Стоян Вълев - Труп в автобуса

ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА

Труп в автобуса


Като видя рецептата, Ганка се обърка.
– Колко пари?
– В аптеката ще ти кажат – някак гузно, но пък и строго посочи вратата лекарят.
Излезе. И се запъти към аптеката, само прекоси улицата.
Аптекарката метна поглед върху рецептата и затрака на сметачната машинка.
– Сто и осемдесет лева. Имаш ли толкова пари?
Сто! И осемдесет?! – сепна се тя. – Абе, вие луди ли сте?! – по лицето на Ганка се изписа ужас, тя потрепера и изведнъж се сети - Да няма някаква грешка?
Няма грешка. Имаш ли ги парите? – попита аптекарката присвила очи, сякаш се целеше в дивеч.
Че откъде да ги имам?! Пенсията ми е четирсет! – разпери отчаяно двете си съсухрени ръце Ганка и плесна.
Зад нея вече бе застанала друга жена. Влезе и един мъж.
– Не пречете тогава! – изрече сухо аптекарката.
Ганка тръгна да излиза свела глава. На вратата се поколеба, извърна се към аптекарката, погледна я умолително, но я чу да казва:
- Всеки ден се мъкнат такива мърли! Нямат пари, пък идват! Писна ми!
Ганка бързешката излезе.
Прибра се вкъщи и се огледа. Апартаментът зееше празен. Каквото можеше – отдавна го изпродаде, ами сега?
А болката я стягаше.
По телефона й се обади дъщерята. Разказа й. Тя заподсмърча:
– Нямам, мамо, да имах, да ти дам. И ний я караме от ден на ден… Днеска стотинки за хляба събирах…
И вече не се обади. Ганка знаеше, че я чакат с нетърпение да умре. Тогава щяха да продадат апартамента или да пуснат наематели в него. Чакаха.
Ходи при приятелките и двете братовчедки. Всяка вдига рамене, щом чуе за пари, нямам и толкоз.
А болката я стягаше.


