Стоян Вълев - Миг преди смъртта
Литературен конкурс "Пламъкът на живота": Стоян Вълев - Миг преди смъртта:
Варна не е град, а простичкото желание на Бог да напише стих. Успял е и съединил в едно пулсиращо цяло морето и земята.
Морето хората нарекли Черно, а градът носел много имена, последното от които е Варна.
Дамян винаги се бе опитвал да възкачи над ширналото се безбрежно море – тази бе причината да се влюби в алпинизма.
Тази любов бе отчаяна и несъкрушима. Когато настъпи ужасът, наричан Демокрация, а всъщност си бе див капитализъм, и всичко се превърна във стока, Дамян намери своето мъничко спасение пак чрез алпинизма.
Катеренето от хоби и страст, се превърна в работа, защото, оказа се, също можеше да носи пари – принуден бе да го приеме и привърза алпинизма към бизнеса – сградите имаха покриви, по които никой не искаше да ходи, в града имаше огромни дървета, които трябваше да напуснат живота, а градът бе вече плътно застроен и някой трябваше да им осигурява достолепна смърт – без разрушения за околните сгради.
Този начин на живот, който всички определяха като твърде специфичен бизнес му помогна да оцелее, когато всички видимо и невидимо озверяваха, а кротките, тихите , честните умираха премазани от валяка на Демокрацията, която бе приела ужасяващия лик на Демократура.
Най-страшно е когато имаш възможност да наблюдаваш и да разсъждаваш, убеди се скоро Дамян.
Работата му отнемаше няколко дни, е, вярно е, безкрайно напрегнати, опасни и динамични, а после идваше времето, което трябваше да запълва някак си до следващато поръчка, която винаги идваше.
Но дотогава?
Преглеждаше вестниците, които във Варна бяха няколко, но различни само като оформление, а съдържанието им винаги бе едно и също – триумф на лъжата, безчестието и бездушието.
Висеше по кафенетата и гледаше хората. Заслушваше се в разговорите – това бяха все отчаяни индивиди, все на ръба на бунта. Така прозря – честните хора бяха винаги неуспели, те бяха непременно бедни, задължително унижавани, систематично грабвани...
Ужасен от откритието си наблюдаваше с трескава жадност. И слушаше.
В града имаше един всесилен човек – кмета.
Първо се учудваше на всесилието му, но после проумя тайната – не бе всесилен кмета, а невидимата сила, която бе зад него.
Тази сила всички наричаха Фирмата.
Тази фирма бе навсякъде, всъщност градът бе пленен от нея, а всички бяха свели покорно глави, убедени в своето безсилие.
Когато някакви хора започнаха да протестират срещу традиционно високите сметки за ток и парно, Дамян се учуди .
Скоро разбра, че тези демонстрации бяха символ на безсилието. Нещастниците скандираха по улиците, но нищо не можеха да променят – те само озвучаваха бедата в която бяха изпаднали.
Трябваше да се постъпи радикално, но какво да се стори?
Тази просмукана от корупция и жестокост власт трябваше да бъде изгорена и върху нейната пепел да започне изграждането на нов свят.
Изпадна в мечти- как взривява кметството, гледа как заредените с тротил офиси на Фирмата политат във въздуха...
Но винаги се сепваше – а хората в тях?! Хората в тях са продали душите си, нека загинат! Да, ама сред тях може да има и един макар добър човек, който все още не е осъзнал кому служи... Това го разколебаваше.
Докато един ден се събуди с ясно формулирано решение – изгаряне, да! Но изгаряне на самия него.
Така ще бъдат изобличени тези, които отнеха свободата на хората в този най-прекрасен град в света.
Наглеците няма да побегнат, но гневът на хората, пробуден от пламъците на изгарянето му, ще ги прогони.
Убеден бе, че когато изгори като факел, хората ще прозрат положението си на роби, които незабавно и отчаяно трябва да въстанат.
След този миг всичко беше просто и някак си лесно дори.
Запалването трябваше да се състои пред сградата-символ на робството, кметството във Варна – там бе наместникът на Злото.
... И когато пламъците обхванаха тялото му, в началото нямаше болка, сякаш нещо го прегръщаше и се увиваше около него, като пламенната нежност на жена.
Видя ясно очите на човека от охраната на кметството, който затича към него и се спря изумен.
- Гориш!- кресна объркания полицай.
- Горя. – потвърди Дамян и се вгледа в очите му – в тях имаше само и единствено СТРАХ.
И изгуби съзнание.
Дойде на себе си в болницата, където скоро разбра, че умира.
Искаше да попита за толкова много неща, но не можеше и само наблюдаваше лекарите и сестрите.
До техните лица се сведе светът. Но пък усещаше града, който продължаваше своя живот.
Идваше нощта, сменяше я денят.
- Нима нищо не се е променило?! – питаше все по-яростно, беззвучно. Питаше, но въпросът му не се чуваше, по тази причина нямаше и отговор.
Усещаше, че бавно и мъчително умира от изгарянията.
Изгорях, а Злото си остана, така ли Гоподи?! . питаше отчаяно.
И отговор нямаше.
Не себе си, а тях, слугите на Злото трябваше да изгоря, просветна в съзнанието му и настъпи едно особено блаженство .
Беше Смъртта.
