Лили Чолакова - Приятен ден, госпожо
КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" - ИЗВЪНКОНКУРСНО УЧАСТИЕ
...Не знаеше къде се намира. Мястото беше необичайно,ако изобщо можеше да се нарече така. Тя като че се рееше в бяла мараня, която хем беше полупрозрачна, хем достатъчно плътна, че да ограничава движенията.Искаше и' се да се движи свободно, но невидима сила и' пречеше да го направи. Усещаше тежест в краката си, а сърцетo и' се задъхваше. И тя не разбираше от какво е така ускорен пулсът и', след като всъщност стоеше неподвижно на едно място. Сепна се, когато една голяма бяла сянка затули погледа и'. Тя внезапно изплува от нищото. Беше ОГРОМНА и заплашително се наведе над нея. Някаква сгъстена енергия като че бе концентрирана в това непознато нещо,което се полюшваше и сякаш искаше да я погълне.
Жената се опита да се дръпне назад, но не успя.Силата,която и' пречеше да помръдне краката си, продължаваше да действа. И на нея не и' оставаше нищо друго, освен да остане в опасна близост с неизвестното същество ...
Изведнъж дочу звук, но не около себе си, а вътре в себе си, в главата си. Сякаш някой телепортираше мисли в мозъка и'. Да, това бяха чужди мисли, по-точно - чужди въпроси.
,,Защо не даде милостиня на оня мъж?'' Тя се огледа. Кой говореше? Нямаше никой, освен нея и бялата сянка сред маранята,която я заобикаляше.
,,И ако първия път имаше известно основание, защо когато го срещна втори път, ти пак не му даде НИЩО??''
Жената стисна главата си с ръце.Мислеше, че ще заглуши въпросите, че ще ги изтласка някъде встрани от съзнанието си... Но бялата сянка заплашително се навеждаше над нея ,а тя,колкото и да се опитваше, не можеше да помръдне и милиметър .
,,ЗАЩО НЕ ДАДЕ НИЩО НА ОНЗИ ЧОВЕК??'' Въпросът се забиваше многократно като свредел в мозъка и' и изтласка всички други мисли нанякъде...,,ЗАЩО? ЗАЩО?...''
Жената още по-силно стисна с две ръце главата си и се заклати с върховно усилие на волята напред-назад,сякаш по този начин щеше да обезсили камшичните удари на непрекъснато задавания един и същи въпрос. Тежестта, която до скоро ограничаваше движенията на краката и', започна да се разхлабва и тя се клатеше вече все по-силно и по-силно. В един миг, напълно изтощена, с последно усилие изопна краката си и...полетя надолу в бялата полупрозрачна бездна.
* * * * * * * * * * * * *
Чу се глух звук и тялото тупна на пода. Болката от падането събуди жената.,,Оох !''- изстена тя и се огледа наоколо с невиждащи очи. Постепенно съзнанието и' се проясни и тя с облекчение разбра, че всичко е било само сън. После болката я пришпори и тя се заопипва разтреперана да няма нещо счупено. На нейната възраст и най-малкото падане можеше да и' причини сериозна фрактура. Доколкото разбра, нямаше нищо счупено,слава Богу! Но левият крак в областта на хълбока и слабините я болеше силно. Лявата ръка -също.Явно те бяха понесли тежестта на удара. Жената се изправи с мъка и плачейки задавено, седна на тясното си легло.Мислите и” запрепускаха тревожно към вчерашния ден.
... Едва изчака датата за пенсията.Парите бяха толкова малко, че все не стигаха! Този път реши да не отива с дамската си чанта до пощата както друг път, а с пазарската торба, защото на връщане щеше да напазарува. Дори олиото беше свършила. А и извара трябваше да купи...непременно! То какво ли толкова ядеше, но сиренето или изварата и киселото мляко просто бяха задължителни. Какво задължителни! Те бяха всекидневното и' меню! Тръгна по уличката надолу и срещна по пътя си някакъв добре сложен мъж, прилично облечен и с пръчка в ръка.Вече почти се разминаваше с него, когато гласът му я спря:
-Госпожо, имате ли някоя стотинка за хляб?
