сряда, 27 септември 2017 г.

Венцислав Влаев – Сълза

СОЛТА НА ЗЕМЯТА


Сълза


Беше рано сутрин, мракът все още чакаше да бъде прогонен от слънцето. Все още бе спокойно. Тук-там се чуваха приказки на все още неразсънили се врабчета – сигурно се оплакваха от дъждът, който беше превалял малко по-рано. 
Имаше някоя останала локва, която земята все още не бе попила, а листата на дърветата все още бяха мокри. 
Върху едно стръкче трева обаче се бе спряла една росна капчица да си почине, преди да продължи дългото си пътуване към земните недра. Радваше се на свежестта, която я заобикаляше.
Изведнъж на същото стръкче падна още една капчица. Изглеждаше тъжна, сякаш бе понесла много... 
– Здравей, сестричке, доста си позакъсняла. – каза учудено първата.
– Аз ли?-попита леко смутена втората.
– Да, ти сестричке.- отговори усмихната росната капчица.
– О, аз...не съм родена в снощния облак.
– Как така, ами от къде се взе тогава ? – и се изкикоти.
– Ами, аз съм сълза.
– Сълза, какво е това – попита скептично росата, – не, не може да си сълза, та виж ние сме еднакви. – и пак се изкикоти.
– Ние сълзите се раждаме от човешките емоции: смях, радост и тъга. 
– Не, не ти вярвам. – отговори капчицата, като беше убедена в думите си. – И какво, хората сигурно плачат от смях или от от щастие ?
– Не, повечето сълзи са породени от тъгата на хората.
– Че защо им е на хората да плачат от тъга, виж в какъв прекрасен свят се намираме. Природата е прекрасна, растенията са прекрасни, животните са прекрасни, изгревът е прекрасен – всичко е прекрасно на този свят! Това трябва да поражда усмивки на лицата им, а не тъга.
– Да, но те не го осъзнават. В човешкото общество преобладава идеалът за власт и пари. Делят се на бедни и богати. Това ги разваля, води до войни, глад, болести и разруха. Злините и неправдата преобладават. Затова много малко мои сестри са родени от щастие.
– Защо са им на хората пари и власт? – попита росата. – На таз земя има достатъчно блага за всички! – продума загрижена, като вече бе разбрала, че срещу нея наистина стои сълза. Думите на сълзата бяха изпълнени с мъка и скръб, което трогна росата.
– Алчността и егоизмът им, това е заради което те страдат. – отговори сълзата. – Аз самата бях породена от скръбта на една стара жена. Синът и бе убит от полицията, докато се опитваше да обере един магазин, за да набави пари за лекарствата ѝ.
Той беше добър човек, но не можеше да си намери работа. Живееха с майка си в крайна бедност. Баща му също си бе заминал от тоя свят неотдавна. Любовта му към нея го подтикна към това. Да загуби живота си. Рискувайки всичко... – след тези думи на сълзата стръкчето трева се разтресе и те двете, заедно с росата продължиха към черната пръст.
Слънцето вече беше на небето птичките чуруликаха весело, а старата леко прегърбена жена със забрадка и насълзени очи остави няколко цветя и се изправи над гроба на сина си, запътвайки се към своя пуст дом...

Венцислав Влаев

вторник, 29 август 2017 г.

Минка Параскевова – Ода за един поробен народ

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Ода за един поробен народ


Тишината скърца със зъби срещу малокалибреното убийство на една уморена хлебарка...
Мирише на отдавна угаснало желание за работа и мръснишка алчност за несметни богатства от лотарийни билети. С тютюневи пръсти и изстинали като магмата на вулкан зеници преживява тежко, немощно и мълчаливо безкрайното безсмислие на живота си. Не знае нито защо живее, нито за кого или какво. Важно е да остане на въртележката на живота от девет до девет без обедна почивка, ако може.
Българският Влад живее на редовни дози негативизъм, по възможност породени от над сто процента злободневни абсурди. Той се гордее с уникалния си новаторски дух с ръст на дребен селски тарикат и неувяхващ мерак хем да смае селските булки, хем да заграби всичкия им чеиз, хем да остане весел ерген. А момите да продължат да го величаят като страшния балкански мъж с легендарно, кралимарковско минало.
Каква ли е била голготската мъка която е изстрадал, например, един Айнщайн след като е сътворил своя Франкенщайн? Как ли се е варила като супа душата му при горещата мисъл пропита с вина за варварското дело на съвременниците му и кръста на който да го разпнали, за да плати за величието си? И колко съществена е мъката на българина, че не може да живее като демократичните европейци и спокойно да си плаща всички битови сметки без да се чувства непрестанно битово дъвкан и изплюван от братята-бирници, които отдавна живеят като затлъстели котараци в нарушена екосистема. И вместо да гонят мишките им е хрумнала гениалната идея да ги поробят с безкрайни като вселената обещания и въжделения за възможности за сирене на корем, сирене на кредит и още повече сирене някога в бъдеще! Тази мини-голгота е идеалният прототип на огнената геена, която се разстила пред очите ни в безброй форми и цветове.
Каквито управляващите - такъв и народът. Отдавна споделена сентенция, която в наше време и наш контекст придобива нов смисъл - зрелищата са безплатни, а хлябът е с пари. И той често е второкачествен и рециклиран, както и всичко останало днес. Живеем не за себе си, а за другите и продължаваме да утоляване нечии чужди нужди и апетити. Уравнението до което най-прозорливите са достигнали е, че угаждането е равносилно на оцеляването, а луксът да се живее е често неоправдан, драконовски разход, който може да смаже крехката ни идентичност. Свободата на избор е картина изрисувана на витрината на уличен магазин, за да се внуши повсеместното усещане и илюзия за споделена, масова справедливост.
Мислещата тръстика отдавна е изсушена, хербаризирана и приватизирана от група гладни олигарси-бизнесмени потънали в задушаващ от безвремие и безпътност материализъм-норма на приспаното, блудстващо, травмирано и обезобразено самосъзнание на днешния средностатистически българин.

