Румен Генов Руген - Пенсионна реформа
КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"
Днес беше непоносимо студено. Съобщиха по новините, че ще бъде минус 18 градуса, със силен северен вятър. Баща му разказваше, че в такова време дядо му е изпивал поне литър вино, за да притича до навеса и да нахрани стоката, а по-сербезлиите комшии са се възползвали от ширещия се твърд, ориенталски патриархат и са пращали жените да свършат тая работа.
Неясно откъде, но със сигурност знаеше, че се казва Демби.
Имаше система как да се облича през зимата: излизаше на терасата и броеше наум до двадесет. Ако изкараше до двадесет, обличаше тънкия джиджан пуловер и палтото, ако изкараше само до десет, обличаше дебелия домашноплетен пуловер от мама и кожуха. Днес не можа да изкара до девет. Дълго три бузите си и ръцете заради кръвообращението. Не защото беше толкава зле, а защото не обичаше студа. Все пак нали затова се е развивала цивилизацията – да бъде уютно на тези, които живеят в нея. Тези, на които всичко им е наред и ги наричат богати, цивилизовани страни. Че не сме богати, е ясно. Дали сме цивилизована страна? Или сме полу-цивилизована? Или страна, която се стреми да стане като другите, на запад, които не са имали държава, когато ние сме имали държава, но за разлика от нас, отдавна са си ги оправили и вкарали в ред, а ние правим опити тепърва да спретнем нашата като техните?
Не му се излизаше, но го подгони никотиновият глад. Гаден порок, гадна зависимост, която го тормозеше от сутрин до вечер. Като запалеше цигара, с удоволствието, вече не мислеше така. Беше си необходимост, вярно – порочна, вярно – вредна... но необходимост. Дори можеше да се включи в графата „потребност“.
Имаше още една цигара. Една цигара си беше богатство, но тревожно богатство – на изчерпване.
Включи телевизора. Предаването „Здравей, България!“ беше преименувано на „Умри, България!“, в знак на протест. Не трябваше да се напъва, за да се сети защо – бяха гласували нов закон за пенсиите. В бюджета нямаше постъпления, сивата икономика бе заляла страната, бюрократите си искаха заплатите и заплашваха с бойкот, бюджетният резерв беше изчерпан – вече не можеше да се обслужва външният дълг – държавата беше пред фалит. Върховният гений на икономическото развитие на страната, преглеждайки сметките, знаел, че трябва да се отложи фалитът.
Такава му била работата. Не точно такава. По-скоро работата му била да разпределя приходите справедливо и с разум, и то така, че да настигнем богатите цивилизовани страни на запад. Никой вече не гонеше да стигне американците. Установи се, че това е утопично занимание. Малко им беше спаднал рейтингът с тези заеми от Китай и с кризата. И преди, и сега те са далече, там някъде зад океана. След време и страните, които бяха на запад от нас, също щяха да вземат заеми от китайците. Но ние не бяхме нито като американците, нито като тези на запад. Ние си бяхме в блатото и оскотявахме. Не гледахме другите. Гори ли ти къщата, не гледаш какво прави комшията. И главата на гения горяла кой разход да ореже. Той обичал да орязва разходи, но тайно. Другите не одобряваха това, което правеше. Той не обичаше да ги дразни, но се правеше на твърд пред камерите. Вътрешно се страхуваше, че няма да се справи и инстинктът за самосъхранение му подсказваше винаги да се оправдава с фискалната дисциплина.
Тогава преглеждайки сметките, изпаднал в безизходица. Пред прага на фалита спешно трябвало да се намерят „свежи“ пари, да отложи или да съкрати разход. Нямало какво да ореже. Образованието, науката, медицината и културата отдавна бяха „на батерии“ и изстискани до край. Тогава се вгледал в перо „пенсии“. Вярно пенсиите са х мижави х, но все пак би могло да се орежат още. И като се реже – да се реже до дъно като необходима операция. Този път нямало да орязва, щял да премахва. Тази идея отлежала пет минути в гениалната му глава, натиснало се копчето на добре смазаната машина и след един час било проведено спешно заседание на Министерския съвет. Колкото повече затъваше държавата, толкова повече министърът на икономиката увеличаваше своето влияние. Вече месеци каквото и да предложеше, беше приемано без колебание – изпълняваха се заповедите на капитана на потъващия кораб. Беше вдигнат мерник на пенсионерите като излишната тежест и екипажът тръгна да изпълнява заповедта – да ги изхвърли зад борда. Естествено, че това решение трябваше да бъде облечено в необходимата законова форма. Народното събрание прие новия закон на извънредно заседание, предавано директно по Националния телевизионен канал.
Тогава Демби изгледа цялото заседание, което с почивките продължи десет часа. Не че беше политически заинтересован. Отдавна беше отвратен от политиците – нямаше какво да прави и не му се ходеше никъде в този кучи студ.