Тя се спря,колкото да му отговори:
-Нямам, съжалявам! Пенсионерка съм...И аз изнемогвам!
И отмина. А след себе си дочу любезния му глас без дори сянка от недоволство:
-Всичко хубаво, госпожо!
Жената извървя няколко метра и леко се обърна назад. Мъжът беше застанал до контейнера и ровеше вътре с пръчката. Не я беше излъгал. Наистина търсеше сред боклуците...
Нещо я жегна под лъжичката. Разбърза се и като стигна до пощата, изведнъж се сети,че си е забравила личната карта. Ами да, тя беше в дамската и'чанта.Как забрави да я прехвърли в торбата! Е,като е къс умът ', краката и' ще бъдат дълги. Ядосана, тя се върна обратно до вкъщи, взе картата и се запъти пак към пощата.Там си взе ,,голямата '' пенсия, плати телефона си и с остатъка тръгна отново нагоре по стръмните улички. Както си вървеше, изведнъж срещу нея се зададе отново същият онзи мъж... Понечи бързо да го отмине, но той не пропусна да я погледне и усмихнато,сякаш бяха добри познати, изрече:
- Довиждане и приятен ден, госпожо!
Жената смутолеви:,,Довиждане!'' и побърза да отмине. Почувства се някак гузна и виновна. Знаеше, че тази любезност я накара да се чувства така...,,Ами ако това не е било случайност? Ако Бог ми е дал втори шанс да помогна, а аз пак не го направих!...'' Вървеше към къщи и се измъчваше. Вече беше късно да се върне обратно и да потърси оня мъж... ,, Защо не му дадох един лев? Или да му бях купила един хляб?... А и той беше толкова любезен и усмихнат, сякаш всичко му беше наред... Ако ми се беше ядосал, нямаше да се чувствам така...''
Болката, толкова прясна, отново се обади, за да напомни за себе си. Жената изохка и очите и' плувнаха в сълзи. В замъглената пелена, която се спусна, тя отново видя онзи мъж и го чу да казва пак с усмивка:,,Приятен ден, госпожо!...''
Лили Чолакова
Приятен ден, госпожо
...Не знаеше къде се намира. Мястото беше необичайно,ако изобщо можеше да се нарече така. Тя като че се рееше в бяла мараня, която хем беше полупрозрачна, хем достатъчно плътна, че да ограничава движенията.Искаше и' се да се движи свободно, но невидима сила и' пречеше да го направи. Усещаше тежест в краката си, а сърцетo и' се задъхваше. И тя не разбираше от какво е така ускорен пулсът и', след като всъщност стоеше неподвижно на едно място. Сепна се, когато една голяма бяла сянка затули погледа и'. Тя внезапно изплува от нищото. Беше ОГРОМНА и заплашително се наведе над нея. Някаква сгъстена енергия като че бе концентрирана в това непознато нещо,което се полюшваше и сякаш искаше да я погълне.
Жената се опита да се дръпне назад, но не успя.Силата,която и' пречеше да помръдне краката си, продължаваше да действа. И на нея не и' оставаше нищо друго, освен да остане в опасна близост с неизвестното същество ...
Изведнъж дочу звук, но не около себе си, а вътре в себе си, в главата си. Сякаш някой телепортираше мисли в мозъка и'. Да, това бяха чужди мисли, по-точно - чужди въпроси.
,,Защо не даде милостиня на оня мъж?'' Тя се огледа. Кой говореше? Нямаше никой, освен нея и бялата сянка сред маранята,която я заобикаляше.
,,И ако първия път имаше известно основание, защо когато го срещна втори път, ти пак не му даде НИЩО??''
Жената стисна главата си с ръце.Мислеше, че ще заглуши въпросите, че ще ги изтласка някъде встрани от съзнанието си... Но бялата сянка заплашително се навеждаше над нея ,а тя,колкото и да се опитваше, не можеше да помръдне и милиметър .
,,ЗАЩО НЕ ДАДЕ НИЩО НА ОНЗИ ЧОВЕК??'' Въпросът се забиваше многократно като свредел в мозъка и' и изтласка всички други мисли нанякъде...,,ЗАЩО? ЗАЩО?...''