Минка Параскевова

петък, 25 август 2017 г.

Ели Елинова – Единственият изход

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Единственият изход


Диана запозна своята приятелка Ана с приятелят си Станко и тя се влюби в него от пръв поглед. Ана знаеше, че няма право, но сърцето й беше по-силно от разумът.Това беше мъжът за който мечтаеше. Истински красавец - висок, снажен с къдрава коса и с черни очи като на маслини. Имаше тяло, като на Аполон, а мустачките му предаваха очарователен вид. Няколко дни по-късно Ана причака Станко пред неговата квартира и му се обясни в любов. Станко беше добряк, не можеше да отказва и тръгна с двете красавици. След няколко месеца Ана го заведе в един ресторант.Вечеряха, пийнаха си и по едно време, на тяхната маса седнаха двамата й братя, които бяха боксьори. И тогава, тя заяви пред всички, че е бременна от него. Станко остана като гръмнат.Той направо онемя и стана. Сложи си шапката на главата и тръгна, но преди да направи втората крачка, двамата братя, го повдигнаха във въздуха и го сложиха отново да седне на стола си, а шапката му изхвръкна и захлупи бутилката с вино. „Добър знак” – каза по-малкият брат., махна шапката и започна да пълни чашата на Станко. Напиха го и му казаха, че с Ана са семейство. След като изтрезня, Станко погледна на нещата от добрата страна, като си помисли: „Няма значения за коя ще се оженя, със сигурност знам, че другата ще ми бъде любовница.” По-късно се разбра, че Ана, го е излъгала за бременността си. 
Скоро след това Диана се запозна във фейсбук с Николай, който работеше в Америка. Няколко седмици, след като се запознаха, той се завърна в България. Двамата ходиха на морето и там решиха да се оженят. Той беше стар ерген, дебел, с побелели коси и рязък в изказванията си, което е присъщо на богатите хора. Въпреки това, Диана го хареса. Най-важното за нея беше, че ще си има за съпруг старец - паричко. 
Транспортната фирма, към която работеше Станко беше в несъстоятелност. Една вечер, когато се прибра у дома си, съпругата му го посрещна още на прага с думите:
– Какво стана миличък, взе ли си заплатата? 
– Ани не само, че не ми дадоха заплатата, ами ме уволниха.Ще вземем пари назаем от майка ти, а като си намеря работа ще ги върнем.
– Говориш глупости Станко! Родителите ми с тези малки пенсии, едва свързват двата края. Братята ми са безработни.А тези депутати дето сме си ги избрали в народното събрания, мислят само за задниците си. Хич не ги е грижа за народа. Не ни дават детски за тризнаците, защото сме надвишавали някакъв праг. Надявах се, че ще донесеш нещо за хапване. От три дена ядем само хляб и сол. Нямам пари да си купя една боза, затова нямам и кърма, а тризнаците са гладни и реват та се късат горките.Толкова години ги чакахме тези деца, а сега нямаме пари да ги нахраним.Не сме си платили тока и днеска са го спрели. Ще отида до кумовете да поискам някой лев назаем. 
– Добре, че се сети за тях Ани..Синът им работи в Англия, а дъщеря им в Испания и всеки месец им изпращат пари.
Ана излезе и децата се разплакаха. Станко отиде до тях и се опита да залюлее кошчето, но те не млъкнаха. Бяха станали по на два месеца и вече гукаха, но тази вечер не им беше до гукане. 
Някой почука на вратата и Станко отиде да отвори. Беше съседката Диана.”- Сякаш Господ я изпрати!” - си помисли той и я покани да влезе да види именника си Диан. Тя разтревожено го попита, защо през последните няколко дена тризнаците много плачат и тогава Станко й разказа, че е уволнен от работа и вкъщи нямат, дори и една стотинка. Диана му каза, че ще му даде пари. Тя постоя малко, като се порадва на тризнаците. После целуна нежно Станко по устните и си тръгна.Станко изпита някакво необяснимо вълшебно блаженство, че има съпруга, деца и страхотна любовница, която в този труден за него момент, спасяваше семейство му от гладна смърт… 
Ана чу , как бебетата й огласяват с плача си, цялата околност. Кръвта нахлу в главата й. Зави й се свят и тя едва не падна на стълбите.Очите й бяха зачервени, а устата й пресъхнала. Ана влезе в стаята с празни ръце и Станко я посрещна с въпросителен поглед.
– Ходих пеш, затова се забавих. Дъртата скрънза ми даде с триста зора пет лева, но докато идвах един циганин ми открадна чантата и само дръжката остана в мене. Ходих в полицията да се оплача, но те ми казаха, че били затрупани с работа. Имало много кражби, а аз е трябвало, дори да се радвам, че са ми откраднали само пет лева. 
– Откраднали са ти чантата…Кой знае къде си бляла. Тогава отиди да поискаш пари от твоята приятелка Диана! - каза строснато Станко.
– Моля! Какво каза! До тази курва , никога, никога няма да отида. По-добре ще отида да прося, отколкото да й се моля за пари.Нали знаеш, че двете не си говорим.
