Цонка Христова - Балканецът е едно непораснало дете

ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА

 

Балканецът е едно непораснало дете

Балканът е праисторическо животно- тялото му се простира по протежение на цяла южна Eвропа. Ноктите му са заклещени дълбоко в сърцето на земята. Гърбът му е набразден от рала и мотики, с които са копани както ниви, за да се засадят картофи, така и гробове – по-често безименни. Пръстта, която покрива изпосталялата му кожа е свещенна – поне така твърдят всички, които стъпват по нея. Това не им пречи да дърпата земята като кора на баница- всеки към себе си. Да я наричат с разнолики имена, да се борят даже и за трошичките от тая баница, без понякога да са взимали участие в нейното правене. Защото „баницата”, наречена Балкани, е замесвана от много прамайки, печена е в огньовете на няколко опустошителни войни, поена е с кръвта и сълзите на близки- роднини, съседи – които за парче земя са били готови и „с дявола орталък да правят”. И все не им излизат сметките. Затова очите им са алчни и гладни-за чуждото. „Чуждата кокошка – патка”- казват у нас. Сигурно го казват и в държавите около нас. После вадят някакви стари карти и въздишат:”Еееех, когато това беше наше...”

”Наши” и „ваши” са най-честите местоимения на Балканите. Нашата природа е по-хубава от вашата; нашата история е по-славна от вашата; нашата вяра е по-мъдра от вашата; нашата... е по...от вашата... А отстрани ни гледат, чудят ни се на акъла и...използват „нашите” срещу „вашите”, за да си оправят „тяхната”. И Тяхната сметка излиза. И очите им не са гладни- те са сити и леко иронични...Защото земята всъщност е една. И Бог е един – въпрос на наименование. И небето е едно-но към него балканецът няма време да погледне. „Бог високо-цар далеко” – казват у нас. Сигурно го казват и у комшиите. Езици различни, но смисълът е един – всеки сам да се спасява и така – всички пълним казана на дявола. Даже му помагаме, като сами се натикваме вътре. Попитали един затворник как изглежда светът през решетките, а той отговорил: „Въпрос на гледна точка. Според мен, вие сте зад решетките.” Та и тук така. Балканецът обожава решетките, зидовете – да си огради неговото- никой да не му го вземе и никой да не минава. И сега по нашите ниви стоят остатъци от каменни зидове-хората ги няма, но зидовете стоят. Не че на някой му е изтрябвала земята – преди ни я взеха насила, сега ни я дават насила. Но насила земя не се взима и не се дава – тя иска мотика, а не молитва. И задружни усилия, за да я превърнем от територия в дом. Но докато се разберем чия е – пустее и само тръни се влачат по нея, почесват гърба на праисторическото животно и смущават съня му.

Една наша песен от Възраждането започва така: „Стани, стани, юнак балкански // От сън дълбок се събуди”...Робството като сън и свободата като събуждане – това е времевият отрязък, в който битуваме от вечни времена. Но сънят сякаш е вечен- робството не е извън нас-то е в нас – в ниския, тесен хоризонт на мисълта и светоусещането, в идентичността, която се базира на минало, а не на бъдеще и, в крайна сметка, в липса на настояще. Вчера беше добре – утре е неясно, а днес- оцеляваме с блажените спомени от вчера и в очакване на чудо. Ние, които не познахме Бога, но и никога не го използвахме като лице от телевизионна реклама. Ние, които дори и в себе си не вярваме. Как да повярват онези „отвъд”, че можем да надскочим собственото си самосъжаление и да поставим нещата на истинското им място?

