Наско Илиев - Улицата на тъгата
Литературен конкурс "Пламъкът на живота": Наско Илиев - Улицата на тъгата:
Литературен конкурс "Пламъкът на живота" - 2014
Улицата на тъгата
Луксозен черен автомобил се носеше по криволичещ, двулентов път през
полето. Лъчите на юлското слънце попиваха в матираната боя, за да подсилят ефекта на безумно светещите в ранния следобед фарове. Вътре имаше двама мъже и едно момче на видима възраст около шестнадесет-седемнадесет години. То се возеше на задната седалка, държащо чаша студена безалкохолна напитка и вперило апатично поглед през прозореца към бързо сменящия се пейзаж. Правата му кестенява коса се спускаше почти до очите. Носеше сива тенис фланелка и светлосини бермуди. Слабото му тяло и облеклото му го правеха да контрастира с мъжете на предните седалки. Шофьорът на колата беше едър с гладко избръсната глава и едвам покарала гъста брада. Вратът му се сливаше с раменете, а ушите му бяха сраснали почти с издутите бузи. Носеше тъмни, широки очила с метална рамка, които изцяло покриваха широкото му лице. Огромни провиснали бицепси се показваха под късите ръкави на прилепнала бяла риза, разкопчана, така че да се вижда дебелата златна верига, висяща върху гърдите. Беше обут в тесни, черни панталони и леки бели мокасини, с които натискаше напористо педалите на газта и спирачката, така че се очертаваха огромните му бедрени мускули.
Маниерът му на шофиране беше такъв, че настигаше светкавично колите пред себе си, натискаше рязко спирачки, изчакваше най-близките коли в отсрещното платно да отминат, изнасяше се рязко в ляво и даваше мощно газ. Ако се наложеше да чака повече от десетина секунди, не се съобразяваше много-много с участниците в насрещното движение, които понякога се принуждаваха да намалят и дори да отбият в прашния, обрасъл в сухи треви банкет. Спътникът му бе негово копие в облеклото, но по-висок и малко по-слаб. Главата му почти опираше в тавана на лимузината, а над кръста му се подаваше кобур. Дебелината на златната му верига бе значително по-малка от тази на шофиращия.
Колата настигаше стремглаво поредния бавно движещ се камион. От рязкото натискане на спирачките светна някаква оранжева индикация на дисплея на волана, след което изгасна.
- Що не си караш така у село, бе, майка ти де'а – изкрещя масивният мъж. Даде рязко вляво и ускори срещу идващата отсреща малка бледозелена кола, шофирана от жена с две малки деца на задната седалка. Тя натисна рязко спирачки и се отклони в банкета, който, за късмет, беше по-широк и успя да се размине с черното чудовище на немската автомобилна индустрия.
- Ейй, курвоо – изрева шофьорът и зави рязко пред камиона, защото се оказа, че пред него има бавно движеща се кола с каравана, а стотина метра по-надолу се задаваше друг камион, който му премигна с фарове.
- Къде сте тръгнали, всички, в тая жега бе да ви е'а? - риторично измуча с басовия си глас. - Абе, Жорка, обясни ми к'ви са тея уроди бе, ма'а им де'а.
Спътникът на предната седалка само сбръчка вежди и изсумтя нещо нечленоразделно. Момчето на задната седалка не реагира по никакъв начин на ситуацията, единствено постави длан над чашата, за да не се разлее.
- Ква е тая каравана, бе лешпер, къде си тръгнал с нея? - продължаваше монологът. Даде рязко газ и мина толкова близо до нея, че закачи допълнителното странично огледало на теглещия караваната автомобил. То се разхвърча настрани с трясък. След като завърши изпреварването, мъжът в мощната лимузина започна да намалява с включени аварийни светлини, оглеждайки в огледалото за задно виждане хората в колата отзад.
Шофьорът на втората кола, започна също да намалява, спирачките на следващия го камион започнаха да свирят. Черната кола спря по средата на платното, отвориха се двете предни врати и двамата мъже слязоха, отправяйки се директно към шофьора на автомобила, камионът мина покрай тях, свирейки с клаксон. Не му обърнаха внимание. Високият мъж отвори вратата на стъписания младеж, до който се возеше младо момиче.
По-ниският изкрещя с почервеняло, облято в пот лице:
- Моеш ли да караш бе, капут? Слизай веднага да видиш, кво направи.
Другият мъж хвана младежа за фланелката и го измъкна почти насила от колата, момичето започна да пищи, от багажното на комбито се чу лай на голямо куче.
- Ела да видиш, кво ми направи с колата, бе мама ти де'а.
Забутаха го до дясното огледало на черната лимузина чийто двигател тихо работеше под палещото слънце. По матираната повърхност на капачката нямаше никаква следа, за разлика от напълно счупеното огледало на другия автомобил отзад.
- Къде да гледам? - тихо попита младежът. Двамата мъже се загледаха в капачката, на която нямаха време преди това да обърнат внимание.
- Ей, късметлия си, от мен да го знаеш, ае омитай се преди да съм мигнал – изрева мощно по-ниският мъж и отиде към своята врата. - Пускай го да си върви – обърна се към по-високия, който все още държеше младежа за ръкава и гледаше недоумяващо.
Преди да затвори шофьорската врата, шофьорът се провикна назад:
- Да пуснеш тото днеска, ден ти е. - Изсмя се грозно и се настани удобно зад волана. През това време момчето на задната седалка бършеше с мокра кърпичка разлятата си от резките маневри безалкохолна напитка. Шофьорът се обърна към него.
- Кво си направил бе калпазан? Ей, ако не ми беше син, щех да те шамаросам, ама ае от мен да мине. Да избършеш хубаво. А така, браво, добре съм те възпитал.
Момчето безмълвно смачка кърпичката, прибра я в джоба на вратата и извади втора. Баща му даде рязко газ, гумите изсвистяха и голямата черна кола се понесе по шосето. Младежът и момичето от втората кола нямаха време за вайкане около счупеното огледало, защото зад тях бе започнала да се образува колона от изнервени шофьори.
Лимузината продължи движението си по утвърдения вече начин, все едно нищо не се беше случило. След няколко часа достигна брега на морето, искрящо със синьо-зелените си нюанси и плажове пълни с летовници, излегнали се върху шезлонги под чадърите. Монолитни хотели стърчаха над дърветата в близките остатъци от едновремешна гора. Над огромния курорт в миналото се издигали скалисти хълмове обрасли с все още неизсечени иглолистни дървета.
Колата подмина застроената територия и се отби към един хълм в подножието, на който имаше няколко разкривени кокетни вилички и малки хотелчета, станали жертва на свлачище преди години. Две от сградите висяха от скала над морето. Над свлачището имаше разкъсана червена лента с надпис „Не преминавай“. Малко над нея имаше запазен малък хотел с паркинг и басейн отпред с воден бар по средата му. На паркинга имаше няколко луксозни черни лимузини, а около басейна бяха налягали едри господа с крехки млади жени, облечени в оскъдни бански костюми, подчертаващи изкуствените им телесни прелести.
Тримата слязоха от колата и се отправиха към хотела. Бащата се обърна към сина си:
- С Жорката ще вършим малко бизнес. Имаме стая на последния етаж. Ако искаш, разцъкай нещо там или се разходи. Само не се пречкай покрай басейна.
- Добре, тате.
- Ако зависеше от мен, можеше да останеш при нас, но имаме да водим сложни преговори и ще ти е скучно, а и партньорите са ми малко изнервени. Нали разбираш?
- Разбирам, тате.
- Браво, Мите. Ето ти чипа от вратата. - Той му подаде чип карта и се отправи с другия към басейна.
Митко влезе в хотела и зачака асансьора. На рецепцията нямаше никого. Беше идвал преди години в същия този хотел, който се държеше от приятел на баща му. Тогава майка му беше още жива, само няколко седмици преди жестоката катастрофа на пътя, която я бе отделила завинаги от живота му. Прекараха си едно спокойно лято на плажа и басейните. Баща му не беше чак толкова изнервен, както през последните години. Дните им преминаваха в безделничене, строене на пясъчни замъци и къпане в спокойните води на Черно море. Баща му от време навреме ходеше до близкия град „по бизнес“, както той сам се изразяваше. Майка му седеше по цял ден на плажа с нейни приятелки, съпруги на бизнес партньорите на баща му, пиеха коктейли и разлистваха модни списания. Тогава Митко беше на седем години и не разбираше нищо от случващото се около него. Тичаше по плажа с останалите деца, строяха замъци, гмуркаха се с шнорхели на плиткото и ловяха малки рибки и рачета. През онези години той беше едно весело и безгрижно дете. Смъртта на майка му го промени на сто и осемдесет градуса. Стана затворен и мълчалив. Отдаде се на четене и игра на компютърни игри. Започна да се интересува от виртуални технологии и най-вече виртуална реалност. Когато стана на дванадесет години, баща му го изпрати да учи в най-доброто частно училище за момента в Европа, специализирано в областта на високите технологии. На петнадесет години разработи платформа за виртуална реалност, която се състоеше от чифт очила и слушалки с вградена памет, през които всичко което се наблюдаваше показваше информация в звук и картина. За разлика от съществуващите дотогава, те предлагаха абсолютна замяна на реалната картина с картина от миналото, базирани на хиляди снимки и видео от мрежата. Към нея вървеше звук и информация, черпещи се от информационни сайтове. За разработката, в която участваха още няколко даровити деца от училището, Митко получи награда от директора и лична среща с министъра на високите технологии на Европейския Съюз. Покрай ученето той нямаше време да мисли за миналото си. Единствено се сещаше за него през летата, които прекарваше на морето в родината с баща си, който макар и не много тактичен, истински се възхищаваше от постиженията на сина си. Той беше груб човек, произхождащ от малко градче близо до морето. В началото на века беше забогатял неимоверно, покрай неясно за Митко какъв бизнес. Баща му просто го наричаше бизнеса. Ходеше по продължителни срещи из цялата страна, понякога ходеше и до съдилищата в различни градове да дава показания по множество дела.