Стоян Вълев, 10 февруари 2014г.
Литературен конкурс "Пламъкът на живота" - 2014
Миг преди смъртта
Варна не е град, а простичкото желание на Бог да напише стих. Успял е и съединил в едно пулсиращо цяло морето и земята.
Морето хората нарекли Черно, а градът носел много имена, последното от които е Варна.
Дамян винаги се бе опитвал да възкачи над ширналото се безбрежно море – тази бе причината да се влюби в алпинизма.
Тази любов бе отчаяна и несъкрушима. Когато настъпи ужасът, наричан Демокрация, а всъщност си бе див капитализъм, и всичко се превърна във стока, Дамян намери своето мъничко спасение пак чрез алпинизма.
Катеренето от хоби и страст, се превърна в работа, защото, оказа се, също можеше да носи пари – принуден бе да го приеме и привърза алпинизма към бизнеса – сградите имаха покриви, по които никой не искаше да ходи, в града имаше огромни дървета, които трябваше да напуснат живота, а градът бе вече плътно застроен и някой трябваше да им осигурява достолепна смърт – без разрушения за околните сгради.
Този начин на живот, който всички определяха като твърде специфичен бизнес му помогна да оцелее, когато всички видимо и невидимо озверяваха, а кротките, тихите , честните умираха премазани от валяка на Демокрацията, която бе приела ужасяващия лик на Демократура.
Най-страшно е когато имаш възможност да наблюдаваш и да разсъждаваш, убеди се скоро Дамян.
Работата му отнемаше няколко дни, е, вярно е, безкрайно напрегнати, опасни и динамични, а после идваше времето, което трябваше да запълва някак си до следващато поръчка, която винаги идваше.
Но дотогава?
Преглеждаше вестниците, които във Варна бяха няколко, но различни само като оформление, а съдържанието им винаги бе едно и също – триумф на лъжата, безчестието и бездушието.
Висеше по кафенетата и гледаше хората. Заслушваше се в разговорите – това бяха все отчаяни индивиди, все на ръба на бунта. Така прозря – честните хора бяха винаги неуспели, те бяха непременно бедни, задължително унижавани, систематично грабвани...
Ужасен от откритието си наблюдаваше с трескава жадност. И слушаше.
В града имаше един всесилен човек – кмета.
Първо се учудваше на всесилието му, но после проумя тайната – не бе всесилен кмета, а невидимата сила, която бе зад него.
Тази сила всички наричаха Фирмата.
Тази фирма бе навсякъде, всъщност градът бе пленен от нея, а всички бяха свели покорно глави, убедени в своето безсилие.
Когато някакви хора започнаха да протестират срещу традиционно високите сметки за ток и парно, Дамян се учуди .
Скоро разбра, че тези демонстрации бяха символ на безсилието. Нещастниците скандираха по улиците, но нищо не можеха да променят – те само озвучаваха бедата в която бяха изпаднали.
Трябваше да се постъпи радикално, но какво да се стори?
Тази просмукана от корупция и жестокост власт трябваше да бъде изгорена и върху нейната пепел да започне изграждането на нов свят.
Изпадна в мечти- как взривява кметството, гледа как заредените с тротил офиси на Фирмата политат във въздуха...
Но винаги се сепваше – а хората в тях?! Хората в тях са продали душите си, нека загинат! Да, ама сред тях може да има и един макар добър човек, който все още не е осъзнал кому служи... Това го разколебаваше.
Докато един ден се събуди с ясно формулирано решение – изгаряне, да! Но изгаряне на самия него.
Така ще бъдат изобличени тези, които отнеха свободата на хората в този най-прекрасен град в света.
Наглеците няма да побегнат, но гневът на хората, пробуден от пламъците на изгарянето му, ще ги прогони.
Убеден бе, че когато изгори като факел, хората ще прозрат положението си на роби, които незабавно и отчаяно трябва да въстанат.
След този миг всичко беше просто и някак си лесно дори.
Запалването трябваше да се състои пред сградата-символ на робството, кметството във Варна – там бе наместникът на Злото.
... И когато пламъците обхванаха тялото му, в началото нямаше болка, сякаш нещо го прегръщаше и се увиваше около него, като пламенната нежност на жена.
Видя ясно очите на човека от охраната на кметството, който затича към него и се спря изумен.
- Гориш!- кресна объркания полицай.
- Горя. – потвърди Дамян и се вгледа в очите му – в тях имаше само и единствено СТРАХ.
И изгуби съзнание.
Дойде на себе си в болницата, където скоро разбра, че умира.
Искаше да попита за толкова много неща, но не можеше и само наблюдаваше лекарите и сестрите.
До техните лица се сведе светът. Но пък усещаше града, който продължаваше своя живот.
Идваше нощта, сменяше я денят.
- Нима нищо не се е променило?! – питаше все по-яростно, беззвучно. Питаше, но въпросът му не се чуваше, по тази причина нямаше и отговор.
Усещаше, че бавно и мъчително умира от изгарянията.
Изгорях, а Злото си остана, така ли Гоподи?! . питаше отчаяно.
И отговор нямаше.
Не себе си, а тях, слугите на Злото трябваше да изгоря, просветна в съзнанието му и настъпи едно особено блаженство .
Беше Смъртта.
Стоян Вълев, 10 февруари 2014г.