Даниела Паскова - Пътят към края

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"
 

Пътят към края


„Можем да се влюбим самоубийствено в някого,
но рядко можем да споделим любовта на онези, които
са самоубийствено влюбени в нас. Ирония нали!”
Елиф Шафак


Беше мрачен февруарски ден – от онези дни, в които небето тежи на плещите ти и не можеш да си поемеш въздух от умора. Сиви облаци се бяха скупчили, като затворници в килия, а през решетките се виждаше само тухлена стена. И търсиш пролука някъде в тъмните ъгли, но животът беше забравил да остави врата и изход нямаше…

Симона вървеше без посока. Тътреща походка, отпуснати рамене, очи без блясък, живот без смисъл… Душата ѝ бавно изстиваше с всяка крачка, но тя не спираше. Вървеше… Пристъпваше вяло по пътя, отреден ѝ от съдбата. Нейната собствена съдба… А небето гледаше безучастно как живота ѝ умира. Тежките облаци злорадо я подбутваха напред и под краката ѝ зейваше пропаст. Стъпваше на ръба и миг след като прекрачеше, под нея земята се сриваше.

Уморена беше – някъде накрая на силите си. А покоя изглеждаше толкова примамлив…

„Оставете ме! Оставете ме да си почина. Не искам повече... Това не е живот…” – спомни си собствените думи преди време, когато беше за пореден път на крачка от края. И тогава не успя. Те не я чуваха. Работеха усилено. Погледите им се отразяваха на лицето ѝ като на огледало, без да могат да проникнат в душата ѝ и образът се губеше някъде на тавана в силните бели светлини. Бели бездушни престилки… Докато тя не заспа… После се събуди и всичко започна отначало. Дали мъжете в живота ѝ определяха нейната съдба? И защо всеки от тях я тласкаше към края? Ирония.

– Симона, измръзнала си. Хайде прибирай се. – чу глас зад себе си.

Майка ѝ я подхвана под ръка и внимателно насочи стъпките ѝ в обратна посока.

Влязоха в къщи. Старата жена съблече палтото на дъщеря си и се наведе с въздишка, за да събуе ботушите ѝ. Побутна Симона към стаята и след като се увери, че вече е в леглото, тихо затвори вратата отвън. В коридора срещна осъдителния поглед на мъжа си, повдигна рамене отчаяно и влезе забързана в кухнята.

– Пак ще стигнем до болницата май, а! – думите му я последваха натрапчиво.

– Стига! Какво да направя? Поне ти спри да мрънкаш. Отчаяна е…

– А, сефте… – заключи иронично мъжът.

– Димо, престани да ме тормозиш. Дъщеря ми е, не мога да я оставя. Може този път да ѝ мине. Сега ще направя кекс и утре ще отида да взема децата за почивните дни. Може да я разведрят.

– А, да бе! Сега ще трябва да понасям и трите ѝ сополиви хлапета. Обърнаха ми къщата последния път наопаки. Цяла седмица после ме боля главата от писъците и ревовете. Особено на малката. Не спря да плямпа – „Мамо, защо не живеем с теб? Бабо, ще празнувам ли рождения си ден тази година с торта и балони? Искам кукла!” А смръдливото момче не спря да ме зяпа сърдито. Сякаш аз съм виновен, че го ступали децата. Като е слабак и не може да се пази сам, така му се пада. А за голямата няма да говоря въобще. Ако се е метнала на майка си скоро ще надуе корема и тя. Ама като нямат баща какво може да се очаква. Та кой ли би издържал с откачената ти дъщеря. Нито бащата на момчето, нито този последния – бащата на малката, се задържаха дълго. И не ги съдя… Онзи първият въобще не го зная, ама и с него ще да е било така.

– Моля те, престани. Всичко се чува оттатък.

– Пука ми! Нека чуе. Хваща се с някой, после дете и накрая той ѝ бие шута, а детето на седмично училище… Колко деца ще издържаме ако продължава така? Нека си даде сметка каква майка е и каква жена. Боже, жена… Та тя прилича на призрак. Страх ме е ако я засека вечер в коридора. Знае ли човек на какво е способна. Затова ти казвам да заключваш кухнята. Не ми пука ако реши да посегне на себе си. Няма да ѝ е за пръв път. Ама не искам някоя сутрин да осъмна с нож в гърлото. Ще ни изколи като пилци, казвам ти…

– Димо, стига!

– Няма стига! Писна ми да ви храня всичките и да нямам грам спокойствие в собствения си дом. Че какви са ми дъщеря ти и нейните копеленца, а? И кекс щяла да им прави сега…

Павлина мълчеше. По страните ѝ се стичаха горчиви сълзи. Извади миксера и шумът заглуши потока от думи и ругатни на мъжа. Той махна с ръка, влезе в хола, настани се на дивана и се загледа в мача.