Това беше поредното лято, в което Митко бе изпаднал в депресия. През последните години, той имаше чувството, че нищо не се променяше в родината му. Всеки път, когато се прибереше, я сравняваше със западната страна, в която учеше. Сравняваше манталитета на хората, състоянието на градовете и техните жители. Резултатите го натъжаваха още повече. Имаше чувството, че неговата родина върви назад, докато западната страна стремглаво върви напред. Нормално, би казал някой отнеговите преподаватели, трябва да има баланс в този свят, докато едно тяло се издига нагоре, друго трябва да се спуска надолу, за да го балансира и да не му даде възможност да се сгромоляса. Момчето разбираше това, но не можеше да се примири с мисълта, че в случая тялото, което отива надолу, бе обичната му родина, населена с иначе дружелюбни и простовати хорица, а тялото, което отиваше нагоре, бе свят, пълен с лицемерни и студени хора.
Митко влезе в широкия апартамент на последния етаж. Хвърли раницата си на земята, съблече олятата с лепкава напитка фланела и облече зелен потник с бял нечетлив надпис. Отиде в банята да измие ръцете си и седна на огромния кафяв, кожен диван. Извади от раницата си кутия с неговите очила и слушалки, които тази година бе донесъл, за да ги изпробва в реални условия, извън границите на училището. Сложи ги на главата си и изчака локализиращата система да открие местонахождението му. След това се появи надпис, който уведомяваше, че се събира информация за мястото. Имаше опции от колко източника да изтегли данни. Митко избра всички и свали очилата от лицето си. Знаеше, че това ще отнеме около десетина минути, докато се свали всичко и след това се сравни и подреди правилно. В училището му минаваха дори двадесет минути, тъй като за него имаше много информация в интернет. Съмняваше се, че за това забутано място над скалите до морето ще има кой знае какво в мрежата.
Отиде до мини бара и извади една газирана напитка. Изсипа я в една от кристалните чаши и отиде на терасата. Гледката беше зашеметяваща. Терасата се простираше над короните на иглолистните дървета, а на изток се виждаше морето, прорязано с пенливи вълни. Лек ветрец развя косите на момчето и за пръв път, откакто се бе върнало в родината си, на лицето му се появи лека усмивка. Излегна се на един от трите шезлонга на терасата и притвори очи, беше изморен от пътуването от летището в столицата до морето. Като време бе отнело не повече от три часа, но екстремният начин на шофиране на баща му го изтощаваше, макар да не го показваше външно.
Беше задрямал и когато отвори очи, се сепна. Отиде да провери очилата. С изненада откри, че бе минал повече от половин час, а информацията още се обработваше. Учуди го, колко много имаше за това затънтено местенце. Отпи една глътка от напитката и пусна телевизора. Даваха новини, обичайните афери на политици, крупни бизнесмени и спорт. Беше започнало първенството по футбол в елитната дивизия. След първия кръг имаше сблъсъци на фенове и полиция в столицата на някакво дерби, един футболен шеф на малък провинциален отбор с големи амбиции бе претърпял покушение от неизвестен нападател. Нищо ново, помисли си Митко след няколко минути гледане и загаси телевизора. Очилата бяха готови за употреба. С разтуптяно сърце той ги сложи и погледна през терасата. Имаше възможност да се разходи назад през годините. Видя близките полуразрушени вили и хотели в старото им величие в годините преди свлачището да ги натика към морето. Реши да отиде навън и да се разходи покрай сградите, дяволско любопитство го изкушаваше да отиде зад червената забранителна линия.
Свали очилата и излезе пред хотела, от към басейна се чуваше силна музика, женски кикот и груби мъжки гласове, бизнес срещата на баща му. Не обърна внимание на шума и се отправи към изхода на хотелския двор. На портала дремеше едър млад мъж, препасан с два кобура. Кимна му, тъй като знаеше на кого е син и го пусна да излезе.
Момчето тръгна по обраслата улица надолу към забранителната лента. Никой не го следеше. Времето бе прекрасно, някъде около шест следобед, слънцето се скриваше зад короните на високите дървета, а морският бриз донасяше прохлада, прецедена през игличките на дърветата.
Свлачището бе сбило една в друга шест големи парцела: фамилни хотелчета и големи вили. Дворовете им влизаха един в друг, а на места постройките се опираха. Млади дръвчета растяха на невъзможни места като покриви, отломки от стени, дъното на един разцепен на две басейн. Папрати покриваха някогашните зелени терени, ниски храсти растяха безразборно покрай тухлените огради, там, където още ги имаше. Един висок бор растеше почти хоризонтално край наклонена сграда и се опираше върху покрива на друга, която се бе свлякла с десетина метра под първата. Пътят бе почти заличен, само на места бяха останали огромни плочи асфалт, под които дребна растителност си пробиваше път към слънцето.
Митко включи очилата и започна да гледа в началото, веднага след предупредителната лента, като бавно се придвижваше надолу по стръмния склон. Информацията за мястото датираше още от края на двадесети век. Имаше няколко снимки на един горист хълм с малка едноетажна дървена вила. Във вилата живееше старец, бивш палач, един от малкото на стария тоталитарен режим. След пенсионирането си се бе отделил от обществото тук сред гората, за да изживее старините си на спокойствие със своите спомени. Няколко години след падането на режима от парцела му се поинтересувала местна групировка, която искала да го изкупи и застрои. Старецът не продаваше, а строителната инспекция не даваше разрешение, тъй като районът бе свлачищен. Това явно не представляваше пречка за групировката, която чрез машинации бе махнала статута на свлачище от терена, а дядото бе обвинен в престъпления по време на тоталитаризма.
Информацията, която момчето четеше през очилата, беше систематизирана от стотици информационни източници. Имаше и снимки на дядото, местността и бизнесмените от местната групировка, едри млади мъже с отеснели ризи и дебели златни вериги около вратовете. Имаше данни за всеки поотделно, общото между които беше тяхното криминално минало. Съдени за грабежи, изнасилвания, наркотрафик, контрабанда с оръжия и бели робини. Нито един не бил доказан като престъпник. Информацията за стареца беше съвсем кратка, както вече се видя бивш палач без близки роднини.
Подетите съдебни дела срещу собственика на парцела го бяха съсипали психически и едно мартенско утро тялото му бе открито изхвърлено на малкия плаж от морето. Самоубийство беше категоричното определение на случая, тъй като по тялото на стареца нямало следи от насилие. Това, което стресна Митко, беше името на човека, открил тялото, собствения му баща, тогава деветнадесетгодишен, определян като рецидивист с осем висящи дела за дребни грабежи и побои над местни журналисти и един строителен техник, както и изнасилване, когато бил на петнадесет. Момчето знаеше, че миналото на баща му не бе чисто, но нямаше достоверна информация, която да докаже това, а само клюки в жълти вестници и съмнителни сайтове. В много медии изникна въпросът, какво е правел там през март деветнадесетгодишният младеж. Каква случайност го е завела точно на този плаж, до който се стига по тясна и стръмна пътечка, която дори през лятото се преминава само от ентусиазирани туристи и най-вече нудисти, търсещи спокойно местенце, далеч от човешките погледи. Въпросът не бе получил никакъв отговор, младежът бе покрит от медийното внимание и, както всяко чудо - за три дни, интересът към него секна.
След смъртта на стареца мястото бе продадено тихомълком на новосъздадена местна фирма, която се бе заела с изграждането на голям хотелски комплекс. Малко след започване на строителните работи фирмата бе уличена в нередовност за редица документи и впоследствие затворена. Съдия-изпълнител бе конфискувал цялото имущество, което след това бе разпродадено на безценица на местен бизнесмен. Тук нещо друго шокира Митко. Съдията, който бе издал нареждането за конфискацията, бе неговият чичо, брат на баща му, който бе загинал в автомобилна катастрофа още преди той да се роди, което беше само шест месеца след разпродажбата на инвентара на затворената фирма.
Местният бизнесмен бе разделил огромния терен на няколко парцела и ги бе разпродал сред свои близки. В листа имаше имена на политици, други местни бизнесмени и един чужденец от съседна страна оттатък морето.
Митко свали за малко очилата си и се загледа в ширналия се напред пейзаж от наклонени и рухнали сгради. Не можеше да повярва колко много информация има за това невзрачно на картата на света местенце, повечето от която бе свързана с криминални разследвания, достигнали до задънена улица. Медиите определяха всички замесени като значими представители на подземния престъпен свят в региона и страната, но нито един от тях не бе осъждан за нищо, с изключение на някои хулигански прояви в ученическа възраст.