– Ще изляза да взема от някой приятел, пари назаем, а ти стига си треперила… 
И Станко се изниза от апартамента и веднага се шмугна в съседният апартамент. 
Апартаментите им бяха един до друг. Ана разбра това, едва когато си купиха техния. Тогава, тя вдигна голям скандал на Станко и той едва не я наби… Ана взе двата близнака Сергей и Бойко в скута си и извади от пазвата двете си ненки. Децата засукаха с такова настървение, че зърната я заболяха. Диан продължаваше да плаче. 
Диана посрещна Станко, сияеща от любов. Тя заключи вратата и се хвърли в прегръдките му. Той отвори ципа на лилавата й рокля и я съблече още в коридора.Около тях се носеха излъчвания, които насищаха въздуха с възбуда. Сладострастните им стоновете идващи от дъното на техните две влюбени души, кънтяха и се чуваха в коридора на блока, но плачът на тризнаците често ги заглушаваше.Тези стонове, бяха балсам за душите на клюкарките във входа. 
Станко стискаше парите и излезе весел от апартамента на Диана. В коридора чу плача на единият си син и веднага се досети, че това е Диан.Горкото му дете, със сигурност ще бъде пренебрегвано от майка си цял живот, само защото носеше това име.
Ана не знаеше, че Станко и Диана се срещат. Преди няколко дни, една нейна съседка от по-горният етаж й каза, че видяла как Станко влиза в апартамента на Диана и после чула, че се таковат…Ревността я разяждаше цялата. Тя беше в плен на нервна криза, която я подлудяваше.
Бяха минали почти два часа и Станко се завърна с две пълни торби с хранителни стоки. Диан все още плачеше в кошарата, докато Сергей и Бойко се бяха излегнали и се прозяваха доволно. Станко смъмри Ана и я попита защо Диан все още не е сукал. Тя му се сопна с думите, че нямала три цицки и неохотно взе Диан. Детето засука и се успокои. Ана го попита откъде е взел парите, но Станко се направи, че не я чу. Късно вечерта, когато Ана и децата му бяха заспали, той посети любовницата си.
Николай се върна от Америка и Ана не пропусна възможността, да му каже за изневярата на съпругата му. В първият момент Николай не повярва и реши сам да се убеди. Беше си подготвил куфарите и каза на Диана, че се налага да си тръгне по-рано. Тя го изпрати до таксито и веднага се обади на Станко, че Николай си е заминал. Планът на Николай проработи и той ги хвана на калъп късно през нощта. Изгони Станко чисто гол с ритници и вдигна голям скандал на Диана. След няколко дни Николай си замина за Америка при сина си и спря да изпраща пари на съпругата си . Станко беше теглил кредит от една банка, за да купи апартамента. Не успя да си намери работа. Диана беше изчезнала. Той започна да получава застрашителни писма от банката, в които се пишеше, че апартамента му ще бъде обявен за продажба ако той не си заплати просрочените вноски. Единственият изход, да се измъкне от финансовото си затруднение беше да замине в чужбина да работи, където заплатите бяха нормални. Станко замина за Гърция и си намери работа. Там съдбата отново го събра с Диана. Когато Ана научи, че и Диана е в Гърция, сякаш светът се срина пред очите й. 
Всяка вечер Станко и Диана, сгушени един до друг, сякаш бяха, завинаги свързани, пускаха телевизора и слушаха новините от България. Една вечер, когато навън валеше проливен дъжд придружен от светкавици и гръмотевици, съобщиха, че са намерени тризнаци в един оживен парк. В количката над главите им имало бележки с техните имена. Сергей, Бойко и Диан. По телевизията показаха тризнаците. Видя се, че едното от бебетата на име Диан е било в много тежко състояние и лекарите едва са го спасили. Необяснимо защо, детето е било подложено на системно гладуване. Водещите на новините, умоляваха зрителите да се обадят в полицията, ако познават родителите.
Станко скочи и изрева от ярост:
– Мамицата й мръсна… Децата ми ! Горкичките ми дечица. Нарочно го е направила. От ревност…Знам я! Ана има патешкият акъл, простачката му и с простачка.Какво иска! Пращам й пари. Когато се родиха тризнаците ми вика: „ Дай да ги кръстим на Сергей и на Бойко.На Министър-председателите… Те винаги ще са на власт, а може и някакъв апартамент да подарят на децата.Ще дадат, ама нищо, нищичко не дадоха. „
След това Станко набра номер 112 и се обади в полицията.


Ели Елинова, 24 август 2017 г.

вторник, 25 юли 2017 г.

Малинка Цветкова – „Крехка същност“ и „Мисията изпълнена“

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Крехка същност


Проблеми, болки и тревоги,
облечени и босоноги,
към нас уверено препускат.
Поглъщат ни и бясно хрускат
човешката ни крехка същност.
Остава празната ни външност –
със скрупулите да се бори.
Сама със себе си да спори...

Малинка Цветкова, 20.04.2016 г.


