Таня Попова - Селянинът от петте кьошета
ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА
Селянинът от петте кьошета
Горещината във влака беше непоносима, въпреки че климатикът работеше...
уж. На малката гара се качи възрастен господин с раница и сламена
шапка на главата. Младо момиче почти веднага му отстъпи мястото си да
седне. Отначало той се противеше, но после все пак разумът надделя над
гордостта и се настани на мястото до прозореца. Свали раницата, шапката –
не и като изтри потта от челото и врата си с чиста носна кърпа въздъхна:
- Е, няма угодия за нас старците. Зиме се оплакваме от студа, лете от горещината. Абе, за никъде не сме вече...
- Като ви гледам, не се предавате – подхвърли момичето.
- Аааа, още не съм се предал – отвърна той, – имам тук къщичка с
дворче. Садя си от всичко по малко: доматки, пиперец, лук, картофки,
тиквички. И дръвчета имам, раждат като се грижиш за тях.
- Сам ли работиш всичко? – попита момичето.
- Сам, ами. Жената е гражданка. Не иска да стъпи там. Две години търсих
да купя къща около София, но с двор. Никой не продава. Това случайно
изпадна. Е, малко ми е далече, но всеки ден съм там. Хващам влака в
седем без десет и за половин час, ту-туф, ту-туф, съм пристигнал.
- Браво! – каза момичето, – А зимата?
- Зимата ходя през ден. Имам две кучета и зайци. Трябва да ги храня.
- А деца имаш ли? Те не идват ли?
- Кой да дойде... всички работят, женени са, имат деца, не им харесва
да са селяни. В началото, каквото отгледам в градината, всичко делях на
три. Но им казвам така: аз съм го произвел, а вие когато искате, елате
си го вземете. В София няма да ви го нося на гръб... Така и не идваха,
заети бяха. Затова сега не каня никого.
- Идва два пъти в годината. Срамува се от мен. „Какво си тръгнал с тази
риза, като просяк. Срам ме е от хората. Какво ще кажат за мен?”
Гражданка е, казах ви. Все ми се кара: „За какво сега си домъкнал тези
картофи, миришат на пръст, и морковите също... не ги искам.” Но лоша
дума не ми е рекла цял живот. Е, карали сме се като всички, но да ме
нарече идиот, пияница, непрокопсаник – никога това от нея няма да чуеш.
57-ма година се оженихме, ей на, досега сме заедно. Но вече си пречим –
аз съм си селянин.
- А на колко си години? От къде си? – поинтересува се момичето.
- На 82. Аз съм от Петърч, в Северна България. Като се запознахме
навремето с жената – тя от Петрич, аз от Петърч, грешно ме беше
разбрала, горката, хахахаа! Добра домакиня е, не мога да се оплача.
Питаше ме тези дни: „Ти няма ли да донесеш малко пресни картофи?” Е,
нали ти миришат, аз сам ще си ги ям. Ако искаш ела си вземи! Имам там
дръвчета: круши, ябълки, дюли. Направил съм си едно приспособление –
ламаринена кутия вързана на дълъг прът и ги бера една по една, да не се
нараняват. Наредя ги после в щайги със слама и траят цяла зима. Но няма
кой да дойде да ги вземе, така се развалят. А те ядат купени – от
Турция, Гърция, Франция и не знам още от коя Занзибария...
- Голям зевзек си, дядо, но браво на такива като теб!
- Човек трябва да се държи за корена си, а на селянина коренът му е в
селото. Изтръгнеш ли го оттам, ей го, навирил петалата. Затова съм още
жив и ако е рекъл Господ, докато мога, все ще работя. Имам и три кошера.
Вадя си мед. Е, не е много , но е истински. А пчелите са много
специални, искат си грижи и любов. Да ви каже дядо ви: нищо не става ,
ако в него не се сложи поне малко любов. Елате само да видите какви
домати съм отгледал. А най ми е драго, да си седна на обяд и да си
нарежа един домат, току-що откъснат, с една глава лук и магданозче.... и
50 грама ракийка. Не мога да не си пийна със салатката. Но само 50
грама. Всичко с мярка!
- Хахахаа. Е, ти затова си толкова добре на тези години! – вметна един мъж, който следеше разговора.
- Добре съм, докато съм над тревата... Хайде, аз трябва да слизам вече.
- Къде живееш? – попита момичето.
- На Петте кьошета. Но днес трамваите от Централна гара не вървят,
правят ремонт. Та затова ще взема от тук двайсетката и после тролея.
- Е, ти наистина си баш гражданин, дядо. Щом живееш на Петте кьошета.
- Не съм, казах ви! А съм си селянин, това ми е природата. Сега нося на
жената тиквички. Виж, тях много ги обича, радва се като донеса...
Хайде, прощавайте, ако ви досадих. Благодаря, моето момиче, че ми
позволи да поседна. Стар съм си вече, имам нужда...
Влакът спря на
гара Подуене. От него се изсипаха софиянци – граждани и селяни. Дядото
метна раницата с тиквичките на гръб, може и някой домат за бабата да е
сложил, и пое бодро към спирката, към Петте кьошета.
Таня Попова