На мястото, където някога се намирала къщичката на стареца, се издигаше триетажна луксозна вила на виден политик от началото на двадесет и първи век или по-скоро нейните останки. Митко включи очилата и започна да проучва нейната история. Тя беше първата завършена постройка в района. Политикът бе уредил асфалтирането на улицата, която свързваше основния път с намиращия се под скалистия бряг малък плаж. Против всякакви норми и закони плажът бе стопанисван като частна собственост, като достъп до него имаха само живущите на улицата, които интензивно, само за две-три години, бяха издигнали сградите, които сега лежаха полупогребани от природната стихия.
За въпросния политик имаше купища информация, която момчето нямаше физическата възможност да прочете. Загледа се в откъси и снимки от различни журналистически материали. Имаше снимки на политика и неговото семейство. Описани бяха неговите планове за развиване на местността, както и резултатите от тях, нямащи нищо общо с предварително предложеното. Семейството му имаше злата участ да се намира във вилата по време на бурята, довела до свличането на земните маси. Жена му и двете им деца бяха намерени под развалините седем дни след инцидента. Следващите кадри и информация бяха шокиращи. Телата на децата бяха размазани до неузнаваемост, а майката без да осъзнава се е била хранила с едно от тях в последния ден преди да я измъкнат съвсем полудяла. Съпругът моментално я хоспитализирал в частна психиатрична клиника, където тя по-късно се самоубила. След това той заминал за чужбина и повече нямаше данни за неговото бъдеще. Споменаваше се за неговото минало и това на неговите родители, бивши надзиратели в тоталитарен трудов лагер. Митко не искаше да чете повече за това и премести погледа си на следващата постройка, намираща се от другата страна на улицата. Тя представляваше четириетажен фамилен хотел, стопанисван от богат чужденец, заживял в страната, след като намерил протекция, защото в родината му го издирвали за множество престъпления като контрабанда с оръжия и незаконен хазарт. Хотелът се ползвал с голяма популярност сред местните бизнесмени през седемте години на съществуването си. На три пъти в него са ставали престрелки и убийства на значими местни бизнесмени и един прокурор. Собственикът на хотела го продал само няколко месеца преди свличането, на някакъв новобогаташ от столицата, който загинал в сградата при нещастен случай и след това чужденецът го изкупил обратно от вдовицата му на безценица, тъй като тя била силно вярваща, че мястото било прокълнато и искала да се отърве от него час по-скоро. Твърденията ѝ били подсилени от изказването на една нейна съседка, която имала екстрасенски възможности. Новият стар собственик се удавил само няколко дни по-късно на малкия „частен“ плаж под скалите. Децата му наследили имота, но тъй като и двете били с ментални отклонения, негов управител бил... бащата на Митко.
Момчето свали очилата, защото имаше чувството, че губи равновесие от новостите, които научаваше. Снимките, които бе успял да разгледа от хотела, бяха покъртителни. Местни журналисти го сочеха като място, в което нелегално пребивавали чужденки, които проституирали. Имаше подробни снимки от оргиите, които са се вихрели при затворени врати. В една от тях се виждаше и съседът-политик с две непълнолетни момичета. „Мила родна картинка“ носеше заглавието на статията с най-скандалните снимки.
След кратка почивка момчето се загледа в третата сграда. Това беше имението на местен собственик на верига ресторанти, който бе съден за над двадесет обвинения по време на краткия си живот, преди да бъде разстрелян „показно“ на плажа в съседна страна. В списъка имаше поръчкови убийства, контрабанда на горива, склоняване към проституция. Като към последното за свидетели били привикани над сто млади жени. Нито едно от делата не беше доведено докрай. Повечето не завършили, просто заради смъртта на обвиняемия, а други заради честата смяна на прокурори или отлаганията заради отсъствия на ключови свидетели или по иск на защитата. Семейството на младия бизнесмен имаше също трагична съдба. Жена му, която била главен готвач в един от ресторантите му, била намерена, задушена с газ в кухнята на самия ресторант, а трите му деца, загинали при различни инциденти. Едното се удавило в морето, след което баща му собственоръчно пребил почти до смърт спасителя, който се опитвал да го спаси. Второто умряло от инфаркт на седемнадесет години, но според някои източници, смъртта била предизвикана от свръхдоза наркотици. Третото имало здравословни проблеми още при раждането и починало като пеленаче.
Информацията за третата сграда, намираща се в съседство с имота на политика, отврати Митко и той моментално премина на четвъртата, която се намираше на стотина метра по-надолу по улицата. Между нея и предходната имаше малка борова горичка, останала неизсечена от строителите поради голямата денивелация на терена и невъзможността там да се строи, каквото и да било.
Тя принадлежеше на бивш столичен прокурор, първи братовчед на Митковата майка. Той не блестеше с особени служебни успехи, напротив - повечето му дела бяха срещу известни и влиятелни личности и нито едно не бе завършило с успех, като изключим няколкото срещу дребни риби, както той сам ги бе описал в едно интервю от преди повече от десет години. За времето си той беше медийна звезда заради харизматичното си излъчване и способността да излага фактите пред журналистите в ясна и достъпна форма. Пред очите на Митко се изреждаха стотици интервюта в периода между края на двадесети век и началото на следващия.
Вилата бе скътана точно под последните борове на горичката. Бе двуетажна постройка с широка веранда с изглед към морето. В друго интервю прокурорът заявяваше, че я построил, за да могат децата му да се наслаждават пълноценно на летните си ваканции и за да стабилизира психическото здраве на жена му, която през годините бе започнала да получава халюцинации и да твърди, че вижда сили, невидими за хората.
Впоследствие се оказа, че жена му се бе стабилизирала, но само на външен вид. Тя бе станала по-спокойна и уравновесена, но това, което говореше, бе накарало съпругът ѝ да настръхне. Пред водеща медия той бе заявил, че се тревожи за безопасността на семейството си, тъй като жена му постоянно повтаряла, че мястото е нечисто и проклето и ще погуби всеки, дръзнал да се подвизава за повече от ден в него. Това било и предлогът, заради когото прокурорът записал децата си в чуждестранен пансион. Други медии се съмняваха в тази причина и предлагаха своя версия, в която той се опитва да скрие наследниците си далеч от страната, в която е натрупал не един и двама недоброжелатели. Малко след това жена му бе безследно изчезнала. Нямаше никакви предположения каква е съдбата ѝ. Самият прокурор бе застрелян по време на вечеря в скъп ресторант в съседния град, преди приключването на дело срещу местен бивш шеф на полицията. Задържани за покушението нямаше, а вилата бе останала необитаема следващите пет години, преди да бъде повлечена от стихията. През студените месеци на годината местни сектанти, последователи на неясно за мнозинството религиозно учение, я бяха обсебили за тайни ритуали, като след последния бяха оставили трупа на жена в напреднала възраст. Според съдебните медици, тя починала от бъбречна недостатъчност. Вилата беше запечатана от полицията, а наследниците, все още непълнолетни, продължаваха да живеят в пансиона, далеч от родината.
Думите на съпругата на прокурора, която се водеше някакъв вид вуйна на Митко, бяха добили популярност в региона. Твърдението ѝ, че мястото е проклето, се допълваше от факта, че няколко собственици на сгради, вече бяха претърпели сериозни удари от съдбата. Това обаче не бе уплашило собствениците, които още бяха сред живите и те продължаваха да си отмарят в луксозните жилища на брега на морето, излежавайки се край собствените си басейни или на малкия плаж, необезпокоявани от никого.
Митко си спомни, че като дете бе виждал тези свои роднини. Една вечер прокурорът бе дошъл с жена си на вечеря вкъщи. Баща му бе говорил дълго време с него на терасата, докато съпругата му си говорела с майка му в хола, която след това се разплака. Той не си спомняше кой знае колко, освен че баща му бе повторил многократно за важността на срещата и бе казал на Митко да се пази от вуйна си, защото е луда.
Вилата бе отделена не само от предходното имение, но и от следващото. На него бе построен широк, пе-образен, осем-етажен хотел. След свлачището се твърдеше, че той е причината да се откърти такава голяма земна маса и да повлече постройките към скалистия бряг и бушуващото яростно море в деня на бурята преди осем години. Хотелът беше собственост на богат местен земевладелец, бивш таен агент от спецслужбата на тоталитарния режим, занимаваща се главно с издирване и ликвидиране на народни врагове. В действителност хотелът се управляваше от двете му дъщери и техните семейства. Той самият не бе успял да се нарадва много на новата си собственост, защото година след пускането на обекта, бе починал от рак. Семейството му бе съкрушено от преждевременната кончина и бяха построили малък параклис на скалите над плажа. Само седмица след завършването на параклиса, скалната плоча, върху която се намираше сградата, се бе откъртила и заедно със самата сграда бе затрупала две деца, чийто родители почиваха в хотела. Трагедията се разчу и отново се заговори за думите на изчезналата прокурорска съпруга. Отделни любопитни туристи се отбиваха да разгледат „Улицата на тъгата“, както един местен журналист я бе нарекъл в обширна статия, даваща информация кои са собствениците на имоти там. За тази си постъпка бе получил сериозен побой и за назидание му бяха отрязали фалангите на всички пръсти, за да не може да пише повече. Семейството му свидетелстваше в съда, назовавайки кой стои зад поръчковия побой, но поради липса на сериозни доказателства, делото бе прекратено само след година. Това, което тук шокира Митко за пореден път, беше, че като главен обвиняем за побоя се сочеше баща му, за когото слуховете твърдяха, че ръководи бойна бригада за сплашване, която действа на територията на цялата страна. Съпругата на пребития журналист бе казала, че е видяла един от тримата побойници и бе дала негово точно описание. Митко погледна снимката, направена от фоторобот, и лесно разпозна Жорката, приятел и личен охранител на баща му, с когото преди няколко часа бе пристигнал тук.
