Миа Сердарева - Награда

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"

Награда


По действителен случай

- Отиваме до Коцюви – каза татко ù. – Искаш ли с нас?

- Искам, ама... – Жана помачка, помачка с пръсти възглавничката на лявото си ухо и тя поруменя. – Не знам... страх ме е... малко.

- И мен! – откликна той неволно.

- Наистина ли?

Стрелна го с любопитен поглед точно преди да ù обърне гръб. Скулите му горяха, а ръцете му пречеха повече от обикновено. Май го беше срам, че се е издал пред момиче. Ама че е и той! Уж голям, пък такова дете...

- Айде, Жане – викна майка ù откъм коридора, – да го зарадваме човека. Цял месец откак го изписаха...

Жана сви юмруци наум и си обу сандалите.

В колата стискаше очи, попипваше колене и се мъчеше да си представи какво е да ти отрежат крак. Сигурно боли ужасно! Тя за палеца си колко плака, хем нищо и никакво порязване...

Как ли изглежда коляното, когато от него надолу няма нищо?

Тръпки плъпнаха по кожата ù.

„не бива не бива не бива да се издавам че ме е страх той чичо Коце си е същия само болестта са му отрязали”

Пред старата дървена порта татко ù изопна гръб, покашля се, помая се, попипа чело, пак се покашля, погледна смирено майка ù и най-сетне се насили да потропа.

- Коц... оххх... той пък не... хуххххххххххх... Стойнеее!

Кръглото лице на леля Стойна скоро се подаде зад дъските.

- Стефане, Гино... Живо здраво! Флазяйте, флазяйте...

Портата изскърца остро.

– Ного ша го зарадвате Коцю. Се чака, клетùя, някой да са сети да намине. – Гласът ù мокър.

Гина преглътна, мушна ръка под схлупената мишница на домакинята и я поведе навътре в двора.

Жана и татко ù неохотно затвориха портата зад себе си.

- Ооо, дружино – радостно подвикна чичо Коце откъм пейката под асмата и на Жана за миг ù олекна – като след кошмар, когато разбираш, че си сънувал. Сърчицето ù затупа леееко-леко: туп-туп, туп-туп. Крачка-две, три-четири... и дотук с олекването. Кошмарът ù помаха изпод пейката с един празен ляв крачол.

Татко ù подаде ръка на най-добрия си приятел, а Жана се наведе и го гушна, да не я видят, че се мъчи да си прибере сълзите. Усети как гърдите му изтърваха едно конвулсивно, беззвучно ридание. Миличкия...

После стана страшно тегаво. Мъжете, опрели лакти на масата, пушеха, кашляха и плюеха, да не изглежда, че мълчат неловко, а Жана, свита между тях, с престорен интерес наблюдаваше жените в другия край на двора. Стойна говореше ли говореше – и с уста, и с ръце, – въртеше очи към небето, хващаше се за сърцето... Гина мълчеше и кимаше. Оставяше я да се изповяда.

Най-сетне двете изтриха бузи в ръкавите и се разпъргавиха. За нула време на старата чамова маса кацна паница с прясно надробена салата, наобиколена от вилици и чаши.

На втората ракийка чичо Коце развърза езика.

- Не знам, бе, не знам що ма Господ така наказа. Никому нищо лошо съм не сторил в тоя живот. Толко ли заслужих накрая? Полвин човек да стана, гайле за жената и децата.

Другите мълчаха. Какво ли да кажеш.

- На кой ли съм не помогнал – изливаше той. – На тоя дувар ша иззидам, на оня геран ша изкопам... На цяло село покривите съм оправявал. За без пари, ей тъй, на, за хаир. – Отпи и въздъхна. – И за кой гявол? Откак ми резнаха крака, един са не сята да дойде да ма види как я карам.

- Н’дей така, Коцьо – благо го пресече Стойна. – Виж Стефчо и Гина как дойдаха, че и Жанчето с тях.

Коцю ги погледна благодарно. Щипна нослето на момичето и се ухили ракиено. Четирите му зъба – три горе и един под тях – жлътнаха насред полумесеца, очертан от сухите синкави устни. Като малка Жана не можеше да отлепи очи от оголелите му венци. „Той защо не си сложи чене като бабиното”, попита веднъж майка си. „Пари тряват за тая работа, мойто момиче. Пусти пари.