Отиде при аптекарката – да й се помоли. Случи, завари я сама.
Изслуша я и поклати глава.
– Припиши ми апартамента си и имаш лекарството – кратко, делово и сухо предложи аптекарката.
Ганка се извърна и пак бързичко, уплашено припна, излезе си.
За първи път разбра, че е сама. Че си няма никой на света.
Запъти се към гробищата – да му разкаже поне на Димо каква стана тя.
Автобусът се тресеше, кихаше, кашляше, като някой болник на крачка от смъртта си.
Гробът на Димо беше целия тревясал. Приседна и докато скубеше тревицата, говореше му – всичко изплака. Припомни му онези хубави години, когато бяха млади, макар и толкоз бедни. Сетне, както си му бе реда, дойдоха децата. Дойдоха, Димо, ама и си заминаха-а-а... Разпиляха се, кое накъдето му видят очите, то и тука да си бяха останали, пак същото щеше да е, нали ти казах как постъпи дъщерята, пък синовете, те поне в чужбината, живи са, работят, ама как живеят, казват ли ти... Да беше ти поне жив, та двамата да си помагаме, че то на децата не можело да се надява човек! Каква беше тази подмяна ли, промяна ли, не я разбирам, ама страшна работа стана, щом дъщеря ми чака да умра и не се откъсна от сърцето й нито стотинчица. Дали от нямане го прави, бе Димо, или от алчност? Дано да е от нямане си викам, че то инак страшно, ние с тебе всичко на тях сме давали, а сега каква стана тя?... Да беше жив, Димо, да беше, да видиш, Димо да видиш, да чуеш Димо, да чуеш, очите ти щяха да изгорят от гледане... По-хубаво, че си отиде, щото там сигурно друго е, каквото и да е, по-хубаво ще е поне от тука, викам си. А дали е тъй, а Димо, кажи ми-и! Ама мълчиш, то тъй е наредено от кой ли пък, дали от Бога или от друг, ама кой да ни каже на нас простите хора... Щом дъщеря ми вика, да умреш, мамо, че да се успокоим и ние, че тоз апартамент е пари ма, мамо, той ни е спасението, той ни е решението... Права е Димо, сега всичко пак стана както едно време, помниш ли, как пък няма да помниш...
Колко време седя Ганка, дали беше час, дали бяха два, така и не разбра, пък и закъде ли да бърза? Ама й олекна на душата, че всичко си каза, за всичко попита и накрая, разбра, че е готова при него да иде, пък там каквото – такова, щото колкото е живяла – толкова, повече няма накъде...
Стана и се запъти към изхода.
А болката отново я сряза. Все едно ръка грубо се плъзна в гърдите й и заразкъсва дробовете й. Само за миг уж, а пък й причерня пред очите.
Ще се мре – ясно, каза си го бодро, все едно, че си напомняше да не забрави да полее цветята.
Чак когато седна на една от пейките, разтрепераха й се пак краката, видя, че до гроба е седнала жена. Младичка, хубавичка, слабичка…
Гледаха се мълчаливо.
– И ти ли мъж си изгубила, чедо?
– И аз, бабо, и аз... – кимна й жената.
– Горкичката… – поклати глава Ганка.
– Дойдох да се сбогувам – изрече жената.
– Тъй ли? Как така да се сбогуваш? – стресна се старицата.
– Заминавам... – изпъшка жената. – В Испания. Ще правя, ще струвам, но тука няма да се върна.
– Аз пък за другаде съм се запътила – призна Ганка.
– За къде? – попита жената и приседна до нея на пейката, извади пакет с цигари и запали.
– За оня свят, чедо. Нямам пари за лекарства и ще си мра…
Двете жени сведоха глави. Гледаха черната земя – едната скоро щеше да я напусне, а другата да се слее с нея.
Тръгнаха заедно.
Като спряха на спирката жената неочаквано попита:
– Колко лева ти трябват, бабо?
– Ех, много, чедо, много! – поклати отчаяно глава Ганка.
– Колко все пак? – настоя жената.
– Цели сто и осемдесет лева! Ама… няма, няма-а – сега вече Ганка заплака. Сълзите се спускаха по дълбоките й бръчки, а тя не ги бършеше.
Автобусът се зададе.
– Виж кой номер е? Че не виждам, то що ли ми е и да гледам... – изхлипа Ганка.
Жената й каза.
– А, не е за мене…
– За мене е – изрече жената. И бръкна в чантата си, извади портмонето си, леко се извърна.
– Ето, купи си лекарства. Щях да правя паметник на мъжа си, ама и без него ще мине. – Ганка усети само как в ръцете й се оказаха някакви пари, а жената пъргаво затича, влезе в автобуса, вратите се затвориха зад гърба й.
Ганка трескаво заразглежда банкнотите. Брои, смята и все толкова ги изкарва – хиляда лева! Много.
Ще оцелея, каза си, ще прескоча трапа и се прекръсти. Забравих да я питам за името, затюхка се тя. Ама помнеше пейката, от там ще разбере името на мъжа й поне ,ще ходи на гроба му, всичко ще му разкаже...
Дойде автобусът и тя влезе с разтреперани от вълнението крака. Сърцето й напираше от радост и сякаш пееше – жива, живичка ще си!
Ганка гледаше жадно през стъклото хората, улиците, витрините на магазините, а сълзите й все така си течаха по двете страни, но сега не от отчаяние и мъка, а от надеждичката, изпълнила я цялата. Какви хора имало и тука, Боже, добрички, пък и те бягат! Какво стана, какво, що добрите си отиват, а остават лошите и ни чакат да умираме и как ще я карат те пък тогава?... Лошото идва тепърва, страхът я люшна цялата, а болката отново я стегна. Сега вече я сграбчи и я запокити нанейде, далече, далече.
Автобусът стигна последната спирка и шофьорът хвърли поглед към втората седалка, ядосано подвикна:
– Слизай, бабке, последна спирка!
Пътничката не помръдна.
Заспала е, каза си и веднага се усъмни, дали пък не е пияна? Отиде до нея и развеселен я побутна. Тялото на старицата се свлече на съседната седалка и той отскочи ужасен.
– Все едно съм морга! Да… маа му държава! – изпсува грозно и отстъпи крачка назад.
Ръката на старицата тупна на мръсния под и пръстите се разтвориха – а банкнотите се разпиляха. Шофьорът се ухили и внимателно, с ловки, крадливи движения ги прибра. Огледа се и тръгна да докладва, че има труп в автобуса.

Стоян Вълев