Руген - Чакалнята

КОНКУРС ЗА СЪВРЕМЕННА АНТИКАПИТАЛИСТИЧЕСКА И СОЦИАЛНА САТИРА

Чакалнята

Винаги се движа далеч, далеч зад кервана, на дни, на месеци, дори на години. Дали това е въпрос на характер? До каква степен е намесена съдбата, свързано ли е с мисията ми на Земята... – никой не може да отговори. За мен съм си го приел и си шляпам по този начин. 

Притеснява ме пустинята, през която се движа, и опасностите, които могат да ме сполетят. Мога да не уцеля правилния път, да пропусна някой жизненоважен оазис или да съм си избрал неподходящо място за нощуване, да стресна някое дребнозъбо влечуго, с мощна, неспасяема отрова, което да ухапе агресора и да ”дам фира“. Това, че ще ”дам фира“, все някога ще се случи. Единствените възможности са, че това може да се случи по естествен или по трагичен път. Може да е днес, утре или след десет години. Може да е след повече години. Само Господ знае това, а той не общува с подопечните си. Той раздава правосъдие, по своите закони, които някакви през древността са се опитали да формулират. От една страна, съм му благодарен, от друга, му се моля да пусне малко ”гювеч“ на своя раб, да живна и да живея като нормалните ”бели“ хора. Сигурен съм, че ако го беше направил по-рано, щях да го моля за още. За още, за още... до безкрай, което ще е моят край. Всеизвестно е, че след този край всички сме равни. За мен си е загадка, как така всички в един момент ще сме равни, след като човешката природа не допуска такава несправедливост. За мен има и други загадки, но основното, в моята безличност, е благодарността, че мога несмущаван да се възхищавам, вперил поглед в звездите, да се скрия на сянка, когато слънцето стане нетърпимо, да почивам, когато се почувствам уморен, или да обяздя някоя пустинна кобилка, когато ми се язди...

Вече шест месеца бяха минали от самоубийството на най-известния ни архитект, а аз така и не отидох да видя неговото творение. Шест месеца медиите пълнеха страниците на вестниците. Гадаеха в диспути причините за неговата трагедия, даже направиха предаване по темата в ”Референдум“. На мен причината ми се изясни, но журналистите продължаваха с трактовките. За това получаваха заплати. Много са зависими горките. И те трябва да си изкарват хляба. Иначе няма обяснение, как така в България има над шестстотин доказани ”суперинтелекти“ – гении, покрили някакъв тест, а никой не пише за тях. Със сигурност има два пъти по толкова, които могат да се явят и да защитят това високо ниво. Не пишат, защото не им дават да нищят темата. Иначе как ще търпим политическата клоака? Ще вземат умните да направят партия и както е озверял народът... тези действащите да си отидат завинаги. Само глупаците си режат клона, на който седят. Те за какво са трошили пари да си купуват медии? Да се самоубият политически?

Днес вдигам нелюбопитния си задник и тръгвам да посетя това велико и полезно за народа творение. Естествено влизам в Google, за да видя с какви превозни средства да стигна до бившия социалистически гигант Комбинат Кремиковци. Оказа се, че нито кв. Кремиковци, нито кв. Ботунец са в София, според Столичната община. Иначе и двата квартала се водят в чертите на града, но явно хората, които живеят там, не са ”хора“. Ако някой тръгне да търси адреса – да пита. Така де, едно време хората с питане до Цариград са стигали.

Изстъргвам някакви стотинки от празните си джобове и ги преброявам. Имам за два билета и половина. Повече от половината път трябва да играя ролята на гратисчия. Не е нещо непознато. От малки трупахме опит, още от времето, когато трамваите бяха с кондуктори. Нямаме съзнанието за държава и гратисчийството е един от признаците за това. 

Тръгвам. Купувам си два билета и стискам единия в ръка, да съм подготвен. Трамваите са празни. Нямам обяснение за този факт. И контрольор не мина, което означава, че днес денят ми е вървежен и с билетите се движа по план. Отвън колите се скупчваха на светофарите, да чакат зеления сигнал да пропусне няколко от тях. Криза, криза... ама улиците са задръстени от автомобили. Как стават тези работи? Четох някъде, че гастарбайтерите пращат пари на близките си. Като вземем и реститутите, бившите престъпници, вече бизнесмени, и заблудени като мен електрони, картината се изяснява.

Дупча билета в рейса, който трябва да ме отведе до грандиозната зала. Той е почти пълен. Предполагам, че са такива като мен или журналисти, които пестят заради цената на горивото. Вместо билета сякаш продупчих сърцето си. Какво нещо е животът?! Ако си имал възможност и периоди от време, в които не си ограничавал желанията си, как тежи безпаричието! За беднюгите е по-лесно. Те са свикнали и живеят ден за ден. Завиждам им, че така са устроени. Това за мен е непознато изкуство.