Той свали очилата си за пореден път и погледна през собствените си очи тъжния пейзаж, останал на мястото на улицата на тъгата. През цялото време бе слизал бавно покрай разрушените сгради. На няколко пъти му се наложи да се спуска по назъбени камъни, за да отиде по-надолу и да разглежда още от отминалото величие на мястото. Сега седна на полуизгнилия ствол на един паднал бор. Клатеше си краката над малка дупка, след която имаше лек склон и три надвиснали над морето луксозни бунгала. Те бяха част от последния шести парцел, който бе паднал във водата и само трите бунгала, висящи наполовина над бездната, напомняха за него. За него също имаше безброй статии и снимки, както и няколко видео клипа, качени от летовници в социални мрежи и сайтове за споделяне.
Момчето успя да види как хората се забавляваха на малкия плаж под скалите. Летуващите в големия хотел имаха заделена зона на плажа, в която им се сервираха напитки и храна. Останалата част на плажа беше окупирана от няколкото останали собственици на имоти, които бяха разположили шатри, шезлонги, спални с балдахини и чадъри до самото море. Личната им прислуга се грижеше да не им липсва нищо необходимо, включително и танцьорки, изпълняващи и други услуги след залез слънце.
Собственикът на бунгалата беше виден колекционер на антики и картини, който бе застроил терена до самите скали, без да се съобразява с протестите на екозащитници, че е унищожил стотици редки растения, растящи само на това място в региона. Също така беше погубил рядък вид птици, гнездящи по скалите при прокопаването им за построяване на два асансьора, с които летовниците слизаха до плажа, вместо да ходят по единствената тясна и стръмна пътечка. В едно интервю пред местна медия бе казал, че ако на природозащитниците им дреме за дивите птици, могат да дойдат и да ги пренесат собственоръчно на друго отдалечено и спокойно място. Той най-учтиво щял да им осигури достъп до имота си за тази цел. Също така бе заявил, че за редките растения ще направи специален парк, отделящ бунгалата от скалите. В крайна сметка, никой не бе преместил птиците, защото те сами бяха напуснали местообитанието си, а редките растения не бяха получили парк, а два тенис корта и игрище за мини футбол, които заемаха площта между скалите и поляната с бунгалата. Сега тези игрища лежаха на парчета на дъното на морето, заедно с още две от бунгалата, в които, по нещастно стечение на обстоятелствата, беше отмарял собственикът с цялата си фамилия.
Митко видя една снимка на въпросния бизнесмен. Той беше близък приятел на баща му, а децата му като малки си бяха играли с него долу на пясъка на плажа. Майка му беше първа приятелка със съпругата на собственика. Това беше единственият спомен на момчето от единственото му пребиваване в печалния комплекс преди десетина години.
Мислите на Митко бяха объркани. Главата му не можеше да побере потоците от информация, които се бяха излели върху ѝ през тази ранна лятна вечер. Слънцето бе почти залязло и той усети как кожата му настръхва от прохладния морски бриз. Стана от ствола на падналия бор, свали очилата, изключи ги и ги прибра в калъфа им, който висеше на врата му. Гледайки към хоризонта, бавно се отправи към едно от надвисналите над морето бунгала. Това беше бунгалото, в което бе летувал с майка му и баща му, човекът, който го бе отгледал и бе дал всичко, за да го изучи и възпита далеч от родината. Сега разбираше защо. Искаше поне синът му да е далеч от покварата, от която се издържаше семейството. Беше чувал слухове за миналото на баща си, за неговата буйна младост, но го смяташе за порядъчен бизнесмен, който, откакто има жена и дете, е започнал да се занимава със сериозни и почтени дейности. Паралелно с това в главата му мина срещата на майка му с жената на прокурора, неин първи братовчед. Спомняше си как майка му плачеше, как молеше баща му да не го води на някакво място. Как жената ѝ била казала, че то е прокълнато.
Сега му се изясни, че вероятно е ставало дума за това място, на което се намираше, за тази уличка, отбиваща се от съседната вилна зона и водеща към скали, под които някога бе имало приятен малък плаж, от който бе останало съвсем малко, за сметка на струпани по него скали и отломки от сгради. Място, някога обитавано от самотен старец с безброй грехове, убивал с еднакво изражение на лицето справедливо и несправедливо осъдени по заповед на тоталитарния апарат, командван от морално безсилни хора, непочитащи никакви природни и човешки законови норми. Място, на което старецът бе решил да изкупи тези грехове в самота, отнето му пряко волята с измама и машинации.
Митко отново заразглежда първите сведения за стареца и неговата дървена колиба в гората, отнел живота си, след като не издържал психически на обвиненията в съда. Намерен от случайно преминаващ търсач на рапани, по случайност вече криминално проявен, макар и неосъждан. Това някак си не се връзваше, особено с бъдещата позиция на въпросния младеж, станал в по зряла възраст управител на комплекс горе в началото на склона, замесен също така и с други дейности, отнасящи се до разрасналия се набързо малък комплекс около тясната улица. Улицата, по която преди много години хора от близкото село са водили козите си на паша, представляваща тогава тесен черен път под боровете, където пастирите са дишали чист и прохладен въздух, докато козите са се катерили по скалите и се хранели с листа и клонки на ниските храсти. Това научи от разказа на една стара баба, спотаил се някъде измежду потоците информация на дисплея, която обясняваше още как еколозите „господ да ги порази“ забранили пашата в региона заради някакъв вид рядко растение дето козите го яли и „ни даваа много убаву млеко, дето после не сме пили нивга“. Същите тези еколози, които протестираха безполезно срещу застрояването на бунгалата върху поляната с въпросното растение.
Очите на момчето се насълзиха. Виждаше майка си, която плачеше сред срещата със странната съпруга на братовчед ѝ. Мъката по изгубената жена го връхлетя, така както никога преди. Сълзите капеха в прахта пред входа на наклоненото бунгало, последното място, където той бе изкарал щастливо и безгрижно заедно с нея. Подпря се на вратата и тя със скърцане се строполи напред в антрето. Пред очите му се виждаше образът на майка му. Спомняше си как в това антре тя му обуваше сандалите, за да слязат по стръмната пътечка към плажа, защото я беше страх от новооткрития асансьор. Той ѝ се смееше, а баща му, също през смях, казваше как той не трябва да бъде такъв бъзлив дрисльо и да идва с него в асансьора, от който може да вижда морето, разплискващо се стотина метра по-надолу върху мекия пясък без да се налага да гледа само в краката си по каменистата пътека. Сега образът на баща му изглеждаше демоничен. Изпита ужас, че не бе ходил по пътеката с майка си, а винаги бе избирал да слиза с асансьора, не защото искаше да гледа как морето залива пясъка, а защото баща му винаги изваждаше от раницата си сладолед или нещо студено за пиене.
Думите на лудата, както бе определена от баща му, жена се избистриха в паметта на Митко. „Никога повече не водете малкия на тоя плаж, той е проклет. Всички ще ви затрие, ако не се махате оттам.“ Виждаше разплаканата си майка и раздразнения си баща, който пускаше по някоя нецензурна дума и грубиянска шега. Това беше само няколко дни преди бруталната катастрофа, в която тя бе загинала. Катастрофата, която промени Митко завинаги.
Той се качи на втория етаж на бунгалото, който имаше спалня, баня и широка тераса с изглед към морето. Сега терасата беше наклонена над морето, което удряше безмилостно камъните в подножието на скалите. Митко отиде до парапета и се опря на него, загледан във вълните. Стоя така повече от десет минути. Слабата слънчева светлина се скриваше и съвсем скоро щеше да настъпи мрак. Ако искаше да се върне безпрепятствено при баща си, трябваше да тръгне веднага.
Той се обърна назад към вратата, извела го на терасата. Гледа я известно време с поглед, който преминаваше през нея, като че ли търсещ горе на склона колибата на един старец, дошъл тук да изчисти греховете си. След това се обърна към морето и хвана здраво с две ръце парапета. Нямаше нужда да бърза да се връща при баща си, едва ли в този момент му трябваше. Морският бриз развяваше косата му и изсушаваше напиращите да потекат сълзи. Надигна левия си крак и стъпи на средната преграда на парапета, след което качи десния. Опря се на горното перило с бедрата си. Беше наклонен над бездната почти на шестдесет градуса спрямо морето. Сега при липсата на много светлина то изглеждаше черно. Само пяната на вълните проблясваше бледо. Наведе се и се хвана за парапета, вдигна отново левия си крак и стъпи най-отгоре, след което качи и десния. Държеше се здраво с двете си треперещи ръце. Сълзите от очите се бяха скрили. В тях се четеше решителност. Митко се изправи и разпери ръце, парапетът се разклати леко. Той се опита да запази равновесие, олюлявайки се леко. Не искаше един стар парапет да стане причина за трагичната му гибел. Стабилизира за миг стойката си и израз на успокоение се изписа на лицето му. Трябваше му само миг, за да отскочи и полети към морето точно там, където преди години за последен път се бе чувствал истински щастлив, точно там, където преди още повече години морето бе изхвърлило безжизненото тяло на един старец.
-----------
Само миг по-късно някъде отгоре на склона се чуха два изстрела. Минута след това на паркинга пред един хотел с басейн остана да стои самотно голяма черна кола. Последните слънчеви лъчи показваха една съвсем лека драскотина върху дясното ѝ огледало. Прахта от бързо тръгналите си преди това автомобили плавно я заличи.
