Красимир Вълев - Дистопия

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС "МИРЪТ"

Дистопия

Въпреки че в коридора на мраморната сграда на издателството беше хладно, чакащият пред вратата на директорския кабинет млад човек се беше изпотил от напрежение. Една седмица след като бе изпратил ръкописа на своя първи роман, беше получил покана да се яви в самото издателство, където да обсъдят съдържанието на неговата книгата. Това беше добър знак, доколкото му даваше надежда, че текстът все пак е впечатлил издателите и предстои единствено да договорят условията по издаването. От друга страна обаче, той познаваше произведението си и се притесняваше от крайните идеи, които бе изложил. В някои отношения описаният свят беше пълна противоположност на реалния, в който те живееха. Този рисков елемент го правеше и несигурен относно това какво ще се случи, когато най-накрая бъде приет в офиса.
След известно време вратата се отвори и той бе въведен в стаята. Пред него на дълго бюро седяха трима души, а пред всеки от тях имаше подредени листове със записки.
- Да говорим по същество – предложи единият от интервюиращите, по всяка вероятност самият директор. – От това, което прочетох, разбрах, че жанрът е дистопия, нали така?
- Абсолютно сте прав – отвърна авторът, който междувременно бе заел празния стол от другата страна на бюрото, – с елементи на научна фантастика, – добави той.
- Да, имам това предвид, но все пак има доста неясноти около историята и като цяло вселената, в която тя се развива. Основното, което ме притеснява, е, че описвате едно специфично отношение, в което държавите влизат помежду си, но което е непознато на нашата реалност. Наричате го „война”. Неговите стедства и цели безспорно са чудовищни, тъй като става дума за безсмислено унищожение на човешки същества. И все пак е странно как цели народи, въпреки че са наясно с последствията, са готови под една или друга форма да участват в него.
- Точно така.
- Но не намирате ли, че това е толкова абсурдно и нелепо, че чак е невъзможно? Изглеждате като интелигентен човек. Със сигурност познавате доказаните още преди хилядолетия теории за ползите от всеобщото сътрудничество, на които се гради цялото ни общество. Смея да твърдя, че те са доста логични и близки до ума. И все пак вашите герои не смятат така и предпочитат да се избиват взаимно, вместо да си сътрудничат. Защо го правят?
- Защото си нямат доверие – отвърна авторът. – Всеки смята, че като се подготви за война ще гарантира собствената си сигурност, за която не може да получи гаранции по друг начин. С това пък се превръща в заплаха за останалите, които на свой ред също виждат единствения изход в собствената си подготовка. Получава се порочен кръг. Спускаща се надолу спирала, при която става все по-зле и по-зле.
- А защо изобщо започват този абсурден процес на надпревара, защо си нямат доверие поначало?
- Не зная, просто са такива. В природата им е заложено да са свадливи, недоверчиви и агресивни. Както споменах, има елементи на фантастика.
- В тази Ваша вселена разумът не е на почит, струва ми се?
- Да, може и така да се каже – бе заставен да се съгласи авторът.
- И в тази връзка вашите народи създават тези инструменти за унищожение... Как ги наричахте? – мъжът се зарови в бележките си.
- Оръжия, господине.
- Да. Та защо ще пилеят средства и усилия за разработването и производството на тези „оръжия”, когато просто могат да ги инвестират и оползотворят по по-добър начин и това да бъде изгодно и добро за всички?
- Както казах, те си нямат много доверие един на друг. - Интервюиращият обаче не изглеждаше доволен от отговора.
Разговорът определено не бе потръгнал добре. Въпреки това младият автор предпочиташе да вярва, че ако успее да обоснове всичките си твърдения или се съгласи някои моменти в повествованието да бъдат променени, а други да отпаднат, издателството все пак ще склони да издаде книгата му.
- Аз не разбирам и друго – започна човекът отляво на директора. - Не мога да си обясня, защо Вашите герои ще отдават толкова голямо значение на подобни дребни различия като говорим език, изповядвана религия, етнически произход или принадлежност към една или друга нация. Нима, според Вас, в който и да е свят, това е достатъчна причина да се убиват хора.
- Не, разбира се... – Сега, когато чу отстрани собствените си думи, и на самия автор му прозвучаха абсурдно – Може би просто героите ми трябва да бъдат възприемани като луди? – нямаше какво друго да измисли запитаният.
Хората от издателството се спогледаха с неодобрение.
- Луди или не, ръкописът Ви изобилства от неубедителни образи – намеси се и третият човек – руса жена на средна възраст. – Особено тези персонажи, диктаторите – Сталин и Хитлер, например – не мисля, че може да съществуват хора, способни на подобни чудовищни дела.
След като получи критика от всичките трима, авторът вече се притесняваше не на шега.
- Добре, нека променим някои детайли. Да кажем, че моите герои не са хора. Нека да са представители на друга раса – например тролове? Или пък орки? – Опитваше се всячески да нагоди написаното така, че да звучи разумно – Ще променим тази малка подробност и книгата ще стане достоверна.
- Мислите ли? Според мен дори слабо цивилизовани същества като „орките” не са способни да ликвидират милиони представители на собствения си вид по причини, които не подлежат на разумно обяснение.
Авторът вече напълно се убеди колко нелепо, нереалистично и абсурдно звучат собствените му думи и затова, за да се оправдае, побърза да каже:
- Вижте какво, те все пак полагат усилия да установят траен мир.
- Усилия! Защо ще са нужни усилия за постигането на нещо толкова просто? Нещо толкова лесно осъществимо, което ние, в реалния свят, никога не сме допускали, че може да не съществува.
Младият човек мълчеше. Гледаше надолу към гладката дървена повърхност на бюрото с отчаяно изражение на лицето.
- Съжалявам, господине, но никой няма да Ви повярва на аргументите, а книгата Ви няма да се чете. Има твърде много необясними неща, особено що се касае ценностите и мотивацията на героите. На моменти дори се питах, ако допуснем, че може да има подобно общество, колко дълго ще успее да се съхрани като такова при всичката тази нетърпимост и множеството конфликти, които описвате. Ако изобщо може да съществува, разбира се. Дори научната фантастика има своите граници. Аз лично не бих се наела да издам тази книга. Вие никога няма да се прочуете с тези Ваши налудничави измислици – поне не в този свят.
Младият писател вече знаеше, че е безнадеждно. Нямаше смисъл да стои повече. Бяха го извикали само за да проверят дали пред тях няма да се изправи луд човек. Единствено се надяваше да оправдаят измислиците му с неговата крехка възраст.
Точно преди да излезе през вратата, чу гласа на директора:
- Почакайте, забравихте ръкописа си, господин...
- Хобс, сър. Името ми е Томас Хобс.
Авторът взе отхвърленото си като абсолютно нелепо произведение от бюрото и излезе. На първата страница с големи главни букви бе изписано безумното заглавие – „Война на всеки срещу всеки, или кратка история на световните конфликти”.

Красимир Вълев