Мисията изпълнена


– Ти си никой! Няма да мислиш! Няма да даваш предложения! Няма да говориш! Ще работиш и ще мълчиш! Ако не – изчезваш оттук! В тази къща става това, което аз кажа... – крещеше като обезумяла Валя.
Стъписах се. Не вярвах на ушите си. Последната реплика я бях слушала от нея десетки пъти. Но останалите?!... Никога не ми е минавало през ума, че е възможно някой да изрече тези слова. В 21 век! И да ми се случи на мен, без дори да го заслужавам. Не е честно!...
Несправедливостите винаги са ме изкарвали от релсите. Още от малка им се опълчвах... Цялото ми същество се разбунтува след тези думи, но се овладях. С огромно усилие. Не исках да загубя възможността да работя за най-добродушния и добронамерен човек, когото познавам. Няколко дни не бях на себе си от възмущение и гняв. После го преглътнах. За пореден път и до следващият, който не закъсня да дойде.
Тогава “сгреших”, защото си позволих да кажа, че не е уместно да идват хора за оглед на апартамента по всяко време на деня, че болният има нужда от спокойствие и сън, който е фундаментален за него...
Следващата ми “грешка” бе, че му разреших да излезе на кратка разходка след вечеря и това се оказа фатално...
Да се грижиш за човек, болен от шизофрения е голямо предизвикателство, но аз, вярна на себе си, го приех. Три седмици, преди да започна да работя за Енрике (така се казва болният), прекарвах всяка свободна минута в търсене на информация за болетта му. Познанията ми за шизофренията бяха оскъдни, а исках да знам с какво ще си имам работа...
Енрике се оказа близо 70 годишен мъж, с кристалночиста душа на дете от средата на миналия век. Отначало ме гледаше с нескрито подозрение, опитваше се да хитрува и скришом унищожаваше лакомствата, до които се добираше, но впоследствие ме обсипваше с такава доброта и сърдечност, че ми трябваше време, за да се убедя, че не е сън, а реалност. И че още съществуват хора като него, макар и да са изчезващ вид...
– Какво прави Енрике в 21.15 часа навън? В 21.00 часа трябва да е в леглото. Ти не си гледаш работата, ти си безотговорна... – викаше Валя...
Опитах се да ѝ обясня, че е излязъл за малко след вечеря и всеки момент ще се прибере, както и стана. Но този път не можах да остана безразлична към злобните ѝ, неоснователни нападки и изсипах всичко, което ми се беше насъбрало през последните пет месеца...
В деня, в който изгониха официално моята предшественичка, казах на Енрике, че е свободен и му го повтарях непрекъснато до момента, в който той се почувства такъв и сам го изричаше с радост. Отнасях се с него като към нормален, възрастен човек, въпреки, че на моменти той се държеше като дете. Целенасочено го карах да взема сам решения и му казвах, че може да прави, каквото си поиска. Усмивката ми бе неизменна част от мен. Никога не го занимавах с проблемите си, а неговите решавах с лекота. През дните, в които изпадаше в кризи, се въоръжавах с търпение, обсипвах го с внимание и топлота. Неуморно, понякога десетки пъти на ден, му повтарях, че ще се оправи. Превърнах апартамента в спокойно и уютно кътче, в което той прекарваше все повече време…
И резултатите не закъсняха.
Постепенно нарцисизмът го напускаше и пред очите ми се превръщаше от плещещ неразбории, несигурен и неспокоен тип, с блуждаещ и безличен поглед, в почти нормално държащ се, отговорен индивид, с грейнал поглед и нестихваща умивка.
Телевизорът спря да бъде непоносим дразнител, изчезнаха гласовете, които чуваше от години, мислите му станаха по-ясни. Дейността на отделителната му система се подобри до степен, при която не се нуждаеше от лекарствата и медикаментите, които бе ползвал дълъг период от време.
И точно тогава, след 6 месеца работа с него и всичките положителни резултати, трябваше да се разделим, защото Валя реши така. Не можеше да търпи някой да я засенчва. Тя работи от години за брата на болния и обзета от манията, че знае всичко и трябва да ми е шефка, без никъде да фигурира в трудовия ми договор, не пропускаше възможност да направи живота ми ад.
Колкото по-добре се чувстваше Енрике, толкова повече злобата и нетърпимостта ѝ към мен нарастваха...
– Ние сме ти безкрайно благодарни за всичко, което направи за Енрике. Състоянието му се подобри значително, откакто ти дойде... – каза брат му. – Но Валя ми постави въпроса “или аз, или тя”, а аз не мога да се разделя с нея... Можеш да останеш, докато си намериш друга работа...
Това за благодарността ми го каза и в началото, след инцидента, при който спасих живота на Енрике. Даже за награда получих няколкодневна екскурзия до Андалусия...
Няма да забравя ужаса, който изпитах, виждайки как Енрике, тичайки с висока скорост по стръмен наклон, се забива с лице в панелната стена на гаража.
Секунди преди това успях само да изкрещя: “Не-е-е!” И с това ми действие съм активирала инстинкта му за самосъхранение. Той е подложил в последния момент едната си ръка и единия крак, с намерението да се спре и това е омекотило челния удар, който бе толкова силен, че той отскочи, преметна се и падна с гръб към стената. Рукнаха кървища, а Енрике гледаше уплашено и безпомощно... Седнах до него, прегърнах го, питах как е и всячески го успокоявах... Това е втората ми адекватна реакция, която е предотвратила изпадане в безсъзнание или други нежелани последствия, както обясни лекарката от “Бърза помощ”...
Енрике си дойде две минути след скандала с Валя през фаталната вечер.
– Как можа да ѝ звъниш? Защо? Разреших ти да излезеш за малко, защо трябваше да ѝ звъниш...?! – редях нетърпеливо въпросите си аз.
– Аз просто исках да ѝ кажа, че вече съм добре, че съм щастлив, свободен... А тя започна да ми се кара, че съм навън по това време, че не съм ѝ се обаждал цяла седмица...
Да, на някои хора им става неприятно, до степен на непоносимост, от факта, че друг се чувства щастлив и правят всичко възможно да изтрият доволната му усмивка...
– Подарих ти свобода, а ти какво направи? – продължих аз огорчена. Ще загубиш и свободата си, и мен.
– Леле, леле, какво направих... – завайка се Енрике, хващайки се за главата. – Какво ще правя без теб? Кой ще ми готви така вкусно като теб?... И няма да бъда свободен. Ти ми подари свобода, а аз какво направих? Аз никога, преди ти да дойдеш, не съм бил свободен... Леле, какво направих?...
– Свободата, Енрике, трябва да се извоюва и пази. Грешката ми бе, че ти я подарих. Ако ти се беше борил за нея, щеше да знаеш цената ѝ и нямаше лесно да я загубиш...
– Ти си много добра, най-добрата жена след майка ми. Ти ми излекува стомаха и главата ми е вече добре. Какво ще правя без теб? – не спираше да нарежда той...
Всъщност и на мен ще ми бъде мъчно за него. Да живееш и работиш в един апартамент с човек, на когото са чужди: злоба, завист, корист, отмъстителност, омраза, лъжа, злопаметност, лицемерие, лоши обноски... Човек, който на младини е бил с изключително висок коефициент на интелигентност и въпреки че е загубил голяма част от него, все още има какво да те научи...
Шест месеца живях във възможно най-здравословната среда, (като изключим отровните вмешателства на Валя), далеч от лошотия, пошлост... И всичко това в днешното вълчо време...
Ще ми липсва, разбира се...
Отначало се молех Валя да бъде наказана за горчилката, която ми причини, но по-късно осъзнах, че тя е достатъчно наказана, затънала в блатото на собствените си злоба и простотия...
– Вече знам какъв е бил моят проблем – страхът – каза неотдавна Енрике. – Вече не се страхувам. Книгата ти “Страх” ми помогна да го разбера... Ти ми върна желанието да живея! Благодаря ти! Благодаря! Благодаря!...
Мъчно ми е, че се разделям с него, но се радвам, че успях да му помогна и може би това е била моята мисия. Както казват испанците – “Mision completa” (Мисията е изпълнена)...


