Теа Монева - Просяците
КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"
Първия си Ния видя на пет. Той стоеше в подлеза до гарата на Варна и пушеше една тънка цигара. Дрехите му бяха сиви, накъсани и грозни. Обувките му бяха стари и мръсни, а точно пред мършавите си гърди имаше едно голямо мазно петно.Рядката му, но дълга коса се сливаше с буйната му брада. Този мъж имаше повече брада, отколкото тяло.
Баща на Ния държеше малката ѝ детска ръчичка и я дърпаше напред през подлеза. Момичето крачеше бавно, въртейки назад глава. Ококорените ѝ очи се бяха впили в непознатия.
Ния и татко ѝ отидоха до гарата, купиха си два билета за влака към София и се върнаха през същия подлез. Този път спряха пред просяка, бащата бръкна в джоба си, извади цял един лев и го пъхна в пластмасовата чашка. Човекът кимна и лека усмивка се разля по лицата и на двамата.
- Знаеш ли за някои хора твоят един лев може да е цял свят.
Обясни младият татко, когато излязоха от дългия миризлив подлез. Ния кимна с глава, донякъде от послушание, донякъде понеже беше разбрала смисъла в думите му.
Когато порастна, Ния видя и втория, и третия, и четвъртия си и така натататък. Бяха из цяла Варна, някои говореха, стискайки пластмасови чашки в ръце, други имаха оръфани сламени шапки пред себе си, трети се опитваха да пеят, а четвърти просто си спяха по кюшетата и сънуваха чудеса. Срещаше и много деца пред различни заведения. Те я молеха за по двадесет стотинки. Когато имаше, винаги даваше. Все пак за тях един лев може би беше цял свят.
Една неделна сутрин непозната баба я спря пред баничарница „Иглика“ и я помоли за малко пари. Ния кимна, разбирайки молбата ѝ, и я помоли да я изчака търпеливо отпред.
След две минути девойката се върна с цяла торба пълна с топли банички.
- Не – промърмори непознатата. – Пари нямаш ли?
- Вече не дадох ги, за да Ви купя храна. Защо не я искате? Спокойно, вземете, за Вас е – учтиво обясни момичето.
- Не, не. Виж, девойче, трябват ми пари за цигари...
Ния се просълзи и продължи с бързи крачки напред.
Няколко години след тази случка Ния замина да следва и работи в Мюнхен, Германия. Така се случи, че един слънчев ден, тя видя повече просяци, отколкото бе срещала през целия си живот досега.
Сутринта едва бе станала от удобното си и меко легло. Слънцето свенливо се показваше зад хоризонта и огряваше цялата главна улица. Кафенетата тъкмо отваряха врати за първите си сънени посетители. Аромат на бретцели се разнасяше из въздуха и дразнеше гладния ѝ корем. Тънкото пролетно палто на Ния отказваше да я стопли в този сутрешен хлад. Момичето крачеше с големи равномерни крачки и от време на време се спираше пред някоя витрина да разгледа току-що изпечените сладкиши. Беше слязла една спирка по-рано, за да се разходи малко преди работа и да се наслади на все още празните пешеходни алеи.
От лявата ѝ страна се появи Frauenkirche1 . Ния спря и се загледа в огромната църква и нейните високи купи. Слънцето очертаваше сините им куполи и придаваше величествен вид. Почувства се малка и нищожна. Какво беше едно човешко същество в този голям свят?
Ния стоеше, загледана в църквата, когато вниманието ѝ бе привлечено от голям бял автобус. Той спря близо до нея и отвори широко вратите си. Един по един слизаха сравнително млади хора на възраст около 25-40 и се подреждаха в несиметрични групички близо до превозното си средство. Всички бяха облечени в тъмни, мръсни и дрипави дрехи. Някои носеха шапки и картонени табелки, други пластмасови чашки. Около 50 души слязоха от автобуса, след тях се появиха и двама мъже, облечени малко по-прилежно, но и те в черни дрехи, както и пет кучета. Животните бързо бяха взети от пет, стоящи наблизо жени. Двамата мъже, които се отличаваха от групичката застанаха по средата на всички и единият започна да ръкомаха в различни посоки. Хората се разотидоха един по един и скоро до църквата не остана абсолютно никой.
