Мариана Праматарова – Бригантина

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Бригантина

Беше красива и горда северна красавица, родена в корабостроителницата на град Кил. Пуснаха я на вода с почести и пое пътя си по северните морета.Беше млада и силна и с лекота преодоляваше студенината и бурите.

Коварните северни богини й изпращаха препятствия – подводни рифове, каменни планински тролове, фиорди, бури и морски чудовища.Напориста и ентусиазирана, бригантината елегантно и маневрено ги избягваше и продължаваше по вълните. Няколко пъти спаси екипажа от гибел.Моряците я боготворяха.На нея се чувстваха в безопасност както при девет бала вълнение в непрогледните нощи,така и при нашествието на километрови моруни и риби-мечове на бака и кърмата.

При последната схватка със северните стихии бригантината беше тежко ранена. Вкараха я в пристанището за ремонт.Подновена и пребоядисана след два месеца я продадоха на друг собственик и пое с нов екипаж по нов курс – на юг.Тези морета бяха ласкави и топли. Сприятели се с делфините и чайките, които я съпровождаха.Но и тук ги дебнеха опасности – преследваха ги акули, пирани и подводни течения.Бригантината се справяше безупречно.

Една нощ, докато моряците пируваха на борда, до нея бързо се приближи кораб. Докосна я, после чу шум и викове, а след това по нея вече скачаха мъже, въоръжени до зъби, които помитаха всичко на палубата.По физиономията на капитана разбра, че са в плен на пирати и беше безсмислено да се съпротивляват.Поеха към малък остров.Там свалиха мъжете и ги откараха в неизвестна посока. Бригантината остана на пристана, очакваше ги и тъгуваше.Компания й правеха семейство пъстри папагали, които обичаха да отсядат на мачтите.От тях научаваше новини за островния живот.Разбра, че пиратите държат арестуван екипажа и чакат някой да плати откуп. Всяка нощ похитителите идваха на борда на бригантината и изнасяха всичко ценно. Обезкостяваха я бавно и мъчително.Стенеше безпомощна. Липсваха й нейните момчета.Беше вързана и изглеждаше жалка. Понасяше тежко участта си на изгнаник и вандалските актове.Живееше в ужаса на неизвестното и не знаеше до кога ще издържи на всичко това.

Минаха няколко години.Мислеше, че вече е забравена от всички, когато с първите лъчи на утрото забеляза идващ към нея кораб. Настъпи оживление. Слезлите на брега мъже я оглеждаха с интерес:

– Тя е! – каза единият от тях.

– Със сигурност е тя. Познах я. Толкова дълго я търсихме.Да вървим да намерим нашите хора – отговори му другият и всички тръгнаха към вътрешността на острова.

Бригантината се зарадва на новодошлите. Тръпнеше в очакване. Към залез слънце ги видя да идват. Много бяха. „Значи момчетата са живи и здрави” – мислеше си тя и нетърпеливо се взираше да ги разпознае.Обичаше ги. Бяха отслабнали, изтерзани и раздърпани.Когато я приближиха първо се разплака капитана:

– Какво е станало с тебе, красавице? Какво са ти направили? – галеше я той и не криеше сълзите си.

– Капитане, ще я поправим.Нали, момчета? – питаше с надежда боцманът.

– Всички ще помогнем. Започваме работа утре сутринта – обобщиха останалите.

Цяла нощ бригантината слушаше мъжките разговори за патилата им на острова.Много бяха преживели в ареста сред диваците.Сърцето ѝ се свиваше от ужас, когато слушаше за вуду практиките на местното население, свързани с производството на зомбита.

– Островът е пълен с тях.Създават ги магьосниците, като съживяват мъртви тела.Хранят се с човешка плът и кръв и побесняват, когато са гладни. Програмирани са за работа в плантациите. Страшни са – разказваше машинистът.

– Добре е, че морските разбойници взеха парите и ни пуснаха.Иначе и нашите души щяха да затворят в бутилки и да ни зомбират – каза капитанът.

Работата по поправката на кораба се оказа доста трудоемка и не така спорна, както очакваха, но екипажът се трудеше усърдно и бързаше.Колкото по-бързо вдигнеха платната от това злокобно място, толкова по-добре щяха да се почувстват.