Наско И.
полето. Лъчите на юлското слънце попиваха в матираната боя, за да подсилят ефекта на безумно светещите в ранния следобед фарове. Вътре имаше двама мъже и едно момче на видима възраст около шестнадесет-седемнадесет години. То се возеше на задната седалка, държащо чаша студена безалкохолна напитка и вперило апатично поглед през прозореца към бързо сменящия се пейзаж. Правата му кестенява коса се спускаше почти до очите. Носеше сива тенис фланелка и светлосини бермуди. Слабото му тяло и облеклото му го правеха да контрастира с мъжете на предните седалки. Шофьорът на колата беше едър с гладко избръсната глава и едвам покарала гъста брада. Вратът му се сливаше с раменете, а ушите му бяха сраснали почти с издутите бузи. Носеше тъмни, широки очила с метална рамка, които изцяло покриваха широкото му лице. Огромни провиснали бицепси се показваха под късите ръкави на прилепнала бяла риза, разкопчана, така че да се вижда дебелата златна верига, висяща върху гърдите. Беше обут в тесни, черни панталони и леки бели мокасини, с които натискаше напористо педалите на газта и спирачката, така че се очертаваха огромните му бедрени мускули.
Маниерът му на шофиране беше такъв, че настигаше светкавично колите пред себе си, натискаше рязко спирачки, изчакваше най-близките коли в отсрещното платно да отминат, изнасяше се рязко в ляво и даваше мощно газ. Ако се наложеше да чака повече от десетина секунди, не се съобразяваше много-много с участниците в насрещното движение, които понякога се принуждаваха да намалят и дори да отбият в прашния, обрасъл в сухи треви банкет. Спътникът му бе негово копие в облеклото, но по-висок и малко по-слаб. Главата му почти опираше в тавана на лимузината, а над кръста му се подаваше кобур. Дебелината на златната му верига бе значително по-малка от тази на шофиращия.
Колата настигаше стремглаво поредния бавно движещ се камион. От рязкото натискане на спирачките светна някаква оранжева индикация на дисплея на волана, след което изгасна.
- Що не си караш така у село, бе, майка ти де'а – изкрещя масивният мъж. Даде рязко вляво и ускори срещу идващата отсреща малка бледозелена кола, шофирана от жена с две малки деца на задната седалка. Тя натисна рязко спирачки и се отклони в банкета, който, за късмет, беше по-широк и успя да се размине с черното чудовище на немската автомобилна индустрия.
- Ейй, курвоо – изрева шофьорът и зави рязко пред камиона, защото се оказа, че пред него има бавно движеща се кола с каравана, а стотина метра по-надолу се задаваше друг камион, който му премигна с фарове.
- Къде сте тръгнали, всички, в тая жега бе да ви е'а? - риторично измуча с басовия си глас. - Абе, Жорка, обясни ми к'ви са тея уроди бе, ма'а им де'а.
Спътникът на предната седалка само сбръчка вежди и изсумтя нещо нечленоразделно. Момчето на задната седалка не реагира по никакъв начин на ситуацията, единствено постави длан над чашата, за да не се разлее.
- Ква е тая каравана, бе лешпер, къде си тръгнал с нея? - продължаваше монологът. Даде рязко газ и мина толкова близо до нея, че закачи допълнителното странично огледало на теглещия караваната автомобил. То се разхвърча настрани с трясък. След като завърши изпреварването, мъжът в мощната лимузина започна да намалява с включени аварийни светлини, оглеждайки в огледалото за задно виждане хората в колата отзад.
Шофьорът на втората кола, започна също да намалява, спирачките на следващия го камион започнаха да свирят. Черната кола спря по средата на платното, отвориха се двете предни врати и двамата мъже слязоха, отправяйки се директно към шофьора на автомобила, камионът мина покрай тях, свирейки с клаксон. Не му обърнаха внимание. Високият мъж отвори вратата на стъписания младеж, до който се возеше младо момиче.
По-ниският изкрещя с почервеняло, облято в пот лице:
- Моеш ли да караш бе, капут? Слизай веднага да видиш, кво направи.
Другият мъж хвана младежа за фланелката и го измъкна почти насила от колата, момичето започна да пищи, от багажното на комбито се чу лай на голямо куче.
- Ела да видиш, кво ми направи с колата, бе мама ти де'а.
Забутаха го до дясното огледало на черната лимузина чийто двигател тихо работеше под палещото слънце. По матираната повърхност на капачката нямаше никаква следа, за разлика от напълно счупеното огледало на другия автомобил отзад.
- Къде да гледам? - тихо попита младежът. Двамата мъже се загледаха в капачката, на която нямаха време преди това да обърнат внимание.
- Ей, късметлия си, от мен да го знаеш, ае омитай се преди да съм мигнал – изрева мощно по-ниският мъж и отиде към своята врата. - Пускай го да си върви – обърна се към по-високия, който все още държеше младежа за ръкава и гледаше недоумяващо.
Преди да затвори шофьорската врата, шофьорът се провикна назад:
- Да пуснеш тото днеска, ден ти е. - Изсмя се грозно и се настани удобно зад волана. През това време момчето на задната седалка бършеше с мокра кърпичка разлятата си от резките маневри безалкохолна напитка. Шофьорът се обърна към него.
- Кво си направил бе калпазан? Ей, ако не ми беше син, щех да те шамаросам, ама ае от мен да мине. Да избършеш хубаво. А така, браво, добре съм те възпитал.
Момчето безмълвно смачка кърпичката, прибра я в джоба на вратата и извади втора. Баща му даде рязко газ, гумите изсвистяха и голямата черна кола се понесе по шосето. Младежът и момичето от втората кола нямаха време за вайкане около счупеното огледало, защото зад тях бе започнала да се образува колона от изнервени шофьори.
Лимузината продължи движението си по утвърдения вече начин, все едно нищо не се беше случило. След няколко часа достигна брега на морето, искрящо със синьо-зелените си нюанси и плажове пълни с летовници, излегнали се върху шезлонги под чадърите. Монолитни хотели стърчаха над дърветата в близките остатъци от едновремешна гора. Над огромния курорт в миналото се издигали скалисти хълмове обрасли с все още неизсечени иглолистни дървета.
Колата подмина застроената територия и се отби към един хълм в подножието, на който имаше няколко разкривени кокетни вилички и малки хотелчета, станали жертва на свлачище преди години. Две от сградите висяха от скала над морето. Над свлачището имаше разкъсана червена лента с надпис „Не преминавай“. Малко над нея имаше запазен малък хотел с паркинг и басейн отпред с воден бар по средата му. На паркинга имаше няколко луксозни черни лимузини, а около басейна бяха налягали едри господа с крехки млади жени, облечени в оскъдни бански костюми, подчертаващи изкуствените им телесни прелести.
Тримата слязоха от колата и се отправиха към хотела. Бащата се обърна към сина си:
- С Жорката ще вършим малко бизнес. Имаме стая на последния етаж. Ако искаш, разцъкай нещо там или се разходи. Само не се пречкай покрай басейна.
- Добре, тате.
- Ако зависеше от мен, можеше да останеш при нас, но имаме да водим сложни преговори и ще ти е скучно, а и партньорите са ми малко изнервени. Нали разбираш?
- Разбирам, тате.
- Браво, Мите. Ето ти чипа от вратата. - Той му подаде чип карта и се отправи с другия към басейна.
Митко влезе в хотела и зачака асансьора. На рецепцията нямаше никого. Беше идвал преди години в същия този хотел, който се държеше от приятел на баща му. Тогава майка му беше още жива, само няколко седмици преди жестоката катастрофа на пътя, която я бе отделила завинаги от живота му. Прекараха си едно спокойно лято на плажа и басейните. Баща му не беше чак толкова изнервен, както през последните години. Дните им преминаваха в безделничене, строене на пясъчни замъци и къпане в спокойните води на Черно море. Баща му от време навреме ходеше до близкия град „по бизнес“, както той сам се изразяваше. Майка му седеше по цял ден на плажа с нейни приятелки, съпруги на бизнес партньорите на баща му, пиеха коктейли и разлистваха модни списания. Тогава Митко беше на седем години и не разбираше нищо от случващото се около него. Тичаше по плажа с останалите деца, строяха замъци, гмуркаха се с шнорхели на плиткото и ловяха малки рибки и рачета. През онези години той беше едно весело и безгрижно дете. Смъртта на майка му го промени на сто и осемдесет градуса. Стана затворен и мълчалив. Отдаде се на четене и игра на компютърни игри. Започна да се интересува от виртуални технологии и най-вече виртуална реалност. Когато стана на дванадесет години, баща му го изпрати да учи в най-доброто частно училище за момента в Европа, специализирано в областта на високите технологии. На петнадесет години разработи платформа за виртуална реалност, която се състоеше от чифт очила и слушалки с вградена памет, през които всичко което се наблюдаваше показваше информация в звук и картина. За разлика от съществуващите дотогава, те предлагаха абсолютна замяна на реалната картина с картина от миналото, базирани на хиляди снимки и видео от мрежата. Към нея вървеше звук и информация, черпещи се от информационни сайтове. За разработката, в която участваха още няколко даровити деца от училището, Митко получи награда от директора и лична среща с министъра на високите технологии на Европейския Съюз. Покрай ученето той нямаше време да мисли за миналото си. Единствено се сещаше за него през летата, които прекарваше на морето в родината с баща си, който макар и не много тактичен, истински се възхищаваше от постиженията на сина си. Той беше груб човек, произхождащ от малко градче близо до морето. В началото на века беше забогатял неимоверно, покрай неясно за Митко какъв бизнес. Баща му просто го наричаше бизнеса. Ходеше по продължителни срещи из цялата страна, понякога ходеше и до съдилищата в различни градове да дава показания по множество дела.
