Димитрина Бояджиева - Не плачи, Жулиета
ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА
Още несвършили новините, Желкиният мъж, полегнал на леглото, заспа. Желка го зави с одеалото, погледа побелялата му глава, повъртя се из стаята и изгаси телевизора. Нека спи. Мъжкото сърце не е като женското. Що мъки бяха, да опустее лъжицата й дано. Още от младини Делчо вилица не признаваше. Каквото и да сготви Желка – боб ли, картофи ли, леща, ориз - все лъжицата играеше в ръцете му. И сякаш за бeда, сега, на стари години му погоди такъв коварен номер. След инфаркта, нали дясната му ръка не държи, посегна да вземе лъжицата от края на масата, то и очите толкова виждат, и лъжицата хайде на земята. Наведе се да я вземе и тъй си остана. Помъчи се да се изправи, не може. „Желке, сецнах се!” „Чакай, чакай, Делчо - скочи Желка. - Ама я свърши! Да беше се случило на мен. Както не можеш да търпиш на болка...” – „Желке...”- „Полека, стой тъй, прищипан нерв ще е. Само чакръкчия ще те оправи.”
Е, оправи го чакръкчията. Нека спи сега. Да се благодарят на Бога, че след инфаркта остана жив. А колко хубаво си живееха, докато се разбере, че синът им е продал новата къща. „Как ти даде сърце! - прегракнал крещеше баща му с отметната назад глава, та да спре кръвта от носа му. – Що мъка ядохме с майка ти да те осигурим, да имаш покрив над главата си, а ти...” Желка слага студени компреси, кръсти се: „И ако... недай си, Боже...” – „Добре де, продал съм я. Защо крещите, нали съм ви син! И да сте наясно, заминаваме за Англия. Въпросът e решен.” Наясно бяха. Снахата и тя, да й се чуди човек, как не го вразуми за таз пуста Англия, ами продадоха къщата на англичани и сега, след пет години, като се разбра, че англичаните я препродават - мамо, тате, слънцето в Англия кът, казвайте, че къщата уж е влажна, отбивайте от цената, та да се приберем и си я купим пак. Да я купят, ама цената вече двойна и тройна.
Преди да тръгнат за Англия, Желка не се отделяше от седем годишната си внучка Жулиетка: сутринта сплете косичките й, направи й палачинки, показваше й как се садят цветя – ето, виж, Желче, копваме с мотичката, слагаме цветето и заравяме коренчето. Сетне сипваме водичка да се напие, та да поникне - ръката на Желка трепва, изплисква черпака. – Пък ти там, чедо, в пустата му Англия без корен. – С отмалели крака придърпва детето към себе си. – Ще си спомняш ли за мен, Желче, ще си спомняш ли за баба, ще си спомняш ли, как се садят цветя?” – Жулиетка я гледа, прегръща я. – „Не плачи, бабо. Помниш ли в един ден, в едни много предишни дни...
В едини много предишни дни, в средата на шейсетте, татко й трябва да е бил на нейните години и дали защото Желка беше касиер в стоматологичната поликлиника, все на зъболекар играеше. Като дойде ред да кандидатства - баща му: Лъчко, по-добре лекар стани, сине, само една слушалка ще ти трябва, зъболекарският кабинет иска пари за обзавеждане. И Лъчко послуша баща си. Голяма радост беше като го приеха. Желка все си представяше входната врата на новата къща с табелка - д-р Лъчезар Делчев. А то какво стана – Лъчко продаде къщата, замина и стана фелдшер в английски старчески дом. Пък баща му, Боже, било ли е - като започнаха да строят къщата, млад, силен, по две кофи вар наведнъж подаваше на зидарите, жилите на ръцете му изпъкнали, ще се скъсат. Силен беше в ръцете Делчо още от ученик. Пред Желкения блок имаше един лост, жените изтупваха килимите си там, а Желка като се върнеше от училище, Делчо все на железния прът. Че като я види на балкона, бяха се залюбили вече, – премятане, въртене... Пък като се застои на лоста изправен като свещ, жилите на ръцете му се издули, ще литне. И сега, в края на деветдесетте, спомнеше ли си за лоста, Желкиното сърце трепваше, ставаше й хубаво, ведро - Делчо млад, силен, върти се там до примала зарад нея, обичал я е. Боже, прокоба, сякаш черна прокоба отпосле ги застигна. Прокоба ли, магия ли, Лъчко... Ами Сончето! Ох, Сончето! Ако не беше прокоба, нямаше ли да каже на Тошо „чиба”, както се вика на куче, ами като се зажениха хич и не ги попита. Батко й