Венцислав Влаев – Сълза

СОЛТА НА ЗЕМЯТА


Сълза


Беше рано сутрин, мракът все още чакаше да бъде прогонен от слънцето. Все още бе спокойно. Тук-там се чуваха приказки на все още неразсънили се врабчета – сигурно се оплакваха от дъждът, който беше превалял малко по-рано. 
Имаше някоя останала локва, която земята все още не бе попила, а листата на дърветата все още бяха мокри. 
Върху едно стръкче трева обаче се бе спряла една росна капчица да си почине, преди да продължи дългото си пътуване към земните недра. Радваше се на свежестта, която я заобикаляше.
Изведнъж на същото стръкче падна още една капчица. Изглеждаше тъжна, сякаш бе понесла много... 
– Здравей, сестричке, доста си позакъсняла. – каза учудено първата.
– Аз ли?-попита леко смутена втората.
– Да, ти сестричке.- отговори усмихната росната капчица.
– О, аз...не съм родена в снощния облак.
– Как така, ами от къде се взе тогава ? – и се изкикоти.
– Ами, аз съм сълза.
– Сълза, какво е това – попита скептично росата, – не, не може да си сълза, та виж ние сме еднакви. – и пак се изкикоти.
– Ние сълзите се раждаме от човешките емоции: смях, радост и тъга. 
– Не, не ти вярвам. – отговори капчицата, като беше убедена в думите си. – И какво, хората сигурно плачат от смях или от от щастие ?
– Не, повечето сълзи са породени от тъгата на хората.
– Че защо им е на хората да плачат от тъга, виж в какъв прекрасен свят се намираме. Природата е прекрасна, растенията са прекрасни, животните са прекрасни, изгревът е прекрасен – всичко е прекрасно на този свят! Това трябва да поражда усмивки на лицата им, а не тъга.
– Да, но те не го осъзнават. В човешкото общество преобладава идеалът за власт и пари. Делят се на бедни и богати. Това ги разваля, води до войни, глад, болести и разруха. Злините и неправдата преобладават. Затова много малко мои сестри са родени от щастие.
– Защо са им на хората пари и власт? – попита росата. – На таз земя има достатъчно блага за всички! – продума загрижена, като вече бе разбрала, че срещу нея наистина стои сълза. Думите на сълзата бяха изпълнени с мъка и скръб, което трогна росата.
– Алчността и егоизмът им, това е заради което те страдат. – отговори сълзата. – Аз самата бях породена от скръбта на една стара жена. Синът и бе убит от полицията, докато се опитваше да обере един магазин, за да набави пари за лекарствата ѝ.
Той беше добър човек, но не можеше да си намери работа. Живееха с майка си в крайна бедност. Баща му също си бе заминал от тоя свят неотдавна. Любовта му към нея го подтикна към това. Да загуби живота си. Рискувайки всичко... – след тези думи на сълзата стръкчето трева се разтресе и те двете, заедно с росата продължиха към черната пръст.
Слънцето вече беше на небето птичките чуруликаха весело, а старата леко прегърбена жена със забрадка и насълзени очи остави няколко цветя и се изправи над гроба на сина си, запътвайки се към своя пуст дом...

Венцислав Влаев