Слизам на последната спирка. Няма нужда да питам къде е залата. Тя се издига зад огромен паркинг. Тип шатра, с многоъгълна форма, с много стъкло и вълнови бетонни елементи. Красива е! Бог да прости нейния архитект. Отгоре с голями букви се чете: Чакалня – края на кризата. Надписът вече не беше много актуален – кризата беше преименувана на най-голямата депресия. The best, както казват англичаните и американците...

Наближавам огромна тълпа, струпана пред входовете. 

- Извинете, какво чакате? – питам много апетитна зряла жена, облечена с вкус.

- Няма места вътре! Чакаме, ако някой се откаже или почине, да влезем.

Докато говореше, привлекателният й бюст се надигаше в синхрон с думите.

- Благодаря! Много сте мила! – и съвсем тихо промърморвам – и много сексапилна!

Няма криза или депресия за ищаха. Нашето май са го играли в Древния Рим. Хляб и зрелища... и разврат. Само че при нас хлябът за по-голямата част от бедните е непостижим, а за зрелищата трябваше да имаш телевизор и да дават диспутите в Народното събрание. Най-интересните моменти са, когато се сбиват, заливат се с вода и се сравняват с животински видове.

Приближавам сградата между два входа, защото само там е по-рехава гъчканицата. От вътрешната страна на витрините висят реклами и аз чета:

”Тук може да намерите търсеното безпосочие, на шокови цени!“, ”Предлагаме превъзходна евтаназия, срещу прехвърляне на собственост.“ ”Вие искате, но ние не даваме! Можем да Ви посочим кой и как може да ви го даде! На атрактивни цени!“...

До мен двама си говорят:

- Само ние сме на този хал! Всички други се оправят, ние – таратанци.

- Не сме народ и това е! Една трета от живота ни мина в очакване, а сега дори в чакалнята няма места. Погледни какво е! И залата ни като булевардите и улиците.

- Извинете, че се намесвам във Вашия разговор. – сърбеше ме езикът. – Тези хора са отвън, защото никой не е могъл да предвиди мащабите на кризата. Стигнах до извода, че архитектът се е самоубил заради грешна информация. Първоначално са смятали една безработица, при идейният проект са я променили, но никой не е искал да включи непререгистрираните фирми. Когато разбрал, че капацитетът на залата е недостатъчен, човекът не е издържал и е скочил от шестнадесетия етаж. 

- Съвестните и добрите си отиват. Тези, които окрадоха държавата, си живеят и просперират. Нямат капка съвест. Съвестта е дефицитна в днешно време. Гледам младите – не уважават другите, което означава – не уважават себе си! Гледат да вземат, без да положат усилие за самоусъвършенстване и придобиване на знания.

- Мутрите са виновни! – бях категоричен. – Като гледаха тези неграмотници с лъскавите коли и манекенките, децата ни си внушиха, че образованието е излишно усилие. Актуално е това, което прочетох от Горки: ”Животът е пазар, на който всеки гледа да вземе повече и да даде по-малко.“

- Добре го е казал – обажда се другият. – И кой създаде мутрите? Ние ли? Със сигурност не е никой от тези, които са тук! Създаде ги Държавна сигурност! Но тези, които ги осветяват, не са всички. На най-полезните и дейните досиетата са унищожени и практически са в нелегалност.

- Тъжно е, че трябва да минат две-три поколения, за да се оправим – въздъхвам аз.

- Освен това и свещениците са наглеци! – казва първият. – Едно време, когато свещеник извърши грях, се самозаточава в някой далечен манастир, да му прости Господ. А тези се изкарват жертви. Репресирани били... Не стига че комунистите възпитаваха в атеизъм и ни подготвяха за шестнадесета република, а и тези с нахалното си поведение отдалечават народа от църквата. После се чудим защо сектите шетат нагоре-надолу...

- М... да... – почесвам се по главата. – Всичко е ясно, само дето нищо не зависи от нас. Можем тримата да излезем на трибуната, но както винаги – нямаме достъп до нея. Ей го какво е – яйце да хвърлиш, няма къде да падне. А ако се опитаме да влезем вътре, хората ще ни разкъсат, че се предреждаме. Може би... в другия живот. Беше ми приятно, че си поговорихме. За вас не знам, но на мен ми олекна.

- И на нас ни беше приятно. И ние малко се поразнообразихме. Тук сме от една седмица и вече си омръзнахме.

Другият само се усмихва и вади почти празно плоско шише от вътрешния си джоб. Протяга ръка към мен и кима подканящо.

- Не, благодаря! Ще се прибера и ще се налюскам вкъщи. Друго може да няма, но...

Махвам с ръка за довиждане и се запътвам към спирката. Стискам в ръката последния си билет. Тук не е за мен! За мен всяка чакалня е своеобразен затвор.

Румен Генов - Руген