Жената още по-силно стисна с две ръце главата си и се заклати с върховно усилие на волята напред-назад,сякаш по този начин щеше да обезсили камшичните удари на непрекъснато задавания един и същи въпрос. Тежестта, която до скоро ограничаваше движенията на краката и', започна да се разхлабва и тя се клатеше вече все по-силно и по-силно. В един миг, напълно изтощена, с последно усилие изопна краката си и...полетя надолу в бялата полупрозрачна бездна.
* * * * * * * * * * * * *
Чу се глух звук и тялото тупна на пода. Болката от падането събуди жената.,,Оох !''- изстена тя и се огледа наоколо с невиждащи очи. Постепенно съзнанието и' се проясни и тя с облекчение разбра, че всичко е било само сън. После болката я пришпори и тя се заопипва разтреперана да няма нещо счупено. На нейната възраст и най-малкото падане можеше да и' причини сериозна фрактура. Доколкото разбра, нямаше нищо счупено,слава Богу! Но левият крак в областта на хълбока и слабините я болеше силно. Лявата ръка -също.Явно те бяха понесли тежестта на удара. Жената се изправи с мъка и плачейки задавено, седна на тясното си легло.Мислите и” запрепускаха тревожно към вчерашния ден.
... Едва изчака датата за пенсията.Парите бяха толкова малко, че все не стигаха! Този път реши да не отива с дамската си чанта до пощата както друг път, а с пазарската торба, защото на връщане щеше да напазарува. Дори олиото беше свършила. А и извара трябваше да купи...непременно! То какво ли толкова ядеше, но сиренето или изварата и киселото мляко просто бяха задължителни. Какво задължителни! Те бяха всекидневното и' меню! Тръгна по уличката надолу и срещна по пътя си някакъв добре сложен мъж, прилично облечен и с пръчка в ръка.Вече почти се разминаваше с него, когато гласът му я спря:
-Госпожо, имате ли някоя стотинка за хляб?
Тя се спря,колкото да му отговори:
-Нямам, съжалявам! Пенсионерка съм...И аз изнемогвам!
И отмина. А след себе си дочу любезния му глас без дори сянка от недоволство:
-Всичко хубаво, госпожо!
Жената извървя няколко метра и леко се обърна назад. Мъжът беше застанал до контейнера и ровеше вътре с пръчката. Не я беше излъгал. Наистина търсеше сред боклуците...
Нещо я жегна под лъжичката. Разбърза се и като стигна до пощата, изведнъж се сети,че си е забравила личната карта. Ами да, тя беше в дамската и'чанта.Как забрави да я прехвърли в торбата! Е,като е къс умът ', краката и' ще бъдат дълги. Ядосана, тя се върна обратно до вкъщи, взе картата и се запъти пак към пощата.Там си взе ,,голямата '' пенсия, плати телефона си и с остатъка тръгна отново нагоре по стръмните улички. Както си вървеше, изведнъж срещу нея се зададе отново същият онзи мъж... Понечи бързо да го отмине, но той не пропусна да я погледне и усмихнато,сякаш бяха добри познати, изрече:
- Довиждане и приятен ден, госпожо!
Жената смутолеви:,,Довиждане!'' и побърза да отмине. Почувства се някак гузна и виновна. Знаеше, че тази любезност я накара да се чувства така...,,Ами ако това не е било случайност? Ако Бог ми е дал втори шанс да помогна, а аз пак не го направих!...'' Вървеше към къщи и се измъчваше. Вече беше късно да се върне обратно и да потърси оня мъж... ,, Защо не му дадох един лев? Или да му бях купила един хляб?... А и той беше толкова любезен и усмихнат, сякаш всичко му беше наред... Ако ми се беше ядосал, нямаше да се чувствам така...''
Болката, толкова прясна, отново се обади, за да напомни за себе си. Жената изохка и очите и' плувнаха в сълзи. В замъглената пелена, която се спусна, тя отново видя онзи мъж и го чу да казва пак с усмивка:,,Приятен ден, госпожо!...''
Лили Чолакова