Малинка Цветкова 23.03.2017 г.

понеделник, 19 юни 2017 г.

Людмил Симеонов – Човекът с акордеона

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Човекът с акордеона


На тротоара свири всеки ден –
насъщния изкарва, както може.
Той сигурно със дарба е роден,
но нея кой почита днеска, боже?

Подхвърлят му по някой друг петак –
заслужил си е лептата горчива,
ще преживее някакси все пак,
щом има свойте пръсти талантливи

и вярва във красивата измама,
че на човека в този тъжен свят
му трябва малко – хляб и песен само
и само с тях е истински богат.

Людмил Симеонов

събота, 17 юни 2017 г.

Марин Тачков – Трудът е безнадеждна песен

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Трудът е безнадеждна песен


Все по-трудно може да се трудиш,
за живот достоен да се бориш.
И в системата - коварна, луда -
властници притискат те отгоре...

А труда наричат вече "бизнес".
И човекът се компютризира...
Мафиотства. Прави внос и износ.
Или трябва да проституира...

Как да бъдеш честен и успешен?
По-добре безчестие се плаща.
И трудът е безнадеждна песен.
Безработицата - болка страшна...

Марин Тачков, 15-16 юни 2017 г.

събота, 10 юни 2017 г.

Галина Иванова – „Приближаване към свободата“ и „Звездна монада“

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Приближаване към Свободата


Милостива ли е епохата, жестока ли?
Всекиму - своето виждане,
своето гмуркане - в плиткото и дълбокото.
Рушим ли нагло ? или съзиждаме?

Подскажи ни с единствено твоя теория,
цвете китно, оптимистично
кръв от мак ни прелей - да се борим
да сме част от добра поличба.

И с гледец ведрочист като Дякона
да усетим нещата най-право.
Ако не днес, кога тогава
ще разнищим из себе си мрака

до сборуване с лъвски скок вечното
приближаване към Свободата
и до вятър, ехтящ уж далечно,
а пък истински брулещ в лицата ни?

Жестока ли е епохата, милостива ли?
Всъщност - трябват дела вместо питанки.
И Апостолски дух - монолитен
като полет - без грам съпротива.


Звездна монада


Спор за него се води днес -
кой, кога и защо го предаде.
Той е светлият противовес
на смъртта и е звездна монада.

Преброява народна пара
и е взрян синеоко и честно
в най-свободната наша зора
и й вярва и пее й песни.

Той е в нас. Ние - в него. Нали
точно тъй и светът продължава.
И какво, че сме малка държава?
Нас за Левски все пак ни боли.

Нас за Левски все пак ни е важно
да го има, да е прероден.
Духом нямаме нужда от страж, но
с него точно духът е спасен.

С него точно се стапят нещата,
що са робство невидимо в нас.
Светостта е - оттук до луната.
Няма смърт. Той е жив - всеки час.