вече беше продал новата къща и тя: Мамо, тате, бизнесът на Тошо просперира, няма да ви оставя да се мъчите с тез малки пенсии. Пък като писаха за Тошо във вестниците за каиновата му дамга да присвоява незаконно чужди имоти: „Не вярвайте! Туй са злонамерени приказки. Тошо има авторитет, уважават го. Жертва трийсет хиляди за благотворителност.” Още първият път като отидоха у зета да видят Сончето в какъв палат живее, бодигардът му - яйцевиден такъв, с къси крака като шопар - стои пред входа, а на верандата зетят като черен облак. – „Влизайте, обръща се към Желкини, ей сега ще дойда!”, а погледът му гръмоносен. И как няма! Жертвал е трийсет хиляди за благотворителност, ръководел се е от благородни подбуди, пък заклеймен по вестниците - присвоява незаконно чужди имоти. В хола сватята, седнала на фотьойл, взема валерианови капки и щом Тошо влезе, стана на крака. Недоумяваща, Желка не помръдна. Да се става на свекър и на свекърва го знаеше, по традиция то е едно уважение, почит на годините, но туй, което сега видя – майка да става на син на крака, не го беше виждала. И дали, че Желка не стана при влизането на зетя, чужди си останаха. Когато и да се срещнеха погледите им, все едно й казваше: мама става, а ти не. И да подсили сякаш вината, докато подменяше във вилата си електоуредите с нови, по-съвременни, било телевизор, хладилнк или пералня, като с автомат изстрелваше старите у Желкини. И те какво, с едно мерси ли ще се отблагодарят! По-приляга – благодарни сме, ама да не беше това Каиново петно, че удари Делчо право в сърцето и хайде в болницата. И макар зетят да дари на кардиологичното отделение хиляда лева за консумативи, преди да го изпишат, притаила скръбта, Желка се чудеше, как да каже на Сончето, да не идва Тошо повече на свиждане, че баща й като го види с таз бръсната глава, колкото му е лошо, по-лошо му става. Благодарна беше Желка на Бога, че Делчо остана жив след инфаркта, благодарна беше сега и на чакръкчията. И докато гледаше на леглото спящия Делчо, как диша и гърдите му свистят, сърцето й се сви – нали и той е бил млад Ромео, въртял се е на онзи лост зарад нея, а тя от балкона...
Не плачи, Жулиета. То да има чакръкчия и за душите, че пак да благодариш!
Димитрина Бояджиева
Не плачи, Жулиета!
Още несвършили новините, Желкиният мъж, полегнал на леглото, заспа. Желка го зави с одеалото, погледа побелялата му глава, повъртя се из стаята и изгаси телевизора. Нека спи. Мъжкото сърце не е като женското. Що мъки бяха, да опустее лъжицата й дано. Още от младини Делчо вилица не признаваше. Каквото и да сготви Желка – боб ли, картофи ли, леща, ориз - все лъжицата играеше в ръцете му. И сякаш за бeда, сега, на стари години му погоди такъв коварен номер. След инфаркта, нали дясната му ръка не държи, посегна да вземе лъжицата от края на масата, то и очите толкова виждат, и лъжицата хайде на земята. Наведе се да я вземе и тъй си остана. Помъчи се да се изправи, не може. „Желке, сецнах се!” „Чакай, чакай, Делчо - скочи Желка. - Ама я свърши! Да беше се случило на мен. Както не можеш да търпиш на болка...” – „Желке...”- „Полека, стой тъй, прищипан нерв ще е. Само чакръкчия ще те оправи.”
Е, оправи го чакръкчията. Нека спи сега. Да се благодарят на Бога, че след инфаркта остана жив. А колко хубаво си живееха, докато се разбере, че синът им е продал новата къща. „Как ти даде сърце! - прегракнал крещеше баща му с отметната назад глава, та да спре кръвта от носа му. – Що мъка ядохме с майка ти да те осигурим, да имаш покрив над главата си, а ти...” Желка слага студени компреси, кръсти се: „И ако... недай си, Боже...” – „Добре де, продал съм я. Защо крещите, нали съм ви син! И да сте наясно, заминаваме за Англия. Въпросът e решен.” Наясно бяха. Снахата и тя, да й се чуди човек, как не го вразуми за таз пуста Англия, ами продадоха къщата на англичани и сега, след пет години, като се разбра, че англичаните я препродават - мамо, тате, слънцето в Англия кът, казвайте, че къщата уж е влажна, отбивайте от цената, та да се приберем и си я купим пак. Да я купят, ама цената вече двойна и тройна.
