Владимир Георгиев – Сточна гара
СОЛТА НА ЗЕМЯТА
Владимир Георгиев
Сточна гара
В закусвалнята имаше само един мъж. Пушеше и гледаше пепелника. Пепелникът беше пълен с угарки и той ги разместваше непрекъснато с цигарата си. Беше на около шейсет.
Влязоха и поръчаха супа. Навън беше студено.
– Два чая също! – добави към поръчката по-ниският, който едва се държеше на краката си. Строполи се върху стола и жадно запали цигара.
– Какво ти е? – попита го другарят му. Той изглеждаше сънен. Наближаваше шест сутринта и смяната току-що беше приключила.
– Гладен съм. Това кисело мляко, дето го дават през нощта...
– По-кисело е, да – съгласи се другият.
Хапнаха. Хлябът беше препечен и миришеше добре. По стрехите се чуха остри капки, не валеше, срутваше се сякаш дъждът. Отдавна говореха, че ще вали, после щяло да стане на сняг.
– Не искам да се прибирам вкъщи. – Ниският беше станал още по-нисък. Столът изглеждаше по-значим от него и той съзнаваше това.
– Има ли къде другаде да отидеш?
– Такава е думата. Няма къде да отида. Това е ясно.
– Защо, нямаш ли дом?
– Нямам. Преди имах. Отдавна.
– И защо работиш тук?
– Къде да работя? Аз съм необразован.
– Защо ти е образование?
– За да имам дом.
– Не се връзва.
– Няма значение.
– Има. Какво е дом?
– Карай.
Докато разговаряха, в заведението влязоха още двама. Зъзнеха.
– Тези са от нашата смяна. Те счупиха касата с бира – установи сгушеният в стола и погледът му замръзна. – Искам да ги пребия.
Бяха му взели надницата заради тази каса. Цяла нощ разтоварваха вагона, всичко вървеше добре, когато накрая чуха трясъка на бутилките. Дойде надничарят и констатира счупеното.
– Как ще го докажеш? – Високият допиваше чая си. В очите му играеше насмешка. Той знаеше, че колегата му е невинен. През цялото време работеха заедно. Така се случи. Тук никой не идваше за постоянно. Ставаха грешки. Бели също.
– Защо да го доказвам? Просто ще го пребия.
Стана. Доближи се до масата на другите двама и погледна злобно.
– Кой от вас счупи бирата? Кой некадърник изпусна касата?
Те го погледнаха съжалително – изглеждаше съвсем отчаян, дори когато беше разгневен.
– И двамата я счупихме. Заедно. Защо? – Говореха един след друг, съвместна беше лошотията им.
– За да знам кого да пребия.
Това беше единствената денонощна закусвалня на гарата. Тук идваха само хората, които не бързаха да се приберат. А и първите автобуси още се готвеха да тръгнат. Шофьорите караха бавно возилата си, защото знаеха, че по това време няма клиенти. И никой не гонеше разписанието.
Пушачът в ъгъла се провикна:
– Навън заваля дъжд!
Всички го погледнаха. Той беше началникът на смяната. Надничарят.
– По една бира за всички от мен! – добави и вдигна ръката си. Пръстите му бяха жълти и тънки.
Запиха се. Навън заваля като из ведро.
По-късно спря. Снегът валеше по-тихо и не създаваше представи.
В заведението дойдоха други хора. Предишните бяха изпили спора си. Ниският – този без надницата, стоеше на спирката и се чудеше на кой рейс да се качи. Върна се на гарата и пое следващата смяна. Правеше това вече цяла година.
След седмица-две пак се засякоха. Отново бяха нощна смяна. Този път високият изглеждаше нервен.
– И супата не е както трябва! – провикна се към кухнята. – Ей!
Пак нямаше хора в закусвалнята.
– Нищо ѝ няма на супата – отвърна ниският. – Кого викаш?
– Който дойде! Да си го изкарам на някого!
Никой не дойде.
– Няма ли тук съдържател? Тая супа за нищо не става! Безобразие! На всичкото отгоре е студена. Мамка му!
– Спри да крещиш! Какъв съдържател? Яж и мълчи. После се прибирай на топло. Вече е зима.
– Няма къде да се прибирам. На топло.
– Защо? Нямаш ли дом?
– Нямам вече.
– Странно, изглеждаш образован.
– Стига с това шибано образование!
– Добре. Искаш ли да поседим на спирката?
– Студено е.
– Няма страшно. Свиква се. После ще се върнем да си доработим. Вместо автобус ще хванем другата смяна. Искаш ли?
След седмица-две по същото време случайно се сблъскаха в закусвалнята с онези двамата, които бяха счупили касата с бира. Не се сбиха и не решиха стария спор. Нали го изпиха. Поговориха. Всички поеха и другата смяна.
Автобусът не бързаше. По това време нямаше клиенти на път към дома.
Надничарят беше към шейсет. Всички знаеха, че той държи закусвалнята. И никой не го беше виждал да пътува с рейса. На път към дома.
Владимир Георгиев