Това беше поредното лято, в което Митко бе изпаднал в депресия. През последните години, той имаше чувството, че нищо не се променяше в родината му. Всеки път, когато се прибереше, я сравняваше със западната страна, в която учеше. Сравняваше манталитета на хората, състоянието на градовете и техните жители. Резултатите го натъжаваха още повече. Имаше чувството, че неговата родина върви назад, докато западната страна стремглаво върви напред. Нормално, би казал някой отнеговите преподаватели, трябва да има баланс в този свят, докато едно тяло се издига нагоре, друго трябва да се спуска надолу, за да го балансира и да не му даде възможност да се сгромоляса. Момчето разбираше това, но не можеше да се примири с мисълта, че в случая тялото, което отива надолу, бе обичната му родина, населена с иначе дружелюбни и простовати хорица, а тялото, което отиваше нагоре, бе свят, пълен с лицемерни и студени хора.
Митко влезе в широкия апартамент на последния етаж. Хвърли раницата си на земята, съблече олятата с лепкава напитка фланела и облече зелен потник с бял нечетлив надпис. Отиде в банята да измие ръцете си и седна на огромния кафяв, кожен диван. Извади от раницата си кутия с неговите очила и слушалки, които тази година бе донесъл, за да ги изпробва в реални условия, извън границите на училището. Сложи ги на главата си и изчака локализиращата система да открие местонахождението му. След това се появи надпис, който уведомяваше, че се събира информация за мястото. Имаше опции от колко източника да изтегли данни. Митко избра всички и свали очилата от лицето си. Знаеше, че това ще отнеме около десетина минути, докато се свали всичко и след това се сравни и подреди правилно. В училището му минаваха дори двадесет минути, тъй като за него имаше много информация в интернет. Съмняваше се, че за това забутано място над скалите до морето ще има кой знае какво в мрежата.
Отиде до мини бара и извади една газирана напитка. Изсипа я в една от кристалните чаши и отиде на терасата. Гледката беше зашеметяваща. Терасата се простираше над короните на иглолистните дървета, а на изток се виждаше морето, прорязано с пенливи вълни. Лек ветрец развя косите на момчето и за пръв път, откакто се бе върнало в родината си, на лицето му се появи лека усмивка. Излегна се на един от трите шезлонга на терасата и притвори очи, беше изморен от пътуването от летището в столицата до морето. Като време бе отнело не повече от три часа, но екстремният начин на шофиране на баща му го изтощаваше, макар да не го показваше външно.
Беше задрямал и когато отвори очи, се сепна. Отиде да провери очилата. С изненада откри, че бе минал повече от половин час, а информацията още се обработваше. Учуди го, колко много имаше за това затънтено местенце. Отпи една глътка от напитката и пусна телевизора. Даваха новини, обичайните афери на политици, крупни бизнесмени и спорт. Беше започнало първенството по футбол в елитната дивизия. След първия кръг имаше сблъсъци на фенове и полиция в столицата на някакво дерби, един футболен шеф на малък провинциален отбор с големи амбиции бе претърпял покушение от неизвестен нападател. Нищо ново, помисли си Митко след няколко минути гледане и загаси телевизора. Очилата бяха готови за употреба. С разтуптяно сърце той ги сложи и погледна през терасата. Имаше възможност да се разходи назад през годините. Видя близките полуразрушени вили и хотели в старото им величие в годините преди свлачището да ги натика към морето. Реши да отиде навън и да се разходи покрай сградите, дяволско любопитство го изкушаваше да отиде зад червената забранителна линия.
Свали очилата и излезе пред хотела, от към басейна се чуваше силна музика, женски кикот и груби мъжки гласове, бизнес срещата на баща му. Не обърна внимание на шума и се отправи към изхода на хотелския двор. На портала дремеше едър млад мъж, препасан с два кобура. Кимна му, тъй като знаеше на кого е син и го пусна да излезе.
Момчето тръгна по обраслата улица надолу към забранителната лента. Никой не го следеше. Времето бе прекрасно, някъде около шест следобед, слънцето се скриваше зад короните на високите дървета, а морският бриз донасяше прохлада, прецедена през игличките на дърветата.
Свлачището бе сбило една в друга шест големи парцела: фамилни хотелчета и големи вили. Дворовете им влизаха един в друг, а на места постройките се опираха. Млади дръвчета растяха на невъзможни места като покриви, отломки от стени, дъното на един разцепен на две басейн. Папрати покриваха някогашните зелени терени, ниски храсти растяха безразборно покрай тухлените огради, там, където още ги имаше. Един висок бор растеше почти хоризонтално край наклонена сграда и се опираше върху покрива на друга, която се бе свлякла с десетина метра под първата. Пътят бе почти заличен, само на места бяха останали огромни плочи асфалт, под които дребна растителност си пробиваше път към слънцето.
Митко включи очилата и започна да гледа в началото, веднага след предупредителната лента, като бавно се придвижваше надолу по стръмния склон. Информацията за мястото датираше още от края на двадесети век. Имаше няколко снимки на един горист хълм с малка едноетажна дървена вила. Във вилата живееше старец, бивш палач, един от малкото на стария тоталитарен режим. След пенсионирането си се бе отделил от обществото тук сред гората, за да изживее старините си на спокойствие със своите спомени. Няколко години след падането на режима от парцела му се поинтересувала местна групировка, която искала да го изкупи и застрои. Старецът не продаваше, а строителната инспекция не даваше разрешение, тъй като районът бе свлачищен. Това явно не представляваше пречка за групировката, която чрез машинации бе махнала статута на свлачище от терена, а дядото бе обвинен в престъпления по време на тоталитаризма.
Информацията, която момчето четеше през очилата, беше систематизирана от стотици информационни източници. Имаше и снимки на дядото, местността и бизнесмените от местната групировка, едри млади мъже с отеснели ризи и дебели златни вериги около вратовете. Имаше данни за всеки поотделно, общото между които беше тяхното криминално минало. Съдени за грабежи, изнасилвания, наркотрафик, контрабанда с оръжия и бели робини. Нито един не бил доказан като престъпник. Информацията за стареца беше съвсем кратка, както вече се видя бивш палач без близки роднини.
Подетите съдебни дела срещу собственика на парцела го бяха съсипали психически и едно мартенско утро тялото му бе открито изхвърлено на малкия плаж от морето. Самоубийство беше категоричното определение на случая, тъй като по тялото на стареца нямало следи от насилие. Това, което стресна Митко, беше името на човека, открил тялото, собствения му баща, тогава деветнадесетгодишен, определян като рецидивист с осем висящи дела за дребни грабежи и побои над местни журналисти и един строителен техник, както и изнасилване, когато бил на петнадесет. Момчето знаеше, че миналото на баща му не бе чисто, но нямаше достоверна информация, която да докаже това, а само клюки в жълти вестници и съмнителни сайтове. В много медии изникна въпросът, какво е правел там през март деветнадесетгодишният младеж. Каква случайност го е завела точно на този плаж, до който се стига по тясна и стръмна пътечка, която дори през лятото се преминава само от ентусиазирани туристи и най-вече нудисти, търсещи спокойно местенце, далеч от човешките погледи. Въпросът не бе получил никакъв отговор, младежът бе покрит от медийното внимание и, както всяко чудо - за три дни, интересът към него секна.
След смъртта на стареца мястото бе продадено тихомълком на новосъздадена местна фирма, която се бе заела с изграждането на голям хотелски комплекс. Малко след започване на строителните работи фирмата бе уличена в нередовност за редица документи и впоследствие затворена. Съдия-изпълнител бе конфискувал цялото имущество, което след това бе разпродадено на безценица на местен бизнесмен. Тук нещо друго шокира Митко. Съдията, който бе издал нареждането за конфискацията, бе неговият чичо, брат на баща му, който бе загинал в автомобилна катастрофа още преди той да се роди, което беше само шест месеца след разпродажбата на инвентара на затворената фирма.
Местният бизнесмен бе разделил огромния терен на няколко парцела и ги бе разпродал сред свои близки. В листа имаше имена на политици, други местни бизнесмени и един чужденец от съседна страна оттатък морето.
Митко свали за малко очилата си и се загледа в ширналия се напред пейзаж от наклонени и рухнали сгради. Не можеше да повярва колко много информация има за това невзрачно на картата на света местенце, повечето от която бе свързана с криминални разследвания, достигнали до задънена улица. Медиите определяха всички замесени като значими представители на подземния престъпен свят в региона и страната, но нито един от тях не бе осъждан за нищо, с изключение на някои хулигански прояви в ученическа възраст.
На мястото, където някога се намирала къщичката на стареца, се издигаше триетажна луксозна вила на виден политик от началото на двадесет и първи век или по-скоро нейните останки. Митко включи очилата и започна да проучва нейната история. Тя беше първата завършена постройка в района. Политикът бе уредил асфалтирането на улицата, която свързваше основния път с намиращия се под скалистия бряг малък плаж. Против всякакви норми и закони плажът бе стопанисван като частна собственост, като достъп до него имаха само живущите на улицата, които интензивно, само за две-три години, бяха издигнали сградите, които сега лежаха полупогребани от природната стихия.