Балканецът е едно непораснало дете, което още вярва в чудеса. Все чакаме Месия, който да дойде и да ни подреди живота. Виждаме Крали Марко във всеки, който ни обещае „светло бъдеще”, но бързо се уверяваме, че той е поредното джудже дългоноско, чийто нос е пораснал от лъжи, а снагата му се е смалила от алчност. Отваряме широко врати за непознати витии, които ни размахват пръст и ни учат на ум и разум, а заключваме вратата за съседа си. Всички проговорихме английски, а се дърлим за това, кой писател чий е и на кого е азбуката. Като че ли от решението на този проблем ще станем по-богати, по-умни и всички ще ни свалят шапка. Светът не пълзи, той тича напред. Светът е широк и е къща без врати и прозорци – топосите отдавна са други и когато човек не стъпва здраво на двата си крака и не вярва в себе си и от царски род да е, никой не го забелязва.

Хората вече нямат минало, нямат душа – те са единици и нули- нали така работи компютърът. Ние, балканците, обаче се опъваме – искаме да сме само единици. Способни се даже кръв да леем, само и само потупването ни по гърдите да се чува надалеч. Но светът е широк – отдавна в него единственото предимство не е произходът, нито идеалите, а количеството пари в брой. Или по сметка. Тъжно, нали? И неразбираемо за балканския човек, свикнал да си има „своето” – земя, дом, семейство, род, песен, мечта, сън и събуждане – своите. Те го правят човек. Различават го от мравката, която също пълзи по гърба на Балкана, но тя е екипен играч. И затова, може би оцелява. А ние сме като врабчето – навежда се да пие вода, а после издига главичка към небето-да благодари на Бога. Другите птици отлитат на юг, а то си стои тук-мръзне, гладува, но си принадлежи на земята, на въздуха, който у нас е някак по-сладък, по-ароматен. Тук, на Балканите цветята цъфтят по-дълго, дърветата са простички –но яки и сенчести. Житото ухае на пресен хляб и на живот, виното е силно и властно-ражда красива и тъжна музика, стихове, откъснати от сърцето. В тях се таи цялата мъка на това праисторическо животно- Балкана –мъка по времето, когато е било господар на земята и на собствената си съдба. А сега костите му лежат затрупани под толкова много измислици и историческа плява...

Какъв „барутен погреб” сме ние, дами и господа от „другата” Европа? Вие пратихте кръстоносците си, за да изтикат варварите тук и да ни покриете с тонове пепел от собствената ни цветуща цивилизация. Къде беше Бог тогава – вашият и нашият? Може би се молехме неправилно, или по единично? – Явно и до днес не сме си научили урока – да се молим заедно. Да работим заедно. Да се опъваме заедно на всички опити да ни превърнат от деца, които обичат дома, близките си, слънцето на залез и виното в чашите, в алчни и безскруполни нули. Да ни отнемат мъката и страданието, и да ни дарят със съмнителното щастие на разплути и преяли единици. Вярно е, че проливахме кръвта си-братската си кръв, но и не сме оставяли човек пред прага си гладен и неприбран. Вярно е, че сме недоверчиви, гледаме под вежди и изкъсо, но то е, защото много сме лъгани. И продължаваме да бъдем лъгани – от вас, нашите минали врагове и днешни приятели. Вие казвате, че в политиката няма врагове и приятели, но ние все още вярваме в тези две думи. Ние изобщо обожаваме думите – защото все още ги смятаме за „словото Божие”. Не ги употребяваме напразно и затова все още им вярваме. Не ни зачерквайте толкова бързо. Вие носите прогреса на една цивилизация, благородна и студена като злато, хлъзгава и бездушна като риба. Ние пазим още топлината и вярата, че добрата и честната дума, приятелската ръка и верността към земята, дома, семейството и Бог /както и да се казва той/ са по-важни от теглото на разума и способностите ни в злато. Сигурно от дългото обитаване върху гърба на това праисторическо животно- Балкана, сме станали част от него- история, която всички искат да забравят или да игнорират, но който забравя историята /или я измисля/, рискува да я повтори или да се заблуди в собствените си фантазии, и да запрати живота си в глуха улица. В нов сън, от който няма събуждане. Защото, по думите на Дорис Лесинг „Не може да избухне бомба в свят, чийто смисъл й е чужд”.

 

Цонка Христова