Марина Димитрова - Нашият контейнер

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"

Нашият контейнер


Инженер Иванов се намръщи, когато видя пред своя контейнер за смет някаква жена, заета с усилено ровене в него. „Тая пък откъде се взе?! И кой й е разрешил да рови в МОЯ КОНТЕЙНЕР?! Не знае ли елементарните правила в този бизнес? Трябва да е някоя новачка.

Според статистическите данни все повече ровещи изпълзяват на улицата от дупките си. И не са някакви роми, или хора с нисък статус, а …, дори за голямо наше неудобство и срам често се засичаме тук с колеги, къде от института, къде от службата…

Да, навъдиха се едни …и армията им все се увеличава ли увеличава. Като си спомня с колко усилия и битки си извоювах този доходоносен контейнер, в този престижен квартал… ех, то не бяха кучета, клошари, пенсионери, бабаити, готови да убият за парче метал…”

Инж. Иванов наближи и видя жена, на около 60 г. Личеше си, че някога е била хубава, но сега, с този размъкнат пуловер, леко прегърбена, може би защото беше много слаба, безцветни устни и т.н… „Ясно, скорошна пенсионерка” - помисли си инж. Иванов. - И, което е най-смешно, че рови в МОЯ КОНТЕЙНЕР с ръкавици, ха, ха, с ръкавици!”

- Добър ден, хм, госпожо, май днес имам гости, нали? - с нотка на собственик каза той.

Жената стреснато повдигна глава, която почти беше заровила в контейнера и виновно се усмихна.

- Толкова съжалявам, не знаех, че това е Ваша територия, веднага си тръгвам, простете.

Нещо в нея,в очите й, така тъжни и доверчиви събуди в Иванов отдавна неизпитано топло чувство.

- Не, моля останете, както виждам интересите ни са общи, с тази разлика, че аз събирам хартиени отпадъци, а Вие - пластмаса.Уж има контейнери за разделно изхвърляне на боклука, но кой ти спазва.

- Благодаря много, аз от скоро съм в бранша и не съм запозната с тънкостите, но ще се науча, няма как. Всъщност ние все още не се познаваме - приятно ми инж. Петрова.

Инж. Иванов не се изненада кой знае колко от инж. пред името й. Повечето колеги по боклук бяха висшисти - педагози, артисти, основно инженери, имаше един физик, литератори, музиканти. Той съзря под купчина развалени домати една поувехнала роза, с професионален жест я измъкна и галантно я поднесе на новата си позната.

- За новата ни колежка, добре дошла. Приятно ми е - инж. Иванов.

И те се разсмяха.Тя го погледна с този неин плах поглед, изчерви се и кокетно пое розата.

- Много мило от Ваша страна, благодаря.

После всеки се съсредоточи в своите задачи, за които беше тук. Тя стриктно събираше бутилки, кофички, опаковки, а той - всичко хартиено. Изведнъж инж. Иванов радостно възкликна:

- Ха, каква находка, вижте - и той гордо показа на инж. Петрова половин бутилка червено вино.- Прекрасно, ще гуляем, искате ли?

- Всъщност аз, не мога така изведнъж, не съм го правила…, това да консумирам нещо от боклука… досега, но кой знае.., може би…- и тя отново се изчерви.

- С всичко се свиква, колежке, винаги има първи път. Човек е най-адаптивното животно. Наблизо ли живеете, тоест, пребивавате? - попита Иванов. Тя замълча, а той продължи:

- Аз съм съвсем наблизо, в ей оня трафопост там. Той е моето кралство, той е моята крепост. Е, вярно малко ми е тесничко, но хартията топли, дъжд не те вали. Имам дори и мебели - от кашони. Да е жив и здрав физикът, с който се запознах в безплатната кухня, че ме уреди да спя в този трафопост, който всъщност е склад за хартиени отпадъци. Събирам ги и ги предавам в пунктовете, та изкарвам колкото за баничка и кофичка кисело мляко от 0,65 ст., а ако падне нещо и от тук, екстра.

