Иваeло Славов - Светлината
КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"
Момчето си седеше в колибата, обмисляйки колко дрехи трябва да изшие, за да успее да си закупи месо за довечера. Но в главата му се въртеше непрекъснато мисли за Замъкът. Там където богатите пируваха от сутрин до вечер, и нямаха грижи за нищо. О, какво ли не би пожертвал, само за секунда дори, да беше там, а не в тази прогнила колиба?
Ако покупките му струваха колкото времето за направа на три туники, той винаги правеше повече, така спестяваше пари, за да може след време да живее и той безгрижно. Младежа работеше сам, защото майка му бе тежко болна, и той трябваше да я гледа, да и купува лекарства. Пресмяташе всичко в извършена работа: за храна – 3 туники, за лекарства – 2, да влезне в Замъкът – 100. Замъкът винаги му беше последната цел. Това е върхът, който трябва да изкачи, от който ще гледа света, разпрострял се в краката му. Момчето стана и отиде до работната маса захващайки се работата, която го чакаше. До обяд шиеше, бродираше, твореше, но тези негови творения бяха просто средство, те не бяха цел. Докато се приготвяше чу глас от другата стая:
– Сине, днес ако ходиш до пазара ще купиш ли лекарствата, защото отново ми стана лошо?
– Майко, правя всичко възможно ръцете ми са в рани, от сутрин до вечер шия за да имаме прехрана, не издържам вече. Не стига, че нямам време да се забавлявам, а сега ме обвиняваш, че не те гледам. Какво повече искаш от мен?
– Съжалявам, просто не успях цяла вечер да заспя от болки.
– Знам, и аз не съм спал, за да ушия проклетите туники, знаеш ли колко време отнема направата им.
Доктора му бе казал, че няма надежда да се оправи, но можеше да се направят пристъпите на болестта по-поносими. От една седмица не и беше купувал лекарствата, явно днес щеше да се наложи да го направи, заради което трябваше похарчи повече пари. Веднага направи груба сметка, че ще трябва да ушие още дрехи, които да изтъргува, с което да навакса загубените пари за лекарства.
По обяд той отиваше до центъра, за да си продаде дрехите на пазара, от където купуваше и нужните му продукти за работа, храна и лекарства. Вървейки по обичайния си път, срещна нещо различно. Малко преди пазара, встрани на пътя стоеше един старец, а до него имаше огледало. Старецът викна към момчето:
- Дрехи ли продаваш, момко?
Младежа беше изненадан.
- Да, как разбра?
- Младежо, ръце на шивач не могат да се сбъркат. Те могат да разкажат цяла история за премеждията, през които са минали, и за работата, която са свършили.
-Какво е това, което стой до теб?
- Това е едно старо, изхабено огледало. Пътувайки от град на град, и от село на село, с него си изкарвам прехраната.
-Как така? Кой би дал пари да се огледа в едно огледало?
-Този, който иска да види бъдещето си.
-БЪДЕЩЕТО!? Това е абсурдно.
-Заповядай, застани и ще видиш, че не те лъжа.
Момчето много се чудеше дали да застане пред огледалото, защото се съмняваше в думите на стареца. Не би искал, да си даде парите на някой шарлатанин, вместо да ги спести.
- Старче, не плащам преди да видя, какво ще ми покаже огледалото.
- Много мъдро младежо, застани и виж, пък аз няма да ти искам пари. Даже обратното, ще купя от теб дрехите на по-висока цена от това, което ти предлагат на пазара, но в замяна искам всеки ден да се поглеждаш в огледалото.
Очите на младежа се изпълниха с добре познатия на човек, алчен блясък, който те кара да забравиш за всичко останало. Той веднага застана пред огледалото, и се вгледа в него. Цялото огледало беше замъглено, трябваше да се взре, за да може да види себе си. Беше заобиколен от много хора и всички бяха усмихнати и радостни. Прегръщаха го, целуваха го, радваха му се. Малко след това цялото огледало сякаш се изпълни с дим, и стана непрогледно. Момчето се усмихна и каза:
- Знаех си, това е бъдещето, което искам, което ще имам. – каза весело младежа.