От страна на управляващите стана ясно, че пенсионерите са вид престъпници, хрантутници, с липса на каквото и да е патриотично чувство.
„Патриот е този, който днес се пенсионира, утре – умира!“ – цитира в защита на тезата депутат, използвайки стар кратък лаф от някакъв спектакъл.
Дрън... Дрън... Дрън...
Опозицията не искаше властта, но трябваше да подготвя електората за следващите избори. Все пак можеха да дойдат по-добри времена. Напоследък, всеки месец се гласуваше вот на недоверие, но „предатели“ от техните редици гласуваха „против“. Това беше режисирано. Министър-председателят все се надяваше, че някой път ще сбъркат и той ще се отърве от непоносимото бреме на властта, но уви – те не бъркаха.
Беше отминало времето на увеличените спестявания, отново влязоха в употреба старите куфарчета (които „никога не ги е имало“) и печалбите изтичаха навън, в незнайни услужливи банки.
Демби се сети за един стар дебат, в който опозиционер попита министъра на икономиката: „Откъде да спестяват обикновените хора, след като заплатите не стигат за покриване на битовите разходи и увеличените влогове не са от тях?“ Министърът беше печен, мисълта му остра като бръснач и отговори: „Няма да си хвърлят билетчетата от градския транспорт, касовите бележки от киселото мляко и хляба! Ще ги събират, ще ги връщат на вторични суровини, а парите – спестени!“. Може би от този стар дебат бяха извлечени основните аргументи, от какви доходи ще живеят пенсионерите.
- Вие искате да превърнете всеки пенсионер в клошар – атакуваха от опозицията.
- Не! Ние се грижим за здравето на пенсионерите. Вместо да седят вкъщи и да ги боли тук и там, да излязат да поработят, да се раздвижат и така ще си купуват по-малко лекарства и ще им остават повече пари за храна – бе отговорът.
Законът бе приет. Пенсиите вече бяха история. Естествено приходите на бившите пенсионери щяха да бъдат облагани по закон с 10% плосък данък. Естествено, трябваше да подават годишни данъчни декларации и да изпълняват всички останали задължения на обикновения данъкоплатец... След като бяха живи, трябваше да си плащат за това.
Изпуши последната цигара. Нямаше накъде – трябваше да излезе. Облече вълненото поло, дебелия пуловер, наниза два чифта чорапи, пъхна ги в комплект с краката в зимните обувки, нави най-дългия си шал около врата, притисна го с кожуха, да не се размества, нахлупи старата овча ушанка и напусна с въздишка уютния си дом.
Студът го захапа веднага, още докато затваряше входната врата на блока. Естествено стълбите бяха заледени поради една-единствена причина: бяха обща собственост. На следващото общо събрание трябваше да ги разделят: първо стъпало на първи апартамент, второ – на втори..., и тогава всичко щеше да си дойде на място.
Улиците бяха пълни с пенсионери, които се влачеха насам-натам с разнородни колички – от такива за пазар на две колелца до луксозни бебешки колички. Други, използвайки зимните условия, влачеха големите пластмасови щайги на връвчица, трети теглеха стари шейни, които не бяха виждали сняг поне тридесет години. Имаше нещо тъжно и безнадеждно в помътнелите от възрастта очи, в усилието им да пазят равновесие върху поледицата. Нямаше жизненост в тази гледка, но тя беше пропита от сплотеност, родена от най-мощния инстинкт – инстинкта за оцеляване.
Отнякъде наближаваше линейка с включена сирена. Демби я видя как се появи на края на улицата, как спря след петдесетина метра, как двама санитари скочиха от колата, наведоха се над някакво тъмно петно, вдигнаха го на носилка, напъхаха го отзад, бързо скочиха на местата си и след кратка маневра линейката превземаше обратния път, отнасяйки не млъкващата си сирена. Само след три минути друга линейка някъде отзад, на една-две преки, изпълни ритуала на приближаваща и отдалечаваща се сирена. От любопитство Демби се опита да я потърси с поглед, но това едва не му струваше страхотно падане. Така се хлъзна, че трябваше да разпери ръце, за да запази равновесие. Без повече да се оглежда, отиде до магазина, купи си две кутии цигари и се прибра вкъщи.
Докато вечеряше, по новините съобщиха, че само в столицата около двеста възрастни хора са починали, че други възрастни хора са препълнили болниците и са настанени в коридорите с различна степен на измръзване. Имаше репортажи за недостатъчния брой легла в лечебните заведения и малките неуютни морги в страната.
Говорител на правителството съобщи, че поради недостиг на места в моргата е взето спешно решение за построяването на нова, модерна, многофункционална морга, в която при настъпването на по-добри времена би могло да се провеждат хокейни състезания.