- Извинете, че така нахално ще попитам, ако искате не ми отговаряйте, ако е много болезнено - също, но откога живеете във Вашето трафопостно кралство? - попита жената.

- Ех, няма нищо по-различно, или драматично в моята житейска история от тази на хиляди като мен - с бегла усмивка отговори той. - Разведох се преди шест години, апартамента, който с моята благоверна купихме и изплатихме, оставих за нея и дъщерята, а аз - на квартира. Дъщерята завърши икономика и замина в Англия да мие чиниите в една турска кръчма, жената продаде апартамента, половината от парите даде на щерката, а другата половина занесе като зестра на втория си мъж, дано му приседнат. Само ми е мъчно, че дъщерята така и не ми се обади поне веднъж от Англия. Ни картичка, ни телефон, нищо. Забрави ме. То добре, че докато тя завърши висшето, бях на работа в завода и вземах добри пари, че я изучих. Не че й трябва висше образование, за да мие чиниите, но друго си е висшист да ти мие чиниите, нали? - вече с горчива усмивка инж. Иванов приключи биографията си.

След малко продължи:

- А като дойде „демокрацията”, продадоха завода, по-точно разграбиха, до основи го ошушкаха, всичко - машини, съоръжения. Аз дето се казва този завод съм го създал - откакто го пуснаха в експлоатация, все там съм работил. Започнах още като студент - учех задочно, минал съм през всички нива - от работник, че до началник цех. Като започна пладнешкия обир, ни изхвърлиха на улицата, така,без нищо. Много колеги се сринаха. И напоследък все по-често се засичаме тук пред контейнерите за смет или в кухните за бездомни и социално слаби. Та то две трети от народа е социално слаб, само дето някои не могат да преглътнат гордостта си и бавно гаснат по домовете си, ако разбира се са им останали такива. После какво - няма работа за хората в предпенсионна възраст, то за младите няма, че за нас ли? Тук клъвнеш малко, там няколко месеца, но я фирмата ще фалира, я шефът реши да съкрати половината от персонала си, я работиш, работиш месец, два, три, не ти платят и те изгонят. Ако протестираш, нагло ти се изсмиват с думите „ами съди ме де, айде!” и ти си подвиваш опашката, нали си знаеш, че нито имаш парите за подкуп на съда, нито нищо. Но аз много се раздрънках, кажете Вие защо сте тук, имате вид на жена с известно положение, какво Ви е сполетяло?

- Баналната позната история. Слава Богу успях да се пенсионирам, но с толкова малка пенсия, че чак ме е срам да Ви кажа.

- Кажете, кажете, вече нищо не може да ме учуди. Но все пак, нали сме колеги - инженери? Айде аз още нямам възраст, стаж имам и в повече, но нямам още нужната възраст и все не мога да я стигна тая възраст, всяка година я увеличават, но Вие?

- Аз съм инж. химик и като Вас до „демокрацията” работих в едно Обединение, но го закриха тотално - от чистачката до генералния директор и ни изхвърлиха на улицата. Тогава бях далеч от пенсия и аз като Вас тук малко клъвнах, там малко, същото. Докато беше жив съпругът ми някак свързвахме двата края, дори бяхме поспестили нещичко за старини, но банката фалира и спестяванията ни изгоряха. Той не можа да го преживее, разболя се от рак и набързо се пренесе отвъд. Сигурно е добре там, на по-хубаво място е, сигурна съм. Само дето много ми липсва, все още го сънувам почти всяка нощ. Тъкмо бяхме изплатили апартамента за сина. Ние с мъжа ми си имахме отдавна една гарсониерка, в която живея в момента, но…под наем.

-Тоест, как така под наем, нали е Ваша? - недоумяваше инж. Иванов.