Галина Иванова, Варна, 10 юни 2017г.

събота, 27 май 2017 г.

Владимир Георгиев – Сточна гара

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Сточна гара


В закусвалнята имаше само един мъж. Пушеше и гледаше пепелника. Пепелникът беше пълен с угарки и той ги разместваше непрекъснато с цигарата си. Беше на около шейсет.
Влязоха и поръчаха супа. Навън беше студено. 
– Два чая също! – добави към поръчката по-ниският, който едва се държеше на краката си. Строполи се върху стола и жадно запали цигара. 
– Какво ти е? – попита го другарят му. Той изглеждаше сънен. Наближаваше шест сутринта и смяната току-що беше приключила.
– Гладен съм. Това кисело мляко, дето го дават през нощта...
– По-кисело е, да – съгласи се другият.
Хапнаха. Хлябът беше препечен и миришеше добре. По стрехите се чуха остри капки, не валеше, срутваше се сякаш дъждът. Отдавна говореха, че ще вали, после щяло да стане на сняг.
– Не искам да се прибирам вкъщи. – Ниският беше станал още по-нисък. Столът изглеждаше по-значим от него и той съзнаваше това.
– Има ли къде другаде да отидеш?
– Такава е думата. Няма къде да отида. Това е ясно. 
– Защо, нямаш ли дом? 
– Нямам. Преди имах. Отдавна.
– И защо работиш тук? 
– Къде да работя? Аз съм необразован. 
– Защо ти е образование? 
– За да имам дом. 
– Не се връзва. 
– Няма значение. 
– Има. Какво е дом?
– Карай.
Докато разговаряха, в заведението влязоха още двама. Зъзнеха.
– Тези са от нашата смяна. Те счупиха касата с бира – установи сгушеният в стола и погледът му замръзна. – Искам да ги пребия.
Бяха му взели надницата заради тази каса. Цяла нощ разтоварваха вагона, всичко вървеше добре, когато накрая чуха трясъка на бутилките. Дойде надничарят и констатира счупеното. 
– Как ще го докажеш? – Високият допиваше чая си. В очите му играеше насмешка. Той знаеше, че колегата му е невинен. През цялото време работеха заедно. Така се случи. Тук никой не идваше за постоянно. Ставаха грешки. Бели също.
– Защо да го доказвам? Просто ще го пребия.
Стана. Доближи се до масата на другите двама и погледна злобно.
– Кой от вас счупи бирата? Кой некадърник изпусна касата?
Те го погледнаха съжалително – изглеждаше съвсем отчаян, дори когато беше разгневен.
– И двамата я счупихме. Заедно. Защо? – Говореха един след друг, съвместна беше лошотията им.
– За да знам кого да пребия.
Това беше единствената денонощна закусвалня на гарата. Тук идваха само хората, които не бързаха да се приберат. А и първите автобуси още се готвеха да тръгнат. Шофьорите караха бавно возилата си, защото знаеха, че по това време няма клиенти. И никой не гонеше разписанието.
Пушачът в ъгъла се провикна:
– Навън заваля дъжд!
Всички го погледнаха. Той беше началникът на смяната. Надничарят.
– По една бира за всички от мен! – добави и вдигна ръката си. Пръстите му бяха жълти и тънки.
Запиха се. Навън заваля като из ведро.
По-късно спря. Снегът валеше по-тихо и не създаваше представи.
В заведението дойдоха други хора. Предишните бяха изпили спора си. Ниският – този без надницата, стоеше на спирката и се чудеше на кой рейс да се качи. Върна се на гарата и пое следващата смяна. Правеше това вече цяла година. 
След седмица-две пак се засякоха. Отново бяха нощна смяна. Този път високият изглеждаше нервен. 
– И супата не е както трябва! – провикна се към кухнята. – Ей!
Пак нямаше хора в закусвалнята.
– Нищо ѝ няма на супата – отвърна ниският. – Кого викаш?
– Който дойде! Да си го изкарам на някого!
Никой не дойде.
– Няма ли тук съдържател? Тая супа за нищо не става! Безобразие! На всичкото отгоре е студена. Мамка му!
– Спри да крещиш! Какъв съдържател? Яж и мълчи. После се прибирай на топло. Вече е зима. 
– Няма къде да се прибирам. На топло.
– Защо? Нямаш ли дом? 
– Нямам вече. 
– Странно, изглеждаш образован. 
– Стига с това шибано образование! 
– Добре. Искаш ли да поседим на спирката? 
– Студено е. 
– Няма страшно. Свиква се. После ще се върнем да си доработим. Вместо автобус ще хванем другата смяна. Искаш ли?
След седмица-две по същото време случайно се сблъскаха в закусвалнята с онези двамата, които бяха счупили касата с бира. Не се сбиха и не решиха стария спор. Нали го изпиха. Поговориха. Всички поеха и другата смяна. 
Автобусът не бързаше. По това време нямаше клиенти на път към дома.
Надничарят беше към шейсет. Всички знаеха, че той държи закусвалнята. И никой не го беше виждал да пътува с рейса. На път към дома.

Владимир Георгиев

петък, 26 май 2017 г.

