Владимир Георгиев - Държавникът и мухата
КОНКУРС ЗА СЪВРЕМЕННА АНТИКАПИТАЛИСТИЧЕСКА И СОЦИАЛНА САТИРА
Държавникът и мухата
Държавникът разтри слепоочията си. Свали очилата и загледа документите върху бюрото. Чувстваше се ужасно уморен. Напоследък не можеше да спи: мисълта за бедността на хората го съсипваше, не му даваше мира.
Една муха влезе в стаята и започна да снове насам-натам. Оцапа автентична картина и после застана на челна стойка върху полилея, за да почине. Мухите така си почиват, защото челата са най-непотребното и най-плоското им място.
Лесно бе да препоръча вземането на заем, за да се стабилизира текущата сметка на публичните финанси; но не искаше да товари с изплащането му младите. Младите, те бяха бъдещето на България. Трябваше да направи така, че да не бягат, а да си остават в родината. И да раждат, да вярват в себе си и в бъдещето.
Мухата стана от челото си и се огледа. Видя, че държавникът долу пуфти на бюрото и размишлява. Ядоса се:
– Какво си се разтормозил бе, пъпеш? Няма нищо да оправиш сам! Не виждаш ли, че никой няма нужда от държавници. Стар си вече за тая работа, а от друго май не разбираш. Такива като теб са живи вкаменелости.
Мухата си спомни с какво удоволствие бе седяла веднъж върху самочувствието на политиците в парламента – хем мирише, хем е голямо, хем вечно. И кухо. Истинска жива вкаменелост. Най-хубавото място за мухите е в парламента. Обаче напоследък слагат комарници против комари, защото депутатите не обичат конкуренцията в кръвопийството; така и мухите имат затруднен достъп до кулоарите и се налага първо да влизат в главите на избраниците: там е широко, празно и лесно се излиза.
Изключително погрешни, лобистки и некомпетентни решения взеха напоследък Народното събрание и правителството, разсъждаваше угрижено държавникът и се чудеше как да намали вредите и последствията от изпълнението им. Богатите ставаха все по-богати именно защото редът в обществото бе несъответен, непригоден към справедливостта. Знаеше, че службите го следят и че възможностите му са ограничени. Но той обичаше родината си и бе готов на всичко за нея. Стана и отиде до прозореца. Навън бе нормален пролетен ден, дърветата зеленееха, а колите вървяха една след друга като...
„Като три синджира роби!” – чу мисълта му мухата и я продължи по своему. Тя ненавиждаше този държавник, защото не съответстваше, не влизаше в представите ѝ. Всеки от клиентите и жертвите ѝ спокойно влизаше в нейния свят и затова тя се настаняваше в неговия. Това се нарича взаимно проникване – различните видове в природата си взаимодействат, та винаги да оцеляват на чужд гръб. А тоя древен и побелял дервиш, виж го само: суети се в мъката си и си въобразява, че може да промени порядъка на вселенската разруха. То държава няма, а той на държавник се прави!
– Сега ще видиш ти! – ядоса се мухата и започна да го дразни.
Влезе в редките му коси, после в носа, въртеше се около устата му... Той я пъдеше непрекъснато, пречеше му да мисли; имаше нужда от спокойствие, за да проясни идеите си, да нахвърля набързо доклада, върху който работеше. Обаче тази муха не му даваше мира. Взе един вестник от бюрото, сложи очилата си и тръгна след нея. На бюрото, оттам – върху библиотеката, на полилея и накрая... Държавникът се спъна, падна лошо, направо се стовари върху главата си.
– Ти не можеш да правиш челна стойка! – изплези се мухата весело.
Очилата стояха до него, счупени.
Държавникът вече нямаше нужда от тях. Беше победен.
Владимир Георгиев