- Вече не. Скоро след смъртта на съпруга ми синът се ожени. Работеше в някаква фирма, беше счетоводител, където им плащаха от дъжд на вятър, снахата - студентка, та решихме аз да отида при тях в неговия апартамент, а гарсониерата да пуснем под наем. Поживяхме няколко месеца заедно, аз успешно замествах домашната прислужница, но в същото време и работех - продавачка в супер. Бях благодарна и на това, къде ще ме вземат преди пенсия. Работя и си трая. Накрая затвориха супера - фалира, а аз - на Борсата за безработни. Там се и пенсионирах. Един ден синът се връща от работа много уплашен, притеснен. При ревизията, която му направили го начели с доста и, ако не възстанови липсата - затвор. Ужас. Така и не разбрах дали наистина синът ми е взел тези пари или някой е злоупотребил с наивността му.
Но това не беше най-лошото. За да възстанови липсите взел заем от заложна къща. Заложил си апартамента. Дошло време за вноски, а той - пари няма. Мутрите от заложната къща го притискат, предупредили, че ако не се издължи, жив няма да остане. Той нищо не ми казал, да не ме тревожи. Е, продадохме гарсониерата, погасихме кредита и аз окончателно останах при тях. Да, но това не се хареса на снахата. Започнаха едни сцени, едни натяквания. Накрая тя постави ултиматум - или тя, или аз. Тръгнах си. Отидох под наем в един сутерен в края на ул. „Пиротска”. Стоя си аз там, мигам като мишка в брашно и по цели нощи мисля как така изпаднах дотук, защо? Аз ли съм глупава, системата ли, или управниците ни са безумно алчни и безчовечно крадливи.

- Добре, но нали казахте, че живеете в собствената си т.е бившата Ви собствена гарсониера?

- Да, така е. Без наема от гарсониерата, моите съвсем закъсаха и сватът - бащата на булката решил да се отпусне и да им купи нещо. Синът ми, разбрал, че нашата гарсониера се продава и кой знае, може би от сантименталност, настоял да я купят.
После дойде и ме покани да отида да живея в нея, но….”нали разбираш, майко, тъста дава парите, Соня ще си иска наема, та ако искаш да говоря там за някакъв по-нисък наем, да кажем 300, а?” Няколко нощи мислих, мислих, скъп ми беше този дом и реших, какво пък, ще отида. С пенсията ми и вдовишката все ще преживея някак. Но сметките ми излязоха криви. Всеки месец Топлофикация ме дере, въпреки че радиаторите са напълно изключени и мръзна като куче. Натрупах сметки, заплашват ме със съдия изпълнител и запор върху пенсията. Ток, вода, откъде? Пестя от храната, нали казаха, че била вредна. Къде ли не търсих работа, няма. По едно време чистех входа на блока, в който живея, но после решиха, че нямат нужда от чистачка. Една приятелка ми каза,че добре се печелело от пластмасови отпадъци и - ето ме тук. Това е банално-жалката ми биографийка.

Тя дълго мълча, замислена, за какво ли - дали за мъжа си, за наема, или може би в мечта за някоя сочна, тлъста пържола?

Инж. Иванов съпричастно също замълча, а после с бодър тон галантно предложи:

- Колежке, искате ли да си направим едно гуляйче, вече имаме вино, остава да намерим и нещо за мезе. Сигурно в този вълшебен контейнер има, сигурен съм - и той триумфално измъкна парче наденица, почти цяла, дори опакована в найлон.- Нали Ви казах, горе главата, майната му на всичко,наближава Коледа, после избори и нашето родно правителство се отпусна. Радвайте се, ще вземете цели 40 лева коледни добавки. И това, ако не е щастие, а, 40 лев. Супер! Хайде, да вървим да гуляем! Горе главата, утре сме пак тук пред НАШИЯ КОНТЕЙНЕР, НАЛИ?

И двамата весело се понесоха към трафопоста, тя кокетно помирисвайки розата, той любовно прегърнал половината бутилка вино и парчето наденица.

Марина Димитрова