Мариана Праматарова – Бригантина

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Бригантина


Беше красива и горда северна красавица, родена в корабостроителницата на град Кил. Пуснаха я на вода с почести и пое пътя си по северните морета.Беше млада и силна и с лекота преодоляваше студенината и бурите.
Коварните северни богини й изпращаха препятствия – подводни рифове, каменни планински тролове, фиорди, бури и морски чудовища.Напориста и ентусиазирана, бригантината елегантно и маневрено ги избягваше и продължаваше по вълните. Няколко пъти спаси екипажа от гибел.Моряците я боготворяха.На нея се чувстваха в безопасност както при девет бала вълнение в непрогледните нощи,така и при нашествието на километрови моруни и риби-мечове на бака и кърмата.
При последната схватка със северните стихии бригантината беше тежко ранена. Вкараха я в пристанището за ремонт.Подновена и пребоядисана след два месеца я продадоха на друг собственик и пое с нов екипаж по нов курс – на юг.Тези морета бяха ласкави и топли. Сприятели се с делфините и чайките, които я съпровождаха.Но и тук ги дебнеха опасности – преследваха ги акули, пирани и подводни течения.Бригантината се справяше безупречно.
Една нощ, докато моряците пируваха на борда, до нея бързо се приближи кораб. Докосна я, после чу шум и викове, а след това по нея вече скачаха мъже, въоръжени до зъби, които помитаха всичко на палубата.По физиономията на капитана разбра, че са в плен на пирати и беше безсмислено да се съпротивляват.Поеха към малък остров.Там свалиха мъжете и ги откараха в неизвестна посока. Бригантината остана на пристана, очакваше ги и тъгуваше.Компания й правеха семейство пъстри папагали, които обичаха да отсядат на мачтите.От тях научаваше новини за островния живот.Разбра, че пиратите държат арестуван екипажа и чакат някой да плати откуп. Всяка нощ похитителите идваха на борда на бригантината и изнасяха всичко ценно. Обезкостяваха я бавно и мъчително.Стенеше безпомощна. Липсваха й нейните момчета.Беше вързана и изглеждаше жалка. Понасяше тежко участта си на изгнаник и вандалските актове.Живееше в ужаса на неизвестното и не знаеше до кога ще издържи на всичко това.
Минаха няколко години.Мислеше, че вече е забравена от всички, когато с първите лъчи на утрото забеляза идващ към нея кораб. Настъпи оживление. Слезлите на брега мъже я оглеждаха с интерес:
– Тя е! – каза единият от тях.
– Със сигурност е тя. Познах я. Толкова дълго я търсихме.Да вървим да намерим нашите хора – отговори му другият и всички тръгнаха към вътрешността на острова.
Бригантината се зарадва на новодошлите. Тръпнеше в очакване. Към залез слънце ги видя да идват. Много бяха. „Значи момчетата са живи и здрави” – мислеше си тя и нетърпеливо се взираше да ги разпознае.Обичаше ги. Бяха отслабнали, изтерзани и раздърпани.Когато я приближиха първо се разплака капитана:
– Какво е станало с тебе, красавице? Какво са ти направили? – галеше я той и не криеше сълзите си.
– Капитане, ще я поправим.Нали, момчета? – питаше с надежда боцманът.
– Всички ще помогнем. Започваме работа утре сутринта – обобщиха останалите.
Цяла нощ бригантината слушаше мъжките разговори за патилата им на острова.Много бяха преживели в ареста сред диваците.Сърцето ѝ се свиваше от ужас, когато слушаше за вуду практиките на местното население, свързани с производството на зомбита.
– Островът е пълен с тях.Създават ги магьосниците, като съживяват мъртви тела.Хранят се с човешка плът и кръв и побесняват, когато са гладни. Програмирани са за работа в плантациите. Страшни са – разказваше машинистът.
– Добре е, че морските разбойници взеха парите и ни пуснаха.Иначе и нашите души щяха да затворят в бутилки и да ни зомбират – каза капитанът.
Работата по поправката на кораба се оказа доста трудоемка и не така спорна, както очакваха, но екипажът се трудеше усърдно и бързаше.Колкото по-бързо вдигнеха платната от това злокобно място, толкова по-добре щяха да се почувстват.
Дългоочакваният ден настъпи.Подновена, бригантината пътуваше в открито море, а островът остана далеч зад нея.Отново бяха щастливи – и тя, и екипажът.Живееше със смеха на момчетата, с техните тегоби и мечти, радваше се на прегръдката на океана.Знаеше, че тя е техният дом, а те – нейният.Тази взаимна привързаност продължи много години – беше изградена на доверие, вяра и приятелство.
Внезапно претърпяха корабокрушение в Черно море. Едва оцеляха. Изкараха ги аварийно на сушата. Бригантината беше в критично състояние. Идваха специалисти на оглед, дадоха становища и заключения, че не може да бъде възстановена и я преместиха на пясъчните дюни.Стоеше изморена и притихнала от самота.Нямаше ги нейните момчета, нямаше смях и закачки. Всички я забравиха. Североизточният вятър беше зъл и я връхлиташе безмилостно през зимата.Лятото беше жарко. В нея си направиха дом двойка гларуси и малките им правеха първите си стъпки.Радваше им се, докато една вечер черна котка се подслони в кораба, роди малките си и гларусите отлетяха.Котенцата растяха бързо под зоркия поглед на майката.Бригантината ги прие като свои деца, но след няколко месеца, поотраснали вече, те поеха по своя път. Отново остана сама.Гледаше близостта на морето и страдаше, че не може да бъде в него.
Дойде пролетта и доведе на кораба нова комисия.
– Да я направим музей – предложи единият от мъжете.
– Не, не става. Имам по-добро предложение.Ще я постегнем и ще стане добър ресторант – каза червендалест мъж.
Предложението му се прие от всички.Бързо я подновиха и преустроиха.В началото на лятото беше готова.Тържествено откриха новият ресторант с маси на открито, жива музика и дансинг. Сервитьорите бяха с моряшки фланелки и капитански шапки.Имаше живот и атмосфера. Клиентелата беше добра – идваха и местни, и туристи.Забавляваха се и танцуваха до късно през нощта.Готвачът беше майстор и кухнята му се прочу с предлаганите вкусни риби и морски деликатеси.Бригантината се възроди за нов живот – предлагаше лукс, забавление и се превърна в забележителност. Най-много се радваше на моряците, които идваха в ресторанта. Слушаше и преживяваше историите им, които разказваха.Няколко години продължи този радостен период от живота ѝ.
Докато през една „есетрова луна” разбра, че е нападната от върколаци. Бяха приспали охраната, поляха я с нафта и я запалиха.Гореше като факла и стенеше от болка.Пристигнаха пожарни, угасиха горящото й тяло и стърчащите й останки.
Години наред нямаше глъчка около нея – всички я избягваха. Беше заобиколена с храсталаци и саморасли диви орехи, които ѝ пазеха сянка. Единственото ѝ развлечение през деня беше да наблюдава курортистите на плажа и това, което се случваше наблизо в морето. Вечерите ѝ бяха мъчителни – посещаваха я алкохолици и наркомани, просяци и безпризорни нощуваха в нея. Но все пак и това беше форма на някакво общуване с живи същества и тя се чувстваше полезна, че може да им даде подслон.
Постепенно през годините около нея се издигнаха нови постройки – кръгъл нощен бар на плажа, казино с изглед към морето, огромен нов хотел за курортисти и призрачният скелет на бригантината никак не се вписваше в пейзажа.Хората извръщаха очи от нея.Грохнала и очернена от пожара тя не беше сред любимите им гледки.Следите на злото и времето бяха отнели славата ѝ на северна морска красавица и заличили спомена от прекрасното съществуване, когато беше ресторант и всички си правеха снимки за спомен пред атракциона. Беше тъжна и уморена. Не виждаше смисъл да съществува повече и искаше да умре.
Тогава отново дойдоха върколаците. Опожариха я до основи – безмилостно.Това беше краят.От нея остана купчина черен прах и няколко железа.Североизточният вятър я връхлетя като лешояд и разпръсна тленните ѝ останки в морето. Самият той не разбираше, че в желанието си да прави злини, беше направил най-доброто за бригантината – беше я върнал в нейния дом – морето, беше сбъднал надеждата ѝ, че отново ще бъде във водата, макар и в последния си час.Беше й подарил безсмъртие.