Дългоочакваният ден настъпи.Подновена, бригантината пътуваше в открито море, а островът остана далеч зад нея.Отново бяха щастливи – и тя, и екипажът.Живееше със смеха на момчетата, с техните тегоби и мечти, радваше се на прегръдката на океана.Знаеше, че тя е техният дом, а те – нейният.Тази взаимна привързаност продължи много години – беше изградена на доверие, вяра и приятелство.

Внезапно претърпяха корабокрушение в Черно море. Едва оцеляха. Изкараха ги аварийно на сушата. Бригантината беше в критично състояние. Идваха специалисти на оглед, дадоха становища и заключения, че не може да бъде възстановена и я преместиха на пясъчните дюни.Стоеше изморена и притихнала от самота.Нямаше ги нейните момчета, нямаше смях и закачки. Всички я забравиха. Североизточният вятър беше зъл и я връхлиташе безмилостно през зимата.Лятото беше жарко. В нея си направиха дом двойка гларуси и малките им правеха първите си стъпки.Радваше им се, докато една вечер черна котка се подслони в кораба, роди малките си и гларусите отлетяха.Котенцата растяха бързо под зоркия поглед на майката.Бригантината ги прие като свои деца, но след няколко месеца, поотраснали вече, те поеха по своя път. Отново остана сама.Гледаше близостта на морето и страдаше, че не може да бъде в него.

Дойде пролетта и доведе на кораба нова комисия.

– Да я направим музей – предложи единият от мъжете.

– Не, не става. Имам по-добро предложение.Ще я постегнем и ще стане добър ресторант – каза червендалест мъж.

Предложението му се прие от всички.Бързо я подновиха и преустроиха.В началото на лятото беше готова.Тържествено откриха новият ресторант с маси на открито, жива музика и дансинг. Сервитьорите бяха с моряшки фланелки и капитански шапки.Имаше живот и атмосфера. Клиентелата беше добра – идваха и местни, и туристи.Забавляваха се и танцуваха до късно през нощта.Готвачът беше майстор и кухнята му се прочу с предлаганите вкусни риби и морски деликатеси.Бригантината се възроди за нов живот – предлагаше лукс, забавление и се превърна в забележителност. Най-много се радваше на моряците, които идваха в ресторанта. Слушаше и преживяваше историите им, които разказваха.Няколко години продължи този радостен период от живота ѝ.

Докато през една „есетрова луна” разбра, че е нападната от върколаци. Бяха приспали охраната, поляха я с нафта и я запалиха.Гореше като факла и стенеше от болка.Пристигнаха пожарни, угасиха горящото й тяло и стърчащите й останки.

Години наред нямаше глъчка около нея – всички я избягваха. Беше заобиколена с храсталаци и саморасли диви орехи, които ѝ пазеха сянка. Единственото ѝ развлечение през деня беше да наблюдава курортистите на плажа и това, което се случваше наблизо в морето. Вечерите ѝ бяха мъчителни – посещаваха я алкохолици и наркомани, просяци и безпризорни нощуваха в нея. Но все пак и това беше форма на някакво общуване с живи същества и тя се чувстваше полезна, че може да им даде подслон.

Постепенно през годините около нея се издигнаха нови постройки – кръгъл нощен бар на плажа, казино с изглед към морето, огромен нов хотел за курортисти и призрачният скелет на бригантината никак не се вписваше в пейзажа.Хората извръщаха очи от нея.Грохнала и очернена от пожара тя не беше сред любимите им гледки.Следите на злото и времето бяха отнели славата ѝ на северна морска красавица и заличили спомена от прекрасното съществуване, когато беше ресторант и всички си правеха снимки за спомен пред атракциона. Беше тъжна и уморена. Не виждаше смисъл да съществува повече и искаше да умре.

Тогава отново дойдоха върколаците. Опожариха я до основи – безмилостно.Това беше краят.От нея остана купчина черен прах и няколко железа.Североизточният вятър я връхлетя като лешояд и разпръсна тленните ѝ останки в морето. Самият той не разбираше, че в желанието си да прави злини, беше направил най-доброто за бригантината – беше я върнал в нейния дом – морето, беше сбъднал надеждата ѝ, че отново ще бъде във водата, макар и в последния си час.Беше й подарил безсмъртие.

Мариана Праматарова, 2015г.