Заваля. Ситни капки затрополиха по козирката на прозореца. Плавно се спусна нощта и в стаята на Симона притъмня. Тя лежеше на леглото с широко отворени очи и всяка чута дума през тънката стена се забиваше като остър нож дълбоко в сърцето ѝ. Виковете на доведеният ѝ баща спряха, но болката не стихна. Бръмченето на миксера като че ли дълбаеше душата ѝ, а шумът от мача навяваше спомени.

Беше млада, много млада, когато се омъжи. Имаше надежди и мечти за прекрасно семейство и живот, изпълнен с любов. Роди момиче и дните ѝ се изпълниха с радост и щастие. Докато той не ѝ изневери. Обичаше да гледа мачове. Обичаше и да излиза. Първо с приятели на кафе. После по барове вечер, докато не започна да не се прибира по цели нощи. Един ден не се прибра и на сутринта. На другата също. Симона беше съсипана. Той дойде след месец само за багажа си. Опразни къщата. Остави я без телевизор, хладилник и печка. Негови били. Искаше да вземе и бойлера, ама заради детето се бил смилил… Замина. Тя си преряза вените…

После се съвзе. Не помнеше как. Срещна другия. Мил и добър мъж. Домошар. Затова го хареса. Влюби се отново. Но за брак вече не смееше да мисли. Страх я беше. Роди момче. Отново надежди за спокоен и щастлив живот. Покрай децата и грижите за тях Симона не забеляза, че чашата му беше пълна още от сутринта. Скандали и безпаричие. Той не се задържаше дълго на каквато и да било работа. Гонеха го. Стоеше си в къщи и пиеше. Веднъж тя не му даде пари за алкохол и той си тръгна. Не взе нищо със себе си… само надеждата ѝ. Тя потъна отново. Този път в Марица. През моста…

Лежа дълго време в болница. Майка ѝ записа децата на седмично училище. Точно се беше събрала с Димо и не можеше да гледа две малки деца в къщата на новия си мъж. Симона не я упрекна. Все пак плащаше таксите. После разбра, че парите са били от продажбата на семейното жилище. Като излезе от болницата нямаше къде да живее, но пак се съвзе. Работеше на две места до изнемогване, за да плаща наема. Докато един ден замръкнаха без ток и без залък хляб в къщата. Тогава пак се реши. Той – третият, беше хазяинът. Лигите му течаха по нея и тя склони. Премести се при него с децата. От първия месец разбра, че ще ѝ посегне все някога. Груб и невъздържан, палеше се от най-малкото. Ревност, свидливост и злоба към двете доведени деца. Принуди се да му роди негово. Момиченце. Той я удари за първи път в деня на изписването им от родилното. Счупи ѝ носа само с един юмрук. Търпя дълго. Заради децата и покрива над главите им. Накрая вече не му беше интересно да я бие и да не среща съпротива. Изгони я. С трите деца… Симона ги заведе в седмичното училище и отиде да се моли на майка си за помощ. Приеха я. Временно. Докато си намери работа. Но работа нямаше. По цял ден обикаляше града и се молеше на непознати хора. Отслабна много. Очите ѝ хлътнаха и около тях се очертаха тъмни кръгове. Не можеше да спи нощем. Зима беше. Разболя се. Треска, кашлица. Не можеше да стане от леглото. Майка ѝ влизаше от време на време в стаята, за да ѝ донесе нещо за хапване. Предния ден ѝ донесе антибиотик. Скри го в чекмеджето при другите лекарства и я предупреди, че Димо не трябва да го вижда. Симона не го пи.

Днес беше тръгнала за някъде. Не знаеше за къде. Не помнеше как се беше прибрала. Помнеше само виковете и крясъците от кухнята и после бръмченето на миксера.

„Мама ще направи кекс. Обичам кекса на мама! И торта ще ѝ кажа да ми направи утре. Нали имам рожден ден. И балони ще ми купи татко. И кукла… Ще я покажа на децата в училище. Но първо трябва веднага да оздравея.” – Симона се усмихна по детски. В очите ѝ блесна безумие. Стана от леглото и отвори чекмеджето с лекарствата на майка си. Извади ги всичките…и ги изпи.

Извикаха линейка…


Плахи слънчеви лъчи се плъзнаха в болничната стая. Погъделичкаха лицето на жената и тя се опита да отвори очи. Клепачите ѝ тежаха. На третия път успя и видя усмихнато лице надвесено над себе си.

– Добро утро, Симона. Казвам се Надежда Димова и съм психолог. Ще ти помогна. Искаш ли да поговорим?

– Добро утро. Пак ли не успях?

Даниела Паскова
11.03.2015г.