РУГЕН - "ЕЗИ-ТУРА"
Пенсионна реформа
Днес беше непоносимо студено. Съобщиха по новините, че ще бъде минус 18 градуса, със силен северен вятър. Баща му разказваше, че в такова време дядо му е изпивал поне литър вино, за да притича до навеса и да нахрани стоката, а по-сербезлиите комшии са се възползвали от ширещия се твърд, ориенталски патриархат и са пращали жените да свършат тая работа.
Неясно откъде, но със сигурност знаеше, че се казва Демби.
Имаше система как да се облича през зимата: излизаше на терасата и броеше наум до двадесет. Ако изкараше до двадесет, обличаше тънкия джиджан пуловер и палтото, ако изкараше само до десет, обличаше дебелия домашноплетен пуловер от мама и кожуха. Днес не можа да изкара до девет. Дълго три бузите си и ръцете заради кръвообращението. Не защото беше толкава зле, а защото не обичаше студа. Все пак нали затова се е развивала цивилизацията – да бъде уютно на тези, които живеят в нея. Тези, на които всичко им е наред и ги наричат богати, цивилизовани страни. Че не сме богати, е ясно. Дали сме цивилизована страна? Или сме полу-цивилизована? Или страна, която се стреми да стане като другите, на запад, които не са имали държава, когато ние сме имали държава, но за разлика от нас, отдавна са си ги оправили и вкарали в ред, а ние правим опити тепърва да спретнем нашата като техните?
Не му се излизаше, но го подгони никотиновият глад. Гаден порок, гадна зависимост, която го тормозеше от сутрин до вечер. Като запалеше цигара, с удоволствието, вече не мислеше така. Беше си необходимост, вярно – порочна, вярно – вредна... но необходимост. Дори можеше да се включи в графата „потребност“.
Имаше още една цигара. Една цигара си беше богатство, но тревожно богатство – на изчерпване.
Включи телевизора. Предаването „Здравей, България!“ беше преименувано на „Умри, България!“, в знак на протест. Не трябваше да се напъва, за да се сети защо – бяха гласували нов закон за пенсиите. В бюджета нямаше постъпления, сивата икономика бе заляла страната, бюрократите си искаха заплатите и заплашваха с бойкот, бюджетният резерв беше изчерпан – вече не можеше да се обслужва външният дълг – държавата беше пред фалит. Върховният гений на икономическото развитие на страната, преглеждайки сметките, знаел, че трябва да се отложи фалитът.
Такава му била работата. Не точно такава. По-скоро работата му била да разпределя приходите справедливо и с разум, и то така, че да настигнем богатите цивилизовани страни на запад. Никой вече не гонеше да стигне американците. Установи се, че това е утопично занимание. Малко им беше спаднал рейтингът с тези заеми от Китай и с кризата. И преди, и сега те са далече, там някъде зад океана. След време и страните, които бяха на запад от нас, също щяха да вземат заеми от китайците. Но ние не бяхме нито като американците, нито като тези на запад. Ние си бяхме в блатото и оскотявахме. Не гледахме другите. Гори ли ти къщата, не гледаш какво прави комшията. И главата на гения горяла кой разход да ореже. Той обичал да орязва разходи, но тайно. Другите не одобряваха това, което правеше. Той не обичаше да ги дразни, но се правеше на твърд пред камерите. Вътрешно се страхуваше, че няма да се справи и инстинктът за самосъхранение му подсказваше винаги да се оправдава с фискалната дисциплина.
Тогава преглеждайки сметките, изпаднал в безизходица. Пред прага на фалита спешно трябвало да се намерят „свежи“ пари, да отложи или да съкрати разход. Нямало какво да ореже. Образованието, науката, медицината и културата отдавна бяха „на батерии“ и изстискани до край. Тогава се вгледал в перо „пенсии“. Вярно пенсиите са х мижави х, но все пак би могло да се орежат още. И като се реже – да се реже до дъно като необходима операция. Този път нямало да орязва, щял да премахва. Тази идея отлежала пет минути в гениалната му глава, натиснало се копчето на добре смазаната машина и след един час било проведено спешно заседание на Министерския съвет. Колкото повече затъваше държавата, толкова повече министърът на икономиката увеличаваше своето влияние. Вече месеци каквото и да предложеше, беше приемано без колебание – изпълняваха се заповедите на капитана на потъващия кораб. Беше вдигнат мерник на пенсионерите като излишната тежест и екипажът тръгна да изпълнява заповедта – да ги изхвърли зад борда. Естествено, че това решение трябваше да бъде облечено в необходимата законова форма. Народното събрание прие новия закон на извънредно заседание, предавано директно по Националния телевизионен канал.
Тогава Демби изгледа цялото заседание, което с почивките продължи десет часа. Не че беше политически заинтересован. Отдавна беше отвратен от политиците – нямаше какво да прави и не му се ходеше никъде в този кучи студ.