-Това е бъдещето ми, когато влезна в Замъка, тогава ще бъда известен, всеки ще ме уважава.
- Този горе ли? Бил съм там, не е там твоето бъдеще синко! Ето ти парите, но искам да размислиш, дали си заслужава, това което може да изгубиш, за да достигнеш до някъде.
Стареца бръкна в кесията си и извади сумата, която бе обещал на момчето. То грабна парите и ги прибра в неговата кесия, мислейки си: "Ха, утре когато мина ще ми е доста по-светло бъдещето". На път за пазара направи бърза сметка, колко точно дни работа ще му спести този наивен старец. Там купи повече материал, отколкото беше планирал, за сметка на храната, а лекарства въобще не купи. Връщайки се мина по същия път, но старецът го нямаше.
- Майко, прибрах се! – каза с престорена тъга.
- Какво ти е? Добре ли си? – попита загрижена майката.
- Добре съм, но продадох малко дрехи, едвам успях храна да взема, за лекарства не останаха пари.
- Нищо сине, утре ще ти провърви.
Така всеки ден момчето се доближаваше до заветната цел. Пестеше от парите за лекарства и храна с цел, да се добере до Замъка по-бързо. Но всеки ден огледалото ставаше все по-тъмно и по-тъмно, ставаше все по-трудно младежа да види нещо в него.
- Старче, огледалото ти се разваля. Нищо не може да се види в него.
-Не е развалено, даже напротив. Работи по-добре от деня, в който го направих.
Така минаваха дните. Момчето се оглеждаше, а старецът му плащаше.
След известно време младежа събра достатъчно пари, че да влезне в Замъка, и го направи веднага. Беше посрещнат с овации, пищни празненства се правеха в негова чест. Алкохол се пиеше на корем. Стомасите се пръсваха от преяждане. Празненствата продължаваха от ранна утрин до късно вечер, и на другия ден всичко се повтаряше. Без грижи, без отговорности, без притеснения, и най-важното без работа. По-хубаво не бе живял младежа никога. Беше забравил как се шие, как с труд да си изкарва прехраната. Всичко се случваше по лесен начин. Всяка вечер запасите се изчерпваха, и всяка сутрин някой ги презареждаше.
Дойде ред и на момчето да свърши тази работа. За тази цел трябваше да отиде до пазара, където да хвърли дадените му пари, и да вземе нужните неща. Там чу новината, че майка му е на предсмъртно легло. Той съвсем бе забравил за нея. Не се беше прибирал с месеци. Веднага тръгна към дома си без да купува нищо. По пътя срещна стареца, който го извика:
- Младежо, ела!
- Нямам време да се занимава с твоите небивалици, бързам защото майка ми е много зле.
– Знам, кой мислиш и купува лекарства и храна, когато теб те нямаше. – каза съвсем спокойно стареца. – Продадох дрехите, които ти правеше, за да купувам нужните неща.
- Защо не продадеш и това развалено огледало? Ще успееш да купиш един хляб с парите. Ето отново не работи, пак е тъмно. Трябваше да покаже живота ми в Замъка, това видях първия път.
- Не младежо, бъркаш отново. Бъдещето ти в Замъка е илюзорно, не това искаш. Секунди те делят от това да изгубиш човешкото синко, похарчи парите разумно поне този път. Помисли кое богатство е по-важно за теб, материалното или душевното.
Тогава момчето разбра какво е видял първия път в огледалото. Тогава около него бяха обикновени хора, бедни селяни облечени в дрехи, които той бе изработил. Страхотни дрехи, сякаш правени от божествени, а не човешки ръце. Дрехи подарени от него на хората, които не можеха да си ги позволят.
Той застана за последен път пред огледалото, в което мрака царуваше, само една малко светлинка гореше в средата. Момчето се вгледа в нея, очаквайки или да заблести ярко като звезда, или да бъде погълната завинаги от чудовищната тъмнина. Той стоеше и с парите в ръцете, с които да купи или лекарства, или алкохол и храна. Погледна за последен път светлината, и се запъти към селото...