За въпросния политик имаше купища информация, която момчето нямаше физическата възможност да прочете. Загледа се в откъси и снимки от различни журналистически материали. Имаше снимки на политика и неговото семейство. Описани бяха неговите планове за развиване на местността, както и резултатите от тях, нямащи нищо общо с предварително предложеното. Семейството му имаше злата участ да се намира във вилата по време на бурята, довела до свличането на земните маси. Жена му и двете им деца бяха намерени под развалините седем дни след инцидента. Следващите кадри и информация бяха шокиращи. Телата на децата бяха размазани до неузнаваемост, а майката без да осъзнава се е била хранила с едно от тях в последния ден преди да я измъкнат съвсем полудяла. Съпругът моментално я хоспитализирал в частна психиатрична клиника, където тя по-късно се самоубила. След това той заминал за чужбина и повече нямаше данни за неговото бъдеще. Споменаваше се за неговото минало и това на неговите родители, бивши надзиратели в тоталитарен трудов лагер. Митко не искаше да чете повече за това и премести погледа си на следващата постройка, намираща се от другата страна на улицата. Тя представляваше четириетажен фамилен хотел, стопанисван от богат чужденец, заживял в страната, след като намерил протекция, защото в родината му го издирвали за множество престъпления като контрабанда с оръжия и незаконен хазарт. Хотелът се ползвал с голяма популярност сред местните бизнесмени през седемте години на съществуването си. На три пъти в него са ставали престрелки и убийства на значими местни бизнесмени и един прокурор. Собственикът на хотела го продал само няколко месеца преди свличането, на някакъв новобогаташ от столицата, който загинал в сградата при нещастен случай и след това чужденецът го изкупил обратно от вдовицата му на безценица, тъй като тя била силно вярваща, че мястото било прокълнато и искала да се отърве от него час по-скоро. Твърденията ѝ били подсилени от изказването на една нейна съседка, която имала екстрасенски възможности. Новият стар собственик се удавил само няколко дни по-късно на малкия „частен“ плаж под скалите. Децата му наследили имота, но тъй като и двете били с ментални отклонения, негов управител бил... бащата на Митко.
Момчето свали очилата, защото имаше чувството, че губи равновесие от новостите, които научаваше. Снимките, които бе успял да разгледа от хотела, бяха покъртителни. Местни журналисти го сочеха като място, в което нелегално пребивавали чужденки, които проституирали. Имаше подробни снимки от оргиите, които са се вихрели при затворени врати. В една от тях се виждаше и съседът-политик с две непълнолетни момичета. „Мила родна картинка“ носеше заглавието на статията с най-скандалните снимки.
След кратка почивка момчето се загледа в третата сграда. Това беше имението на местен собственик на верига ресторанти, който бе съден за над двадесет обвинения по време на краткия си живот, преди да бъде разстрелян „показно“ на плажа в съседна страна. В списъка имаше поръчкови убийства, контрабанда на горива, склоняване към проституция. Като към последното за свидетели били привикани над сто млади жени. Нито едно от делата не беше доведено докрай. Повечето не завършили, просто заради смъртта на обвиняемия, а други заради честата смяна на прокурори или отлаганията заради отсъствия на ключови свидетели или по иск на защитата. Семейството на младия бизнесмен имаше също трагична съдба. Жена му, която била главен готвач в един от ресторантите му, била намерена, задушена с газ в кухнята на самия ресторант, а трите му деца, загинали при различни инциденти. Едното се удавило в морето, след което баща му собственоръчно пребил почти до смърт спасителя, който се опитвал да го спаси. Второто умряло от инфаркт на седемнадесет години, но според някои източници, смъртта била предизвикана от свръхдоза наркотици. Третото имало здравословни проблеми още при раждането и починало като пеленаче.
Информацията за третата сграда, намираща се в съседство с имота на политика, отврати Митко и той моментално премина на четвъртата, която се намираше на стотина метра по-надолу по улицата. Между нея и предходната имаше малка борова горичка, останала неизсечена от строителите поради голямата денивелация на терена и невъзможността там да се строи, каквото и да било.
Тя принадлежеше на бивш столичен прокурор, първи братовчед на Митковата майка. Той не блестеше с особени служебни успехи, напротив - повечето му дела бяха срещу известни и влиятелни личности и нито едно не бе завършило с успех, като изключим няколкото срещу дребни риби, както той сам ги бе описал в едно интервю от преди повече от десет години. За времето си той беше медийна звезда заради харизматичното си излъчване и способността да излага фактите пред журналистите в ясна и достъпна форма. Пред очите на Митко се изреждаха стотици интервюта в периода между края на двадесети век и началото на следващия.
Вилата бе скътана точно под последните борове на горичката. Бе двуетажна постройка с широка веранда с изглед към морето. В друго интервю прокурорът заявяваше, че я построил, за да могат децата му да се наслаждават пълноценно на летните си ваканции и за да стабилизира психическото здраве на жена му, която през годините бе започнала да получава халюцинации и да твърди, че вижда сили, невидими за хората.
Впоследствие се оказа, че жена му се бе стабилизирала, но само на външен вид. Тя бе станала по-спокойна и уравновесена, но това, което говореше, бе накарало съпругът ѝ да настръхне. Пред водеща медия той бе заявил, че се тревожи за безопасността на семейството си, тъй като жена му постоянно повтаряла, че мястото е нечисто и проклето и ще погуби всеки, дръзнал да се подвизава за повече от ден в него. Това било и предлогът, заради когото прокурорът записал децата си в чуждестранен пансион. Други медии се съмняваха в тази причина и предлагаха своя версия, в която той се опитва да скрие наследниците си далеч от страната, в която е натрупал не един и двама недоброжелатели. Малко след това жена му бе безследно изчезнала. Нямаше никакви предположения каква е съдбата ѝ. Самият прокурор бе застрелян по време на вечеря в скъп ресторант в съседния град, преди приключването на дело срещу местен бивш шеф на полицията. Задържани за покушението нямаше, а вилата бе останала необитаема следващите пет години, преди да бъде повлечена от стихията. През студените месеци на годината местни сектанти, последователи на неясно за мнозинството религиозно учение, я бяха обсебили за тайни ритуали, като след последния бяха оставили трупа на жена в напреднала възраст. Според съдебните медици, тя починала от бъбречна недостатъчност. Вилата беше запечатана от полицията, а наследниците, все още непълнолетни, продължаваха да живеят в пансиона, далеч от родината.
Думите на съпругата на прокурора, която се водеше някакъв вид вуйна на Митко, бяха добили популярност в региона. Твърдението ѝ, че мястото е проклето, се допълваше от факта, че няколко собственици на сгради, вече бяха претърпели сериозни удари от съдбата. Това обаче не бе уплашило собствениците, които още бяха сред живите и те продължаваха да си отмарят в луксозните жилища на брега на морето, излежавайки се край собствените си басейни или на малкия плаж, необезпокоявани от никого.
Митко си спомни, че като дете бе виждал тези свои роднини. Една вечер прокурорът бе дошъл с жена си на вечеря вкъщи. Баща му бе говорил дълго време с него на терасата, докато съпругата му си говорела с майка му в хола, която след това се разплака. Той не си спомняше кой знае колко, освен че баща му бе повторил многократно за важността на срещата и бе казал на Митко да се пази от вуйна си, защото е луда.
Вилата бе отделена не само от предходното имение, но и от следващото. На него бе построен широк, пе-образен, осем-етажен хотел. След свлачището се твърдеше, че той е причината да се откърти такава голяма земна маса и да повлече постройките към скалистия бряг и бушуващото яростно море в деня на бурята преди осем години. Хотелът беше собственост на богат местен земевладелец, бивш таен агент от спецслужбата на тоталитарния режим, занимаваща се главно с издирване и ликвидиране на народни врагове. В действителност хотелът се управляваше от двете му дъщери и техните семейства. Той самият не бе успял да се нарадва много на новата си собственост, защото година след пускането на обекта, бе починал от рак. Семейството му бе съкрушено от преждевременната кончина и бяха построили малък параклис на скалите над плажа. Само седмица след завършването на параклиса, скалната плоча, върху която се намираше сградата, се бе откъртила и заедно със самата сграда бе затрупала две деца, чийто родители почиваха в хотела. Трагедията се разчу и отново се заговори за думите на изчезналата прокурорска съпруга. Отделни любопитни туристи се отбиваха да разгледат „Улицата на тъгата“, както един местен журналист я бе нарекъл в обширна статия, даваща информация кои са собствениците на имоти там. За тази си постъпка бе получил сериозен побой и за назидание му бяха отрязали фалангите на всички пръсти, за да не може да пише повече. Семейството му свидетелстваше в съда, назовавайки кой стои зад поръчковия побой, но поради липса на сериозни доказателства, делото бе прекратено само след година. Това, което тук шокира Митко за пореден път, беше, че като главен обвиняем за побоя се сочеше баща му, за когото слуховете твърдяха, че ръководи бойна бригада за сплашване, която действа на територията на цялата страна. Съпругата на пребития журналист бе казала, че е видяла един от тримата побойници и бе дала негово точно описание. Митко погледна снимката, направена от фоторобот, и лесно разпозна Жорката, приятел и личен охранител на баща му, с когото преди няколко часа бе пристигнал тук.
