Ренета Георгиева - Златната тиара

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС "МИРЪТ"

Златната тиара

Рада бягаше с всички сили по детската площадка, игнорирайки напълно късите си крачета и мъничките си стъпки, които я забавяха. Тя тичаше с широка усмивка, съдрала цялото ѝ личице. Обувчиците ѝ потропваха радостно по земята, докато глезенът ѝ не се изкриви и тя не тупна по дупе на тревата. Мигновено се изправи и поотупа роклята си, оглеждайки се виновно за майка си. Дано не видеше скоро зеленото петно по бялата рокличка. Тя казваше, че нектарите на цветята трудно се изпират.
Момиченцето нямаше как да не забележи детелинките, които бяха погъделичкали гальовно лицето ѝ, когато падна. То докосна една от тях и им се усмихна. Мушна малките си пръстчета в гнездото на цветенцата и зарови в него. Опипваше всяка една от тях и внимателно я оглеждаше, преценявайки я. Беше чувало, че четирилистните детелини носят късмет и много искаше да намери такава, макар че досега нямаше успех. Те сякаш просто се криеха от него и се мушваха под другарчетата си. Рада не искаше да вярва, че не съществуват, предпочиташе идеята, че се крият.
- Какво правиш?
Рада се обърна към майка си и мигом се усмихна. Прегърна я и целуна набързо, след което се върна към търсенето на детелинки. Обясни накратко заниманието си и оцени помощта на майка си, която последва. Жената не вярваше, че ще успеят да намерят, но не пропускаше възможност да помогне на дъщеричката си, както и да прекара време с нея. Самата тя заставаше твърдо зад тезата, че трябва да се обръща повече внимание на децата в ранна възраст. За да разберат, че родителите не са до тях месец или два, а за цял живот.
- Намери ли нещо, мамо? – попита детето и се извърна, за да провери докъде е стигнала майка му.
- За жалост районът е чист, командире. Вие имате ли успех? – пошегува се тя.
- Не, но и ти търси! Все ще излезе тази детелинка, не може вечно да се крие.
Жената се засмя и целуна дъщеря си. Беше забелязала петното върху роклята, но не искаше да повдига въпроса, защото беше сигурна, че падането е заболяло. Освен това не обичаше да се кара, ролята на строгия родител не ѝ се удаваше и избягваше да влиза в такава. Щеше да се постарае да изпере дрешката и щеше просто да напомни да се внимава. Познаваше детето си и знаеше, че не е било нарочно, не го смяташе за неотговорно. Някои неща просто се случваха, колкото и внимателен да е човек.
- Рада! – извика тя и хвана ръката на дъщеря си, придърпвайки я към себе си. – Намерих детелинка, Рада! – извика още веднъж и се засмя неволно.
- Не я късай, мамо, само не я късай! – побърза да каже Рада и хвана дланите на майка си. – Къде е детелинката, мамо, не я виждам?
- Ето тук е – посочи тя, – но защо да не я късам? Ще си я запазим и ще можеш да си я носиш винаги със себе си. На късмет е.
- Да, знам, но не е хубаво да се късат цветята. Детелинките не са точно цветя, но не е хубаво! Имам в предвид – заекна тя – няма да е хубаво да я откъснем от приятелите ѝ. На мен не би ми харесало, няма да ѝ го причиня. Пък и тя сигурно затова толкова се е крила, сигурно се е страхувала. Ако ѝ покажем, че е в безопасност, може би по-често ще я виждаме.
Рада видя детелинката и приближи личице по-близо до нея. Огледа я внимателно. Та тя наистина беше четирилистна! Не просто едното ѝ листенце е било разкъсано, тя просто си имаше четири!
- Миличка – започна майка ѝ, прекъсвайки възхищението ѝ с притихнал глас. – Растенията не мислят. Тях не ги е страх. Те просто – запъна се тя, търсейки най-точната дума – растат – каза накрая и хвърли бегъл поглед на дъщеря си.
Не искаше да я разочарова с думите си. Не обичаше да я вижда тъжна, а когато цялата фантазия на едно дете бъде срината от фактите, доказани с науки, то не само се обърква, но и се срива. Жената не искаше да го причини на рожбата си. Но пък начинът, по който все още блещукаха очичките му, ѝ подсказваше, че може би не беше толкова разстроено, колкото подозираше. Дори напротив, не изглеждаше ни най-малко сломено, което я изненада.
- Знам, мамо, не съм бебе – не пропусна да напомни Рада и се усмихна. – Но пък не трябва да раняваме цветята. Просто е… грешно. Ако откъснеш листенце – ще ги заболи. Ще се опитват цял живот да го възстановят, а може и да не успеят. А ако ги откъснем целите, ще умрат. Няма значение дали е детелинка или кученце, всеки умира по един и същи начин. А аз не искам да убивам детелинката, мамо. Искам да я запазя, да се погрижа за нея. Все пак толкова много я търсих! Освен това по телевизията постоянно излъчват лоши неща. Войни, убийства – просто е грешно!
- Какво общо има детелината с телевизията? – попита жената, объркана от рязката промяна на темата.
- Ами има! Защото, мамо, първо трябва да се помирим именно с детелинките. Ако успеем да се научим да се въздържаме от това да убиваме тях, може би ще се научим и да не убиваме кученца. После ще спрем да нараняваме и другите хора, мамо. Така се започва. Мамо, мисля, че така гради мир.
Жената не можеше да спре да се пули пред ухиленото личице на дъщеря си. Що за размишления! Изведнъж ѝ се стори как цялото време, което беше прекарала във възпитаване на детето си и в обяснения за заобикалящия ги свят, напълно си заслужаваше. Думите му галеха ушите ѝ и я правеха изключително горда, а това беше най-голямата награда и доказателство за добрата работа, която бе свършила като родител. Малкото ѝ момиченце растеше с всеки миг и то не само на ръст или години. Тя умствено надрастваше закостенялото мислене на по-старите поколения. Тя учеше собствената си майка на един съвсем нов вид доброта и нежност, и любов – един непознат, но напълно съвършен, правилен и безболезнен начин да обичаш и да бъдеш обичан. Нещо, на което можеше да те научи само едно детенце, чисто и неопетнено от цялата мръсотия, която всъщност представляваше порастването.
Жената прегърна дъщеря си и мълчаливо целуна главицата ѝ. Погали раменцата и пощипна ръчичките. Как само ѝ се искаше да не се променя. И да промени всички други, да ги бележи по същия начин, по който беше белязала и нея. Рада да изучи другите, не само тя да се учи от тях. Да успее още веднъж да им предаде урока за любовта. Как само ѝ се искаше всички нейни връстничета да обичаха и мислеха по този начин. Да внесат топлина и уют в света. Да го променят.
Да донесат мир и да го градят повече с детска радост и по-малко с песимизма на възрастните. Да бъдат златната тиара на обществото. И начело на този мир да стои малката ѝ дъщеричка, готова да обича майка си, себе си, животинките. И детелинките, четирилистни или не.

Ренета Георгиева