Преди да тръгнат за Англия, Желка не се отделяше от седем годишната си внучка Жулиетка: сутринта сплете косичките й, направи й палачинки, показваше й как се садят цветя – ето, виж, Желче, копваме с мотичката, слагаме цветето и заравяме коренчето. Сетне сипваме водичка да се напие, та да поникне - ръката на Желка трепва, изплисква черпака. – Пък ти там, чедо, в пустата му Англия без корен. – С отмалели крака придърпва детето към себе си. – Ще си спомняш ли за мен, Желче, ще си спомняш ли за баба, ще си спомняш ли, как се садят цветя?” – Жулиетка я гледа, прегръща я. – „Не плачи, бабо. Помниш ли в един ден, в едни много предишни дни...
В едини много предишни дни, в средата на шейсетте, татко й трябва да е бил на нейните години и дали защото Желка беше касиер в стоматологичната поликлиника, все на зъболекар играеше. Като дойде ред да кандидатства - баща му: Лъчко, по-добре лекар стани, сине, само една слушалка ще ти трябва, зъболекарският кабинет иска пари за обзавеждане. И Лъчко послуша баща си. Голяма радост беше като го приеха. Желка все си представяше входната врата на новата къща с табелка - д-р Лъчезар Делчев. А то какво стана – Лъчко продаде къщата, замина и стана фелдшер в английски старчески дом. Пък баща му, Боже, било ли е - като започнаха да строят къщата, млад, силен, по две кофи вар наведнъж подаваше на зидарите, жилите на ръцете му изпъкнали, ще се скъсат. Силен беше в ръцете Делчо още от ученик. Пред Желкения блок имаше един лост, жените изтупваха килимите си там, а Желка като се върнеше от училище, Делчо все на железния прът. Че като я види на балкона, бяха се залюбили вече, – премятане, въртене... Пък като се застои на лоста изправен като свещ, жилите на ръцете му се издули, ще литне. И сега, в края на деветдесетте, спомнеше ли си за лоста, Желкиното сърце трепваше, ставаше й хубаво, ведро - Делчо млад, силен, върти се там до примала зарад нея, обичал я е. Боже, прокоба, сякаш черна прокоба отпосле ги застигна. Прокоба ли, магия ли, Лъчко... Ами Сончето! Ох, Сончето! Ако не беше прокоба, нямаше ли да каже на Тошо „чиба”, както се вика на куче, ами като се зажениха хич и не ги попита. Батко й вече беше продал новата къща и тя: Мамо, тате, бизнесът на Тошо просперира, няма да ви оставя да се мъчите с тез малки пенсии. Пък като писаха за Тошо във вестниците за каиновата му дамга да присвоява незаконно чужди имоти: „Не вярвайте! Туй са злонамерени приказки. Тошо има авторитет, уважават го. Жертва трийсет хиляди за благотворителност.” Още първият път като отидоха у зета да видят Сончето в какъв палат живее, бодигардът му - яйцевиден такъв, с къси крака като шопар - стои пред входа, а на верандата зетят като черен облак. – „Влизайте, обръща се към Желкини, ей сега ще дойда!”, а погледът му гръмоносен. И как няма! Жертвал е трийсет хиляди за благотворителност, ръководел се е от благородни подбуди, пък заклеймен по вестниците - присвоява незаконно чужди имоти. В хола сватята, седнала на фотьойл, взема валерианови капки и щом Тошо влезе, стана на крака. Недоумяваща, Желка не помръдна. Да се става на свекър и на свекърва го знаеше, по традиция то е едно уважение, почит на годините, но туй, което сега видя – майка да става на син на крака, не го беше виждала. И дали, че Желка не стана при влизането на зетя, чужди си останаха. Когато и да се срещнеха погледите им, все едно й казваше: мама става, а ти не. И да подсили сякаш вината, докато подменяше във вилата си електоуредите с нови, по-съвременни, било телевизор, хладилнк или пералня, като с автомат изстрелваше старите у Желкини. И те какво, с едно мерси ли ще се отблагодарят! По-приляга – благодарни сме, ама да не беше това Каиново петно, че удари Делчо право в сърцето и хайде в болницата. И макар зетят да дари на кардиологичното отделение хиляда лева за консумативи, преди да го изпишат, притаила скръбта, Желка се чудеше, как да каже на Сончето, да не идва Тошо повече на свиждане, че баща й като го види с таз бръсната глава, колкото му е лошо, по-лошо му става. Благодарна беше Желка на Бога, че Делчо остана жив след инфаркта, благодарна беше сега и на чакръкчията. И докато гледаше на леглото спящия Делчо, как диша и гърдите му свистят, сърцето й се сви – нали и той е бил млад Ромео, въртял се е на онзи лост зарад нея, а тя от балкона...
Не плачи, Жулиета. То да има чакръкчия и за душите, че пак да благодариш!
Димитрина Бояджиева