Конкурси на "Червеният ездач"

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Акварел върху калъфка Бет изключи ютията, угаси лампите и заключи ателието. Седна в колата и уморено отпусна глава назад. Включи двигателя и докато чакаше колата да загрее, с нетърпение се взря в екрана на телефона. Една усмивчица се кокореше от там и надпис: “Бабо, идвай си, вече нямаме търпение да те гушнем”. “Миличките ми – помисли си Бет - Идвам си, много скоро си идвам. Още няколко седмици и съм при вас, милички...” Прегледа офертите за самолетни билети. Време беше да определи датата на пътуването си. Време беше. Ех, да можеше и да остане... Не че тук беше зле, не беше. Работа, бизнес, дом, всичко си беше перфектно. Но... Винаги имаше едно “но”... Онова “но”, което не само я раздвояваше, но я теглеше с неудържима сила назад, към родния дом. Децата, внуците, всички бяха там. Трябваше да побърза, преди да е пропуснала детството им. ...Отвори имейла си и видя обявата. Точно каквото й трябваше. Търсеха управител на предприятие в род

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" - ИЗВЪНКОНКУРСНО УЧАСТИЕ Приятен ден, госпожо ...Не знаеше къде се намира. Мястото беше необичайно,ако изобщо можеше да се нарече така. Тя като че се рееше в бяла мараня, която хем беше полупрозрачна, хем достатъчно плътна, че да ограничава движенията.Искаше и' се да се движи свободно, но невидима сила и' пречеше да го направи. Усещаше тежест в краката си, а сърцетo и' се задъхваше. И тя не разбираше от какво е така ускорен пулсът и', след като всъщност стоеше неподвижно на едно място. Сепна се, когато една голяма бяла сянка затули погледа и'. Тя внезапно изплува от нищото. Беше ОГРОМНА и заплашително се наведе над нея. Някаква сгъстена енергия като че бе концентрирана в това непознато нещо,което се полюшваше и сякаш искаше да я погълне. Жената се опита да се дръпне назад, но не успя.Силата,която и' пречеше да помръдне краката си, продължаваше да действа. И на нея не и' оставаше нищо друго, освен да остане в о

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Бялата лястовица Още като го видях свит на пейката в чакалнята на летището разбрах, че не е пътник като забързаните към всички краища на света важни политици, самоуверени бизнесмени или известни спортисти и шоумени, сподиряни от тълпа журналисти. Не приличаше нито на „гастарбайтерите” - наши и чужди гурбетчии, натоварени с куфари и чанти, които с уморен и унил вид се редяха на дългите опашки за проверка на документите, нито на придобилите приятен слънчев загар по нашите плажове и планински курорти, доволни чуждестранни туристи, завръщащи се по домовете си. Човекът стоеше някак встрани от сновящите насам – натам пристигащи и заминаващи пътници, обронил глава в големите си напукани длани и често – често отронваше тихо сподавени, тежки въздишки. Беше нашенец, българин. Личеше му отдалеч, че е от хората, които не само на самолет не са се качвали, но и на летище през живота си не са стъпвали. От ония обикновени, отрудени хорица,

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Пенсионна реформа Днес беше непоносимо студено. Съобщиха по новините, че ще бъде минус 18 градуса, със силен северен вятър. Баща му разказваше, че в такова време дядо му е изпивал поне литър вино, за да притича до навеса и да нахрани стоката, а по-сербезлиите комшии са се възползвали от ширещия се твърд, ориенталски патриархат и са пращали жените да свършат тая работа. Неясно откъде, но със сигурност знаеше, че се казва Демби. Имаше система как да се облича през зимата: излизаше на терасата и броеше наум до двадесет. Ако изкараше до двадесет, обличаше тънкия джиджан пуловер и палтото, ако изкараше само до десет, обличаше дебелия домашноплетен пуловер от мама и кожуха. Днес не можа да изкара до девет. Дълго три бузите си и ръцете заради кръвообращението. Не защото беше толкава зле, а защото не обичаше студа. Все пак нали затова се е развивала цивилизацията – да бъде уютно на тези, които живеят в нея. Тези, на които всичко им е наред и г

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Чести юбилей Венета едва влачеше нозете си. Беше като замаяна. Тя все още не можеше да осъзнае случилото се. Не и се вярваше. Както винаги и днес отиде на работа в добро настроение. Днес имаше рожден ден. Навърши петдесет години. Беше весела и подвижна, жизнерадостна жена. С работата се справяше с лекота. Шивашкият занаят бе всичко за нея. Работеше го от осемнадесет годишна, откак завърши техникума. На младени беше идеалистка, орденоноска, а после... Безработна. И когато Марин Узунов я покани в новооткритото шивашко предприятие, прие от раз. Беше най-добрата от всички. През обедната почивка разчупи питата намазана с мед, отвори кутиите със шоколадови бонбони и почерпи колежките си. Почерпи и Узунов. Всички и пожелаха здраве, радост и щастие, и да се пенсионира тук, когато му дойде времето. Беше весела и радостна. Вечерта щеше да почерпи и близките си, а в неделя бе насрочен юбилея, в клуба на пенсионера. Течеше последния час от работ

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Нашият контейнер Инженер Иванов се намръщи, когато видя пред своя контейнер за смет някаква жена, заета с усилено ровене в него. „Тая пък откъде се взе?! И кой й е разрешил да рови в МОЯ КОНТЕЙНЕР?! Не знае ли елементарните правила в този бизнес? Трябва да е някоя новачка. Според статистическите данни все повече ровещи изпълзяват на улицата от дупките си. И не са някакви роми, или хора с нисък статус, а …, дори за голямо наше неудобство и срам често се засичаме тук с колеги, къде от института, къде от службата… Да, навъдиха се едни …и армията им все се увеличава ли увеличава. Като си спомня с колко усилия и битки си извоювах този доходоносен контейнер, в този престижен квартал… ех, то не бяха кучета, клошари, пенсионери, бабаити, готови да убият за парче метал…” Инж. Иванов наближи и видя жена, на около 60 г. Личеше си, че някога е била хубава, но сега, с този размъкнат пуловер, леко прегърбена, може би защото беше много слаба, безцв

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ"   Чакалня Всеки човек има право да закъснее. Железниците не отчитат този факт, затова са железни – пускат влака точно в часа на тръгване, нещо фучи, звук се издава отнякъде, железните колела тръгват нервно, скърцат като изкуствени зъби, не им пука дали някой е закъснял. Нито дори, че този някой е имал право на това. Сега седи в чакалнята, хубаво, олющено място, със стени като юфка, с много дим в него, откъде се взема този дим не е ясно, но е заупокойно опушено, смрадливо и въздухът е стар, увиснал като сопол над напукания под – ту се стели като мараня, ту стои окачен като полилей на тавана, където мъждука нещо като лампа, прашинките по нея са брилянти. Време е за обяд. Следващият влак ще дойде след малко – има-няма два часа. - Господине, имате ли един лев? Момчето, което каза това, стоеше като войник, изправено, с шапка. Не козируваше, не се молеше, просто бе любопитно да чуе отговора. - Ти откъде се взе? – попит