Ния излезе от транса си и тръгна да бягам. Никой не я беше видял, но чувството, че някой я преследва се загнезди за кратко в сърцето ѝ. Стигна на работа и се почувства облекчение. Вече всичко беше наред. Сърцето ѝ успокои твърде учестените си удари и тя разтревожено разказах на шефа си за картината, на която бях попаднала тази сутрин.
- А това е нормално. Това са просяците на Мюнхен – започна със спокоен тон той. – Всяка сутрин в осем часа до Frauenkirche ги разтоварват и им нареждат кой къде да ходи да проси. Вечерта имат сборен пункт отново там, не съм сигурен точно в колко часа обаче. Мафия – обясни на кратко шефът ми и се усмихна.
- Имаше преди година по новините репортажи точно за организираните просяци, но друго е да го видиш на петдесет метра разстояние от теб. Нима печелят достатъчно?
- От пет до сто евро на ден.
- Толкова много? – невярващо го погледна момичето.
- Толкова много – потвърди той, кимайки с глава. – Но те не обират големите печалби, те получават малко джобни, подслон и храна. Освен това има и други. Има едни млади хора, те просят за самите себе си. Мързи ги да работят и затова стоят и се молят на хората и асфалта по цял ден. Виждала ли си ги? В прага е пълно с такива. Даже си пишат разни табели, че им трябват спешно пари за алкохол. Най-странното е, че хората им дават пари и на тях. Обикновено са момчета.
- Ужасно – успя да се изплъзне от устните на девойката.
От този ден нататък Ния се опитваше да прецени просяците и да дава метална монета само на нуждаещите се. За другите вече знаеше, че левче или евро няма да са достатъчни.
Frauenkirche1 – Фрауенкирхе е римо-католическата катедрална църква на архиепископа на Мюнхен и Фрайзинг в старата част на град Мюнхен, в Бавария, Германия.
Теа Монева
Просяците
Първия си Ния видя на пет. Той стоеше в подлеза до гарата на Варна и пушеше една тънка цигара. Дрехите му бяха сиви, накъсани и грозни. Обувките му бяха стари и мръсни, а точно пред мършавите си гърди имаше едно голямо мазно петно.Рядката му, но дълга коса се сливаше с буйната му брада. Този мъж имаше повече брада, отколкото тяло.
Баща на Ния държеше малката ѝ детска ръчичка и я дърпаше напред през подлеза. Момичето крачеше бавно, въртейки назад глава. Ококорените ѝ очи се бяха впили в непознатия.
Ния и татко ѝ отидоха до гарата, купиха си два билета за влака към София и се върнаха през същия подлез. Този път спряха пред просяка, бащата бръкна в джоба си, извади цял един лев и го пъхна в пластмасовата чашка. Човекът кимна и лека усмивка се разля по лицата и на двамата.
- Знаеш ли за някои хора твоят един лев може да е цял свят.
Обясни младият татко, когато излязоха от дългия миризлив подлез. Ния кимна с глава, донякъде от послушание, донякъде понеже беше разбрала смисъла в думите му.
Когато порастна, Ния видя и втория, и третия, и четвъртия си и така натататък. Бяха из цяла Варна, някои говореха, стискайки пластмасови чашки в ръце, други имаха оръфани сламени шапки пред себе си, трети се опитваха да пеят, а четвърти просто си спяха по кюшетата и сънуваха чудеса. Срещаше и много деца пред различни заведения. Те я молеха за по двадесет стотинки. Когато имаше, винаги даваше. Все пак за тях един лев може би беше цял свят.
Една неделна сутрин непозната баба я спря пред баничарница „Иглика“ и я помоли за малко пари. Ния кимна, разбирайки молбата ѝ, и я помоли да я изчака търпеливо отпред.
След две минути девойката се върна с цяла торба пълна с топли банички.
- Не – промърмори непознатата. – Пари нямаш ли?