Иваeло Славов
Светлината
Момчето си седеше в колибата, обмисляйки колко дрехи трябва да изшие, за да успее да си закупи месо за довечера. Но в главата му се въртеше непрекъснато мисли за Замъкът. Там където богатите пируваха от сутрин до вечер, и нямаха грижи за нищо. О, какво ли не би пожертвал, само за секунда дори, да беше там, а не в тази прогнила колиба?
Ако покупките му струваха колкото времето за направа на три туники, той винаги правеше повече, така спестяваше пари, за да може след време да живее и той безгрижно. Младежа работеше сам, защото майка му бе тежко болна, и той трябваше да я гледа, да и купува лекарства. Пресмяташе всичко в извършена работа: за храна – 3 туники, за лекарства – 2, да влезне в Замъкът – 100. Замъкът винаги му беше последната цел. Това е върхът, който трябва да изкачи, от който ще гледа света, разпрострял се в краката му. Момчето стана и отиде до работната маса захващайки се работата, която го чакаше. До обяд шиеше, бродираше, твореше, но тези негови творения бяха просто средство, те не бяха цел. Докато се приготвяше чу глас от другата стая:
– Сине, днес ако ходиш до пазара ще купиш ли лекарствата, защото отново ми стана лошо?
– Майко, правя всичко възможно ръцете ми са в рани, от сутрин до вечер шия за да имаме прехрана, не издържам вече. Не стига, че нямам време да се забавлявам, а сега ме обвиняваш, че не те гледам. Какво повече искаш от мен?
– Съжалявам, просто не успях цяла вечер да заспя от болки.
– Знам, и аз не съм спал, за да ушия проклетите туники, знаеш ли колко време отнема направата им.
Доктора му бе казал, че няма надежда да се оправи, но можеше да се направят пристъпите на болестта по-поносими. От една седмица не и беше купувал лекарствата, явно днес щеше да се наложи да го направи, заради което трябваше похарчи повече пари. Веднага направи груба сметка, че ще трябва да ушие още дрехи, които да изтъргува, с което да навакса загубените пари за лекарства.
По обяд той отиваше до центъра, за да си продаде дрехите на пазара, от където купуваше и нужните му продукти за работа, храна и лекарства. Вървейки по обичайния си път, срещна нещо различно. Малко преди пазара, встрани на пътя стоеше един старец, а до него имаше огледало. Старецът викна към момчето:
- Дрехи ли продаваш, момко?
Младежа беше изненадан.
- Да, как разбра?
- Младежо, ръце на шивач не могат да се сбъркат. Те могат да разкажат цяла история за премеждията, през които са минали, и за работата, която са свършили.
-Какво е това, което стой до теб?
- Това е едно старо, изхабено огледало. Пътувайки от град на град, и от село на село, с него си изкарвам прехраната.
-Как така? Кой би дал пари да се огледа в едно огледало?
-Този, който иска да види бъдещето си.
-БЪДЕЩЕТО!? Това е абсурдно.
-Заповядай, застани и ще видиш, че не те лъжа.
Момчето много се чудеше дали да застане пред огледалото, защото се съмняваше в думите на стареца. Не би искал, да си даде парите на някой шарлатанин, вместо да ги спести.
- Старче, не плащам преди да видя, какво ще ми покаже огледалото.
- Много мъдро младежо, застани и виж, пък аз няма да ти искам пари. Даже обратното, ще купя от теб дрехите на по-висока цена от това, което ти предлагат на пазара, но в замяна искам всеки ден да се поглеждаш в огледалото.
Очите на младежа се изпълниха с добре познатия на човек, алчен блясък, който те кара да забравиш за всичко останало. Той веднага застана пред огледалото, и се вгледа в него. Цялото огледало беше замъглено, трябваше да се взре, за да може да види себе си. Беше заобиколен от много хора и всички бяха усмихнати и радостни. Прегръщаха го, целуваха го, радваха му се. Малко след това цялото огледало сякаш се изпълни с дим, и стана непрогледно. Момчето се усмихна и каза:
- Знаех си, това е бъдещето, което искам, което ще имам. – каза весело младежа.
