Християн Трифонов - Да откриеш Каролийн

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС "МИРЪТ"

Да откриеш Каролийн


От малък си бях такъв! Чувствах, че не съм истински. Чувствах, че света около мен е една илюзия. Знаех го и го усещах непрекъснато. Щом протегнех ръка да сграбча някоя мечта – мигом пръстите ми потъваха в нищото и оставаха измамени.
Един ден реших да сторя нещо. Щом аз не бях истински, поне да помогна на други да бъдат, да съществуват, да оцеляват! Отдадох се на това да се грижа за хората. Така чувствах, че върша нещо – следователно бях пълноценен. А това означаваше, че съществувах! Записах се доброволец в някаква организация целяща да помага. Бях от полза там и получавах благодарност. Това да чуя някой да ми благодари бе прекрасно за мен – значи някой признаваше съществуването ми. Организацията се казаше „Червеният кръст” и бе направена от такива като мен. Такива, които желаеха да помагат.
Измина време и отидох там, където се водеше война, за да помагам на ранените. Тогава се случи нещо, което промени целия ми живот...

В шатрата бе задушно и горещо. Стоновете на ранените печално смразяваха въздуха. Имаше и такива, които не стенеха. За тях бе вече късно!
Хора с огнестрелни рани или с откъснати от взривовете крайници се въргаляха по земята. Ад! Накъдето и да се обърнеш – ад! Виждаш мъката и страданието. Чувстваш се нищожен и безсилен. И се питаш – защо? Защо? Защо се мразеха толкова хората! Религиозните предрасъдъци подклаждаха огъня на тази омраза. Всички тези хора умираха, защото бяха християни.
Спрях се до един тежко ранен мъж. Той бе открит вчера. Не бе от нашите! Не бе християнин, но въпреки това щом се взрях в очите му не открих никаква разлика. В тях се четеше ужас и предсмъртна агония. В това всички хора бяха еднакви.
Силен звук ме откъсна от човека, чиито очи вече гаснеха. Картечен откос! Легнах на земята и покрих глава с ръце. Бяха ни открили! Страхът се бе сбъднал. Някакъв човек нахлу в шатрата и се развика на чужд език. Не разбирах нищо от думите му, но не беше нужно. Нямаше да мръдна оттук. Тогава се сетих за ранените. Какво щеше да ги сполети? Не можех да допусна злото да ги помете. Но добро никой нямаше да види вече. Не и докато войната бушуваше. Това не бе редно! Нищо от това, което се случваше не бе редно! А какво вършеха политиците? Наливаха масло в огъня, копелетата! Защото тази война им бе изгодна!
Изпитах такава слабост от това, че нямаше какво да сторя, че тази слабост подхрани у мен страшен гняв. Сякаш вече не чувах картечните изстрели. Чувах единствено своята немощ. Надигнах се. Излязох от шатрата и закрачих по пясъчливата земя. Куршумите минаваха покрай мен без въобще да ме закачат. А аз продължавах да крача и крача напред без да обръщам внимание на този оловен дъжд. Не бях истински и никога не съм бил. Този свят не бе за мен! По-добре да умра! Застанах на пътя на изстрелите и с ръце раздрах дрехата си, за да дам път и цел на огнените сълзи. Нищо не се случи. Аз не съществувах! Бях така неуязвим, че ми се гадеше.
- Джордж! Махни се оттам! – изкрещя някой.
Значи някой ме видя? Значи някой ме забеляза! Острата болка ме пронизваше в ръката. Паднах на пясъка и се усмихнах. Усмихнах се на цялото това нещастие и цялото това клане...
Някой ме бе завлякъл в шатрата. Тъмно лепкаво петно мокреше ръкава ми. Растеше и попиваше в болката. Обърнах се и повърнах. Гадеше ми се, умирах, а не се страхувах. Настъпи мрак...
Свестих се в болница.
„Наложи се ампутация” – каза лекарят на човека, който вечно щеше да живее без ръка...
Докато бях в болницата се запознах с Каролийн. Тя беше истинска. Толкова истинска в този сив нереален и твърде жесток, за да е самият той истински, свят. Тя се влюби в мен, едноръкия Джордж и щом се оправих се ожених за нея.
От тогава мина време, а аз не спрях да я обичам!

Християн Трифонов