- Недейте ма слуша мене, на никой са не сърда. На здрав човек сакато му са не гледа. Куцо и сакато...

И се захили чичо Коце, ама от сърце. Клати глава, цъка с език и се хили с ония ми ти четири зъба. Гостите и те. Първо се спогледаха, спогледаха, че като се отпушиха... Все едно векове са го стискали тоя смях.

Само на леля Стойна не ù беше смешно.

- Хората си са хора, такава им направията – първо тях си гледат. Аз Господ, Него да Го питам къде гледа. Нали секиму според делата, ки. Ако беше така, Коцю тряваше лош ден да не види. Най-чесния човек в село, най-дашния. Да има как на секи да помогне. Цял живот добро праи и се си опъва каиша. И накрая, дет да си гледа рахатно барем старините, ей го на, Господ и крака му зе. Не е справедлив тоя Господ, от мен ша знаете. Само на едни дава, ки. На други зема ли зема...

Жана за пръв път чуваше така да се говори за Господ. Стъписа се, после Му се ядоса. Не че беше виновен за ампутацията – техните оня ден си говореха докъде го докарал чичо Коце, като не си гледал здравето, – ама бива ли в такъв момент да го изостави! Те хората верно, че постоянно се увеличават, за кой да се погрижи по-напред. Обаче като вижда, че не смогва, ами да вземе да измисли нещо! Нали е много мъдър и всичко може. Примерно... да... да си сътвори помагач. Специален. Двама... десет... хиляда помагачи, ако трябва. Иначе не е честно. То ако и Господ не постъпва честно... в какво да вярва човек...

Леля Стойниното негодувание още висеше във въздуха. Като празен крачол висеше. Всички мълчаха под тежестта му, само на чичо Коце не му се мълчеше.

- Божев, шефа, що доверие ми имаше – бъбреше той. – Като на баща ми вярваше, ей. Цели торби с пари, ей такива торби ми оставяше да пазя. И аз пазех. Един път съм не посегнал, стотинчица съм не зел. – В гласа му кънтеше гордост. – Звъни ми оня ден по телефона. Чух, вика, че си пострадал. Кàжи ми как да помогна. А, мерси, викам, шефе, ама не ми трява мене помощ. Опраяме се тука с жената. Не, вика, аз тебе няма така да та остая. Аз друг такъв честен работник съм нямал. Само казваш и та назначавам пазач. Вкъщи ша стоиш, заплата ша зимаш...

Дива радост бликна в гърдите на Жана и за миг я напълни догоре. Ето, връща се доброто! Справедлив е, значи, справедлив е...

- Видя ли бе, чичо Коце – изтържествува тя, – не те е оставил Господ! Ей на, помощ ти праща!

- Праща той, дръжки. Аз милостиня не ща – тросна се Коцю и плю под масата.

- Ама... чак... как милостиня бе, чичо Коце... благодарност... уважение... Заслуженото, чичо Коце. За доброто, дето си го правил. Това, дето тоя Божев иска... то ти е наградата...

- Наградата, викаш... Пò щях да съм доволен, Жанче, да беше ма Бог наградил с... достойни старини – изропта той и се разплака.

Татко ù я сръчка неубедено. Майка ù си гледаше в скута.

Жана не посмя да гъкне повече. Мълчеше и подозираше, че на Господ Му е много болно в момента, задето тоя измъчен душа-човечец не си ще наградата.

А тя не беше лоша, много мила беше даже, но чичо Коце не я виждаше като награда, понеже беше чакал друга...

„как не разбира... това можал господ това му пратил”
„не е малко за сам бог... без пукнат помагач...”
„чакай малко тоя божев дали пък не е...”
„ама той изобщо не изглежда специален”
„може пък да не са специални помагачите му а най-обикновени”
„най-обикновени хора”
„може... може всеки да може да се превръща в помагач”
„дали пък не е направил хората за да му бъдат... едни за други... помагачи...”


Тръпки плъпнаха по душата ù. Почувства се с едно прозрение по-голяма.

Да можеше да го каже на възрастните...

Празния крачол все така се взираше в сянката си с немигащо око.



Миа Сердарева
2015 г.