Габриел Герасимов - Стареца и Бялата лястовичка

ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА

Стареца и Бялата лястовичка

Бялата лястовица надзърна, изпръхтя с крилца и се вмъкна през счупения прозорец. Носеше в човчица, както винаги сламки вяра с които си правеше гнездо.Дядо Иван го нямаше. Миналата късна есен беше заминал. Лястовичката не знаеше това и продължаваше да е все така жизнерадостна по природа, но и замислена. Години на ред стареца живееше с проблема,а и чрез него. Не оправяше дупката в разсъхналите черчевета. Нещо го възпираше и птичката всяка пролет влизаше през нея и всякога намираше гнездото си непокътнато и стоплено. После с нов хъс се захващаше да го дооформя. Старецът – особняк имаше жалостиво сърце и щом лястовичката долети я оставяше да оправи къщичката си и да отгледа челяд.Сега тя се ослушваше тревожно. Нещо странно се бе случило. Някой беше разрушил гнездото и,кокошките не щъкаха по двора,а във ведрото на прага стоеше зеленясала смрадлива вода.Вятъра блъскаше открехнатата врата на плевнята и пантите жално скрибуцаха.Лястовичката беше бяла. Съвсем бяла. Но днес не можеше да намери упование в природната си белота. Някаква черна пустош висеше във въздуха и стягаше като с обръч малкото и сърчице. Мракът беше взел връх над светлата част и постепенно застилаше с креп несъпротивляващият се ден.

Безпринципни двуноги уроди бродеха нощем в тъмата и посягаха безнаказано на дома и човешкия живот. Гавреха се с ценностната система, влизаха безнаказано през дупките на кухото законодателство и излизаха от там още по-обнаглели, напълнили бездънни джобове с кълнове страх. Разчитаха самоуверено че либералното отношение на системата ще ги оневини, тогава, когато и Господ е вдигнал ръце и имаха основание, защото владееха капитала. В един момент вече никой не питаше кой крив, кой прав. Объркаха се понятията, объркаха се ценностите, объркаха се хората съвсем, изоставени от всички които можеха да помогнат. Остаряха като последни неудачници,жертва на собствената си толерантност,идеали и добродушие. Остаряха като едни наивни смирени души,евангелски подложили главици върху дръвника на новото битие. Накрая нещастни, обезсилени, ограбени и озлобени, приеха действителността. Приеха че са сами срещу вятъра и щом го приеха, целият им досегашен труд изгуби смисъл.

В този миг през прозореца надзърна Злото. Озъби се, надсмя се ехидно над нерешителността на стареца, над смирението му, над ценностите и над хуманните му задръжки, над остарелия морал, които години наред старателно беше подреждал в душата си. Надсмя се, па посегна към гърлото му. Тогава той затвори очи в примирена стеснителност, а ръката конвулсивно натисна спусъка! Съзнанието? То отдавна беше замъглено и когато в решителния миг се обърна към него, съзря само 75 напусто изживени години. Злото се пльосна в праха и се изхлузи в дебрите на отчужденото село. Отиде да мре там, където отдавна трябваше да го няма. Дядото остана отново сам. Разтворил юмруци, опозорен и безсилен. Извършил най-тежкия грях. Не забеляза че заедно с мъртвото тяло си замина и частица от Злото. Злото което никой до сега не се нае да изкорени.

Осъдиха го като убиец! Равен на онези които влизаха безнаказано през прозорците. Които дебнеха зад ъгъла и чакаха да оставим огнищата си без надзор. Не обърнаха внимание на това, че на плещите си носеше тежестта на десетки безукорни трудови години. Стария пример беше спирачка за новото време. Имаше ли значение кой ще унищожава носителите на отживелите ценности, престъпниците или радетелите на новия обществен ред? Така и така някой трябваше да поеме отговорност. Осъдиха го по общата процедура! Безпристрастно и по убеждение подвластно на член от несъществуващ морал. Осъдиха го, па си отдъхнаха. Бяха се уморили! Тежко е да наказваш собствената си съвест!

А нейде дълбоко в дебрите на общественото прозрение надничаше плахо, забравена и обезличена Прошката. Тя нямаше лице, нямаше глас, нямаше усет. Тя беше се смалила и предала пред неумолимите закони на хищника. Тя беше изначално обречена! Като нас! Като дядо Иван! Като бялата лястовичка! Някой я подритна, па плахо я издигна над главите ни. Развя я като знаме. Чудно знаме оплискано с кръв и неверие. Кръвта на Злото, което никой не се нае да изкорени.Неверието ли? То остана разколебано да се бунтува в гърдите на малката птичка, която отново идваше всяка пролет, с надежда да гради разбитото си гнездо в двора на добродушния Дядо Иван. 

Габриел Герасимов