започваше новият работен ден.
Автор: Милен Маринов- WhiteBarde