Той свали очилата си за пореден път и погледна през собствените си очи тъжния пейзаж, останал на мястото на улицата на тъгата. През цялото време бе слизал бавно покрай разрушените сгради. На няколко пъти му се наложи да се спуска по назъбени камъни, за да отиде по-надолу и да разглежда още от отминалото величие на мястото. Сега седна на полуизгнилия ствол на един паднал бор. Клатеше си краката над малка дупка, след която имаше лек склон и три надвиснали над морето луксозни бунгала. Те бяха част от последния шести парцел, който бе паднал във водата и само трите бунгала, висящи наполовина над бездната, напомняха за него. За него също имаше безброй статии и снимки, както и няколко видео клипа, качени от летовници в социални мрежи и сайтове за споделяне.
Момчето успя да види как хората се забавляваха на малкия плаж под скалите. Летуващите в големия хотел имаха заделена зона на плажа, в която им се сервираха напитки и храна. Останалата част на плажа беше окупирана от няколкото останали собственици на имоти, които бяха разположили шатри, шезлонги, спални с балдахини и чадъри до самото море. Личната им прислуга се грижеше да не им липсва нищо необходимо, включително и танцьорки, изпълняващи и други услуги след залез слънце.
Собственикът на бунгалата беше виден колекционер на антики и картини, който бе застроил терена до самите скали, без да се съобразява с протестите на екозащитници, че е унищожил стотици редки растения, растящи само на това място в региона. Също така беше погубил рядък вид птици, гнездящи по скалите при прокопаването им за построяване на два асансьора, с които летовниците слизаха до плажа, вместо да ходят по единствената тясна и стръмна пътечка. В едно интервю пред местна медия бе казал, че ако на природозащитниците им дреме за дивите птици, могат да дойдат и да ги пренесат собственоръчно на друго отдалечено и спокойно място. Той най-учтиво щял да им осигури достъп до имота си за тази цел. Също така бе заявил, че за редките растения ще направи специален парк, отделящ бунгалата от скалите. В крайна сметка, никой не бе преместил птиците, защото те сами бяха напуснали местообитанието си, а редките растения не бяха получили парк, а два тенис корта и игрище за мини футбол, които заемаха площта между скалите и поляната с бунгалата. Сега тези игрища лежаха на парчета на дъното на морето, заедно с още две от бунгалата, в които, по нещастно стечение на обстоятелствата, беше отмарял собственикът с цялата си фамилия.
Митко видя една снимка на въпросния бизнесмен. Той беше близък приятел на баща му, а децата му като малки си бяха играли с него долу на пясъка на плажа. Майка му беше първа приятелка със съпругата на собственика. Това беше единственият спомен на момчето от единственото му пребиваване в печалния комплекс преди десетина години.
Мислите на Митко бяха объркани. Главата му не можеше да побере потоците от информация, които се бяха излели върху ѝ през тази ранна лятна вечер. Слънцето бе почти залязло и той усети как кожата му настръхва от прохладния морски бриз. Стана от ствола на падналия бор, свали очилата, изключи ги и ги прибра в калъфа им, който висеше на врата му. Гледайки към хоризонта, бавно се отправи към едно от надвисналите над морето бунгала. Това беше бунгалото, в което бе летувал с майка му и баща му, човекът, който го бе отгледал и бе дал всичко, за да го изучи и възпита далеч от родината. Сега разбираше защо. Искаше поне синът му да е далеч от покварата, от която се издържаше семейството. Беше чувал слухове за миналото на баща си, за неговата буйна младост, но го смяташе за порядъчен бизнесмен, който, откакто има жена и дете, е започнал да се занимава със сериозни и почтени дейности. Паралелно с това в главата му мина срещата на майка му с жената на прокурора, неин първи братовчед. Спомняше си как майка му плачеше, как молеше баща му да не го води на някакво място. Как жената ѝ била казала, че то е прокълнато.
Сега му се изясни, че вероятно е ставало дума за това място, на което се намираше, за тази уличка, отбиваща се от съседната вилна зона и водеща към скали, под които някога бе имало приятен малък плаж, от който бе останало съвсем малко, за сметка на струпани по него скали и отломки от сгради. Място, някога обитавано от самотен старец с безброй грехове, убивал с еднакво изражение на лицето справедливо и несправедливо осъдени по заповед на тоталитарния апарат, командван от морално безсилни хора, непочитащи никакви природни и човешки законови норми. Място, на което старецът бе решил да изкупи тези грехове в самота, отнето му пряко волята с измама и машинации.
Митко отново заразглежда първите сведения за стареца и неговата дървена колиба в гората, отнел живота си, след като не издържал психически на обвиненията в съда. Намерен от случайно преминаващ търсач на рапани, по случайност вече криминално проявен, макар и неосъждан. Това някак си не се връзваше, особено с бъдещата позиция на въпросния младеж, станал в по зряла възраст управител на комплекс горе в началото на склона, замесен също така и с други дейности, отнасящи се до разрасналия се набързо малък комплекс около тясната улица. Улицата, по която преди много години хора от близкото село са водили козите си на паша, представляваща тогава тесен черен път под боровете, където пастирите са дишали чист и прохладен въздух, докато козите са се катерили по скалите и се хранели с листа и клонки на ниските храсти. Това научи от разказа на една стара баба, спотаил се някъде измежду потоците информация на дисплея, която обясняваше още как еколозите „господ да ги порази“ забранили пашата в региона заради някакъв вид рядко растение дето козите го яли и „ни даваа много убаву млеко, дето после не сме пили нивга“. Същите тези еколози, които протестираха безполезно срещу застрояването на бунгалата върху поляната с въпросното растение.
Очите на момчето се насълзиха. Виждаше майка си, която плачеше сред срещата със странната съпруга на братовчед ѝ. Мъката по изгубената жена го връхлетя, така както никога преди. Сълзите капеха в прахта пред входа на наклоненото бунгало, последното място, където той бе изкарал щастливо и безгрижно заедно с нея. Подпря се на вратата и тя със скърцане се строполи напред в антрето. Пред очите му се виждаше образът на майка му. Спомняше си как в това антре тя му обуваше сандалите, за да слязат по стръмната пътечка към плажа, защото я беше страх от новооткрития асансьор. Той ѝ се смееше, а баща му, също през смях, казваше как той не трябва да бъде такъв бъзлив дрисльо и да идва с него в асансьора, от който може да вижда морето, разплискващо се стотина метра по-надолу върху мекия пясък без да се налага да гледа само в краката си по каменистата пътека. Сега образът на баща му изглеждаше демоничен. Изпита ужас, че не бе ходил по пътеката с майка си, а винаги бе избирал да слиза с асансьора, не защото искаше да гледа как морето залива пясъка, а защото баща му винаги изваждаше от раницата си сладолед или нещо студено за пиене.
Думите на лудата, както бе определена от баща му, жена се избистриха в паметта на Митко. „Никога повече не водете малкия на тоя плаж, той е проклет. Всички ще ви затрие, ако не се махате оттам.“ Виждаше разплаканата си майка и раздразнения си баща, който пускаше по някоя нецензурна дума и грубиянска шега. Това беше само няколко дни преди бруталната катастрофа, в която тя бе загинала. Катастрофата, която промени Митко завинаги.
Той се качи на втория етаж на бунгалото, който имаше спалня, баня и широка тераса с изглед към морето. Сега терасата беше наклонена над морето, което удряше безмилостно камъните в подножието на скалите. Митко отиде до парапета и се опря на него, загледан във вълните. Стоя така повече от десет минути. Слабата слънчева светлина се скриваше и съвсем скоро щеше да настъпи мрак. Ако искаше да се върне безпрепятствено при баща си, трябваше да тръгне веднага.
Той се обърна назад към вратата, извела го на терасата. Гледа я известно време с поглед, който преминаваше през нея, като че ли търсещ горе на склона колибата на един старец, дошъл тук да изчисти греховете си. След това се обърна към морето и хвана здраво с две ръце парапета. Нямаше нужда да бърза да се връща при баща си, едва ли в този момент му трябваше. Морският бриз развяваше косата му и изсушаваше напиращите да потекат сълзи. Надигна левия си крак и стъпи на средната преграда на парапета, след което качи десния. Опря се на горното перило с бедрата си. Беше наклонен над бездната почти на шестдесет градуса спрямо морето. Сега при липсата на много светлина то изглеждаше черно. Само пяната на вълните проблясваше бледо. Наведе се и се хвана за парапета, вдигна отново левия си крак и стъпи най-отгоре, след което качи и десния. Държеше се здраво с двете си треперещи ръце. Сълзите от очите се бяха скрили. В тях се четеше решителност. Митко се изправи и разпери ръце, парапетът се разклати леко. Той се опита да запази равновесие, олюлявайки се леко. Не искаше един стар парапет да стане причина за трагичната му гибел. Стабилизира за миг стойката си и израз на успокоение се изписа на лицето му. Трябваше му само миг, за да отскочи и полети към морето точно там, където преди години за последен път се бе чувствал истински щастлив, точно там, където преди още повече години морето бе изхвърлило безжизненото тяло на един старец.
-----------
Само миг по-късно някъде отгоре на склона се чуха два изстрела. Минута след това на паркинга пред един хотел с басейн остана да стои самотно голяма черна кола. Последните слънчеви лъчи показваха една съвсем лека драскотина върху дясното ѝ огледало. Прахта от бързо тръгналите си преди това автомобили плавно я заличи.
Наско И.