Миленка Дочева - С дъх на август

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС "МИРЪТ"

С дъх на август

„Две неща децата трябва да получат
от родителите си - корени и крила”
Гьоте

- „Искам вечно да сияй мир над моя роден край!”– хайде баби, повтори ! Искам, вечно, да сияй, мир, над моя, роден край! Хайде пак. Повтаряме с внука стиховете и неволно започвам да размишлявам за мира. От около 70 години в България живеем в мир. Моят живот е бил без войни, както и по-голямата, съзнателната част на моите родители. Мисля си, че това е голям късмет. Време, през което наистина за няколко десетилетия да напреднем и да направим това, което други народи са правели за столетия, както съветвал известен политик от недалечно минало. Имаме здраве, семейство, дом, работа, но ги приемаме за даденост и започваме да ги ценим, когато ги загубим.
- Хайде Славе, пак „Искам, вечно, да сияй, мир, над моя, роден край.”
- Бабо, защо трябва да има мир?
- За да сме живи и здрави всички и ти да растеш и да станеш голям, силен и умен.
- Като тате ли?
- Като тате, като мама, като мене.
- А какво е било твоето детство? Имаше ли мир тогава?
- Да, бяха мирни и безгрижни времена Много може да се разказва. Моето детство прилича по някои неща на твоето. И аз ходех на гости на баба и дядо като теб. Ела да обелим чушките и чесъна. Ще си говорим и ще ти покажа как се готви нещо , с което ни гощаваше моята баба. Лятно време ходехме на гости при родителите на майка в Плевенско.От Балкана през август слизахме в полето да се наядем с дини и пъпеши. Спомням си, че броят на новите къщи растеше. Всяка година нови, хубави къщи и нови метри асфалтиран път. Първо ни питаха как сме завършили учебната година, радваха се на отличните успехи и после леля ни показваше какви карета е ушила и какви килими и китеници е изтъкала през годината – за бъдещите сватби на братовчедите Венелин и Надя. Те сега са възрастни вече, като мене. Баба готвеше вкусно много неща, но пържената лютика ми беше любимото ястие. Подай ми домата да го настържа. Много хубави спомени имам от онова време. Не само за броя на къщите. Спомням си многото деца и игрите – по цял ден, на ластик, на дама, на криеница, на гоненица. В махалата имаше традиция лятно време да се играе нещо пред публика. Една година и ние, със сестра ми, участвахме в драматизацията на „Снежанка и седемте джуджета”.
- Бабо, хайде след обед като си лягаме да ми прочетеш тази приказка. Аз я знам, но пак искам да я чуя.
- Добре, Славе, ще си я припомним. Естествено, ние като от друго място получавахме второстепенна роля, на някое джудже, а главните роли – на Снежанка, на принца бяха за най-хубавото момиче и най-хубавото момче. Помагахме и да се ниже тютюн – на едни шишове го нижехме рано сутрин, защото като се стоплеше започваше да лепне на ръцете. След обед към 4-5 часа излизахме на пейката да чакаме бозата. Един човек обикаляше селото с магарешка каруца и продаваше наливна боза. А в събота вечер в местния ресторант имаше бирария – скара и бира. Ние, децата се гонехме наоколо, пиехме червена лимонада и изяждахме по някое кебапче, на фона на силна сръбска музика.
Най-чаканото и най-желаното приключение беше, когато дядо ни водеше на бостана за пресни дини и пъпеши. Ставахме и тръгвахме по тъмно – естествено отпред до дядо, след кратка препирня, сядаше братовчед ми, а отзад в каруцата върху чували бяхме момичетата- аз,сестра ми Снежана и братовчедката Надка. Леко потрепервахме от сутрешния хлад, но това бе за кратко.
-Дий, Пъшо – подвикваше дядо и магарето потегляше.Каруцата се клатеше по неравния път, вдигаше се прахоляк, а ние се кикотехме и пеехме. Надка много хубаво пееше песните на Лили Иванова. От време на време се сменяхме и всички сядахме до дядо отпред и за малко дърпахме поводите и подканяхме Пъшо да върви по-бързо. Славно, безгрижно време беше.
- Бабо, а знаеш ли нещо страшно за войната?
- Сещам се за някои неща. То е дълга история. Не знам дали ще разбереш.
- Моля те, бабо, разкажи ми!
- Ела, че олиото загря да сложим домата да се пържи и продължаваме с пътешествието назад към миналото. Моята баба по бащина линия ми е разказвала, че когато турците си тръгвали преди повече от сто години били много лоши и убивали каквото им се изпречи пред очите.Хората се криели из непристъпните места. Прабаба ми била пеленаче и искали да я оставят някъде в гората, че реве и ще ги издаде, но някой се смилил и надделял и не я оставили.По-късно тази същата прабаба Гаца останала вдовица по време на Първата световна война и моята баба станала сираче на една годинка. Баба Гаца отгледала сина си и трите си дъщери с вдовишката си пенсия, но изгледа, че и е било трудно, защото оженила баба на 16 години. След десетина години след това започнала Втората световна война. Мобилизирали мъжете- тогава дядо бил на около 33-35 години. Баба сама трябвало да гледа децата, кравата и другите животни. Ходела и всеки ден да носи пощата до съседното село и обратно.Това била работата на дядо, но за да запазят заплатата баба се нагърбила и с нея. Всеки ден в студ и пек, в дъжд и вятър десетина километра на отиване и още толкова на връщане вървяла по безлюдни горски пътеки. Много войни, Славе, много тегло е изтеглил народът. А след войните глад, сиромашия. Да се радваме на мирните дни, че виж какво става в Сирия.
-Бабо, къде е това?
-Далече баби. Сега ще сложим чушките и чесъна и след малко е готово. Хайде да продължим със стиховете, че ги забравихме. Като се върнеш в детската градина след ремонта да си готов с думичките. „Да е жива, здрава мама,
с татко да се трудят двама. Като птиченце край тях да раста с игри и смях.”
Повтаряй : „Да е жива, здрава мама…
- Благодаря ти, бабо. Много вкусно беше. Обеща ми да ми прочетеш за Снежанка и 7-те джуджета.
- Вкусно е, защото зеленчуците са домашни, с дядо ти сме ги отгледали , а с тебе заедно сме готвили. Ти лягай , а аз ще потърся книгата – с хубавите картинки, дето сме я купували за чичо ти и баща ти …Ето. По-напред намерих другата, моята книга на братя Грим, трети том. Малко е изтъркана, защото е на около 50 години, но я пазя. В нея има и други интересни и хубави приказки. Ще ги прочетем всичките.
- Хайде бабо, започвай!
- Било посред зима и снежинките падали като пух от небето. По това далечно време имало една очарователна принцеса. Казвала се Снежанка…

Миленка Дочева