- Вече не дадох ги, за да Ви купя храна. Защо не я искате? Спокойно, вземете, за Вас е – учтиво обясни момичето.
- Не, не. Виж, девойче, трябват ми пари за цигари...
Ния се просълзи и продължи с бързи крачки напред.
Няколко години след тази случка Ния замина да следва и работи в Мюнхен, Германия. Така се случи, че един слънчев ден, тя видя повече просяци, отколкото бе срещала през целия си живот досега.
Сутринта едва бе станала от удобното си и меко легло. Слънцето свенливо се показваше зад хоризонта и огряваше цялата главна улица. Кафенетата тъкмо отваряха врати за първите си сънени посетители. Аромат на бретцели се разнасяше из въздуха и дразнеше гладния ѝ корем. Тънкото пролетно палто на Ния отказваше да я стопли в този сутрешен хлад. Момичето крачеше с големи равномерни крачки и от време на време се спираше пред някоя витрина да разгледа току-що изпечените сладкиши. Беше слязла една спирка по-рано, за да се разходи малко преди работа и да се наслади на все още празните пешеходни алеи.
От лявата ѝ страна се появи Frauenkirche1 . Ния спря и се загледа в огромната църква и нейните високи купи. Слънцето очертаваше сините им куполи и придаваше величествен вид. Почувства се малка и нищожна. Какво беше едно човешко същество в този голям свят?
Ния стоеше, загледана в църквата, когато вниманието ѝ бе привлечено от голям бял автобус. Той спря близо до нея и отвори широко вратите си. Един по един слизаха сравнително млади хора на възраст около 25-40 и се подреждаха в несиметрични групички близо до превозното си средство. Всички бяха облечени в тъмни, мръсни и дрипави дрехи. Някои носеха шапки и картонени табелки, други пластмасови чашки. Около 50 души слязоха от автобуса, след тях се появиха и двама мъже, облечени малко по-прилежно, но и те в черни дрехи, както и пет кучета. Животните бързо бяха взети от пет, стоящи наблизо жени. Двамата мъже, които се отличаваха от групичката застанаха по средата на всички и единият започна да ръкомаха в различни посоки. Хората се разотидоха един по един и скоро до църквата не остана абсолютно никой.
Ния излезе от транса си и тръгна да бягам. Никой не я беше видял, но чувството, че някой я преследва се загнезди за кратко в сърцето ѝ. Стигна на работа и се почувства облекчение. Вече всичко беше наред. Сърцето ѝ успокои твърде учестените си удари и тя разтревожено разказах на шефа си за картината, на която бях попаднала тази сутрин.
- А това е нормално. Това са просяците на Мюнхен – започна със спокоен тон той. – Всяка сутрин в осем часа до Frauenkirche ги разтоварват и им нареждат кой къде да ходи да проси. Вечерта имат сборен пункт отново там, не съм сигурен точно в колко часа обаче. Мафия – обясни на кратко шефът ми и се усмихна.
- Имаше преди година по новините репортажи точно за организираните просяци, но друго е да го видиш на петдесет метра разстояние от теб. Нима печелят достатъчно?
- От пет до сто евро на ден.
- Толкова много? – невярващо го погледна момичето.
- Толкова много – потвърди той, кимайки с глава. – Но те не обират големите печалби, те получават малко джобни, подслон и храна. Освен това има и други. Има едни млади хора, те просят за самите себе си. Мързи ги да работят и затова стоят и се молят на хората и асфалта по цял ден. Виждала ли си ги? В прага е пълно с такива. Даже си пишат разни табели, че им трябват спешно пари за алкохол. Най-странното е, че хората им дават пари и на тях. Обикновено са момчета.
- Ужасно – успя да се изплъзне от устните на девойката.
От този ден нататък Ния се опитваше да прецени просяците и да дава метална монета само на нуждаещите се. За другите вече знаеше, че левче или евро няма да са достатъчни.
Frauenkirche1 – Фрауенкирхе е римо-католическата катедрална църква на архиепископа на Мюнхен и Фрайзинг в старата част на град Мюнхен, в Бавария, Германия.
Теа Монева