-Това е бъдещето ми, когато влезна в Замъка, тогава ще бъда известен, всеки ще ме уважава.
- Този горе ли? Бил съм там, не е там твоето бъдеще синко! Ето ти парите, но искам да размислиш, дали си заслужава, това което може да изгубиш, за да достигнеш до някъде.
Стареца бръкна в кесията си и извади сумата, която бе обещал на момчето. То грабна парите и ги прибра в неговата кесия, мислейки си: "Ха, утре когато мина ще ми е доста по-светло бъдещето". На път за пазара направи бърза сметка, колко точно дни работа ще му спести този наивен старец. Там купи повече материал, отколкото беше планирал, за сметка на храната, а лекарства въобще не купи. Връщайки се мина по същия път, но старецът го нямаше.
- Майко, прибрах се! – каза с престорена тъга.
- Какво ти е? Добре ли си? – попита загрижена майката.
- Добре съм, но продадох малко дрехи, едвам успях храна да взема, за лекарства не останаха пари.
- Нищо сине, утре ще ти провърви.
Така всеки ден момчето се доближаваше до заветната цел. Пестеше от парите за лекарства и храна с цел, да се добере до Замъка по-бързо. Но всеки ден огледалото ставаше все по-тъмно и по-тъмно, ставаше все по-трудно младежа да види нещо в него.
- Старче, огледалото ти се разваля. Нищо не може да се види в него.
-Не е развалено, даже напротив. Работи по-добре от деня, в който го направих.
Така минаваха дните. Момчето се оглеждаше, а старецът му плащаше.
След известно време младежа събра достатъчно пари, че да влезне в Замъка, и го направи веднага. Беше посрещнат с овации, пищни празненства се правеха в негова чест. Алкохол се пиеше на корем. Стомасите се пръсваха от преяждане. Празненствата продължаваха от ранна утрин до късно вечер, и на другия ден всичко се повтаряше. Без грижи, без отговорности, без притеснения, и най-важното без работа. По-хубаво не бе живял младежа никога. Беше забравил как се шие, как с труд да си изкарва прехраната. Всичко се случваше по лесен начин. Всяка вечер запасите се изчерпваха, и всяка сутрин някой ги презареждаше.
Дойде ред и на момчето да свърши тази работа. За тази цел трябваше да отиде до пазара, където да хвърли дадените му пари, и да вземе нужните неща. Там чу новината, че майка му е на предсмъртно легло. Той съвсем бе забравил за нея. Не се беше прибирал с месеци. Веднага тръгна към дома си без да купува нищо. По пътя срещна стареца, който го извика:
- Младежо, ела!
- Нямам време да се занимава с твоите небивалици, бързам защото майка ми е много зле.
– Знам, кой мислиш и купува лекарства и храна, когато теб те нямаше. – каза съвсем спокойно стареца. – Продадох дрехите, които ти правеше, за да купувам нужните неща.
- Защо не продадеш и това развалено огледало? Ще успееш да купиш един хляб с парите. Ето отново не работи, пак е тъмно. Трябваше да покаже живота ми в Замъка, това видях първия път.
- Не младежо, бъркаш отново. Бъдещето ти в Замъка е илюзорно, не това искаш. Секунди те делят от това да изгубиш човешкото синко, похарчи парите разумно поне този път. Помисли кое богатство е по-важно за теб, материалното или душевното.
Тогава момчето разбра какво е видял първия път в огледалото. Тогава около него бяха обикновени хора, бедни селяни облечени в дрехи, които той бе изработил. Страхотни дрехи, сякаш правени от божествени, а не човешки ръце. Дрехи подарени от него на хората, които не можеха да си ги позволят.
Той застана за последен път пред огледалото, в което мрака царуваше, само една малко светлинка гореше в средата. Момчето се вгледа в нея, очаквайки или да заблести ярко като звезда, или да бъде погълната завинаги от чудовищната тъмнина. Той стоеше и с парите в ръцете, с които да купи или лекарства, или алкохол и храна. Погледна за последен път светлината, и се запъти към селото...
Иваeло Славов