От страна на управляващите стана ясно, че пенсионерите са вид престъпници, хрантутници, с липса на каквото и да е патриотично чувство.
„Патриот е този, който днес се пенсионира, утре – умира!“ – цитира в защита на тезата депутат, използвайки стар кратък лаф от някакъв спектакъл.
Дрън... Дрън... Дрън...
Опозицията не искаше властта, но трябваше да подготвя електората за следващите избори. Все пак можеха да дойдат по-добри времена. Напоследък, всеки месец се гласуваше вот на недоверие, но „предатели“ от техните редици гласуваха „против“. Това беше режисирано. Министър-председателят все се надяваше, че някой път ще сбъркат и той ще се отърве от непоносимото бреме на властта, но уви – те не бъркаха.
Беше отминало времето на увеличените спестявания, отново влязоха в употреба старите куфарчета (които „никога не ги е имало“) и печалбите изтичаха навън, в незнайни услужливи банки.
Демби се сети за един стар дебат, в който опозиционер попита министъра на икономиката: „Откъде да спестяват обикновените хора, след като заплатите не стигат за покриване на битовите разходи и увеличените влогове не са от тях?“ Министърът беше печен, мисълта му остра като бръснач и отговори: „Няма да си хвърлят билетчетата от градския транспорт, касовите бележки от киселото мляко и хляба! Ще ги събират, ще ги връщат на вторични суровини, а парите – спестени!“. Може би от този стар дебат бяха извлечени основните аргументи, от какви доходи ще живеят пенсионерите.
- Вие искате да превърнете всеки пенсионер в клошар – атакуваха от опозицията.
- Не! Ние се грижим за здравето на пенсионерите. Вместо да седят вкъщи и да ги боли тук и там, да излязат да поработят, да се раздвижат и така ще си купуват по-малко лекарства и ще им остават повече пари за храна – бе отговорът.
Законът бе приет. Пенсиите вече бяха история. Естествено приходите на бившите пенсионери щяха да бъдат облагани по закон с 10% плосък данък. Естествено, трябваше да подават годишни данъчни декларации и да изпълняват всички останали задължения на обикновения данъкоплатец... След като бяха живи, трябваше да си плащат за това.
Изпуши последната цигара. Нямаше накъде – трябваше да излезе. Облече вълненото поло, дебелия пуловер, наниза два чифта чорапи, пъхна ги в комплект с краката в зимните обувки, нави най-дългия си шал около врата, притисна го с кожуха, да не се размества, нахлупи старата овча ушанка и напусна с въздишка уютния си дом.
Студът го захапа веднага, още докато затваряше входната врата на блока. Естествено стълбите бяха заледени поради една-единствена причина: бяха обща собственост. На следващото общо събрание трябваше да ги разделят: първо стъпало на първи апартамент, второ – на втори..., и тогава всичко щеше да си дойде на място.
Улиците бяха пълни с пенсионери, които се влачеха насам-натам с разнородни колички – от такива за пазар на две колелца до луксозни бебешки колички. Други, използвайки зимните условия, влачеха големите пластмасови щайги на връвчица, трети теглеха стари шейни, които не бяха виждали сняг поне тридесет години. Имаше нещо тъжно и безнадеждно в помътнелите от възрастта очи, в усилието им да пазят равновесие върху поледицата. Нямаше жизненост в тази гледка, но тя беше пропита от сплотеност, родена от най-мощния инстинкт – инстинкта за оцеляване.
Отнякъде наближаваше линейка с включена сирена. Демби я видя как се появи на края на улицата, как спря след петдесетина метра, как двама санитари скочиха от колата, наведоха се над някакво тъмно петно, вдигнаха го на носилка, напъхаха го отзад, бързо скочиха на местата си и след кратка маневра линейката превземаше обратния път, отнасяйки не млъкващата си сирена. Само след три минути друга линейка някъде отзад, на една-две преки, изпълни ритуала на приближаваща и отдалечаваща се сирена. От любопитство Демби се опита да я потърси с поглед, но това едва не му струваше страхотно падане. Така се хлъзна, че трябваше да разпери ръце, за да запази равновесие. Без повече да се оглежда, отиде до магазина, купи си две кутии цигари и се прибра вкъщи.
Докато вечеряше, по новините съобщиха, че само в столицата около двеста възрастни хора са починали, че други възрастни хора са препълнили болниците и са настанени в коридорите с различна степен на измръзване. Имаше репортажи за недостатъчния брой легла в лечебните заведения и малките неуютни морги в страната.
Говорител на правителството съобщи, че поради недостиг на места в моргата е взето спешно решение за построяването на нова, модерна, многофункционална морга, в която при настъпването на по-добри времена би могло да се провеждат хокейни състезания.
РУГЕН - "ЕЗИ-ТУРА"