Мариана Праматарова, 2015г.

вторник, 23 май 2017 г.

Стоян Вълев – Манол и градинката

СОЛТА НА ЗЕМЯТА

Манол и градинката


Преди да го сполети нещастието възприемаха Манол като глупак. 
Как инак да бъде определен човек, който през почивните си дни се грижеше за детската площадка край жилищния блок, без да е задължен да го прави и без да му се плаща? 
Когато пострада при производствена авария и се наложи да ампутират единия му крак всички от жилищния блок очакваха, че сега ще се кротне, ще почне да пляска карти както всички пенсионери.
Но не стана така. 
Рано сутрин Манол отиваше в градинката и нещо правеше. 
Тъй като тук нещо не оставаше скрито, скоро се разбра, че той се е снабдил с чувалчета и почиства градинката, събираше разхвърляните пластмасови бутилки, найлоновите торбички... Даже фасовете събираше. А те бяха безчет....
Наблюдаваха Манол с любопитство и повдигаха рамене – луд по своему. 
Даже се смееха, като го виждаха да куцука с едната ръка с патерицата, а с другата да влачи към контейнера, пълно с боклуци, чувалче. Никой не се сещаше да му помогне....
След това дойде ред на тревата – скубеше я, макар че му предложиха да я напръскат с препарат. 
Но Манол не се съгласи – мразел химията. Още едно доказателство,че е глупак, казаха си...
Когато градинката бе почистена от подивелите храсталаци, оказа се, че пред жилищния блок имало две брезички. Манол оформи коронките им и те засияха с нежната си красота.
Тогава дойде най-голямата изненада – Манол донесе отнякъде рози и като ги посади, ги аранжира така умело, че всички ахнаха от нетърпимата красота. 
Някак неусетно започнаха да донасят цветя и да му ги предават, да ги сади. Така Манол преобрази градинката и тя се превърна в цветен оазис.
Всички сякаш забравиха, че Манол е еднокрак и даже се учудиха, когато няколко дни не се мярна в градинката. Тогава разбраха, че нещастието пак го е сполетяло – сега пък излязъл от строя и другия му крак.
– Е, сега вече ще кротне! – казваха.
Да, ама пак не познаха – една сутрин отново видяха Манол в градинката.
– И как си дошъл?! – питаха, а той само се усмихваше и мълчеше.
Съвсем скоро разкриха тайната на Манол – припълзява до асансьора и после до градинката.
Тъй всички свикнаха, че Манол без труд не може.
Докато една сутрин не го откриха мъртъв в градинката, стиснал в ръка ножицата с която подрязваше.
Сега сигурно се грижи за някоя райска градинка. 
Защото Манол без труд не може, няма значение жив ли е или е мъртъв.

Стоян Вълев