Даниела Паскова Кали - Нула с воля за живот

ЕВРОПА НА ТРУДА - ДНЕС И УТРЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЪЛГАРИНА

Нула с воля за живот

На Бони.

„Всяко нещо започва от нулата.
От вас зависи къде ще приключи.”
(неизвестен автор)

– Benvenuti in Italia. Vi auguriamo un piacevole soggiorno.1

Ася изслуша пожеланията на стюардесата на още няколко езика, усмихна се и стана от мястото си. Излезе на площадката на стълбата и вдиша дълбоко. Животът ѝ започваше отново.

Младата жена беше загърбила Родината си с лека ръка. Първите минути от полета се чувстваше жалка бегълка, но сега сърцето ѝ трепкаше възбудено, а очите ѝ попиваха с нетърпение всяка подробност от обстановката. Надеждата за ново начало ѝ носеше радостен порив в душата. Почувства се свободна и щастлива. Махна с ръка, за да пропъди нерадостните мисли за последния път, когато се почувства така… точно преди да започне работа в собствената си Родина и тихичко се окуражи на ум:

„Сега ще е различно! Тук е Европа. Тук хората са други и ценят човека и неговия труд. Не трябва да се страхувам… ще се справя!”

Ася се огледа и забърза към уреченото място, където би трябвало да я чака бъдещият ѝ работодател. Вдигна учудено вежди, когато насреща ѝ се запъти едър смугъл мъж, който проговори на чист български език:

– Добре дошла… – той погледна документите в ръката си и продължи – Ася, нали?

– Да... Ама Вие сте българин?

– Хе-хе-хе, ти какво очакваше? Казвам се Ангел, приятно ми е. Добре ли пътува? – попита той, докато ѝ подаваше ръка.

В следващия момент мъжът се обърна и посочи бусчето на паркинга на летището. Ася смотолеви нещо тихо в отговор, но никой не я чу. В стомаха ѝ се стрелна безпокойство. Като че ли всичко се повтаряше отначало…

„Глупости! Така ми се струва. Тук трябва да е различно. Тук е Европа…” – пропъди тя тревожните си мисли и смело закрачи след чевръстия си сънародник към колата, която щеше да я откара до новия ѝ живот… далеч от дом и Родина, далеч от близки и роднини, далеч от нищетата и пошлото израждане на човешките ценности, с които се беше сблъскала преди да тръгне.

Водовъртеж завъртя Ася в следващите дни. Не знаеше на кой свят се намира. Като робот изпълняваше всичко, което се изискваше от нея с надеждата постепенно животът ѝ да придобие розовия оттенък на брошурата за работа, която беше прочела в интернет преди да тръгне. След втория месец Ася седна на края на леглото си, стисна глава между изпотените си и захабени от работата длани и заплака тихичко и неудържимо.

„Та нали тук е Европа! Всъщност всичко е същото, само че е украсено с вкус на ягоди и мазни усмивки и то отново родни български. Просто magnificamente!2”

Ася стоеше на края на леглото си в малката стаичка на малката квартира, осигурена ѝ от добронамерения и услужлив сънародник Ангел, която делеше с още пет жени и за която плащаше по сто евро на месец. Тя вече знаеше, че има и жилища, където живееха не по пет, а по десет берачки на ягоди. Всъщност Ася сега беше берачка на ягоди. Живееше в южна Италия, област Калабрия и пътуваше до работното си място със същото онова бусче, което я беше взело от летището в онзи, изпълнен с надежди ден – денят на пристигането ѝ в Италия. Пътуваше всеки ден около сто километра до огромните оранжерии с ягоди, разположени на декари площ в областта в южна Италия, наречена Базиликата – провинция Метера. В град Поликоро се отглеждаха около осемдесет-деветдесет процента от ягодите в Италия. Кампанията за бране започваше от първи март и продължаваше до петнадесети-двадесети юни. Сега Ася се замисляше колко ли от берачките ще издържат до края…

Работното време на Ася беше седем ча̀са с една десет минутна почивка за храна. Какво можеш да хапнеш за десет минути? Един сандвич, разбира се! Просто magnificamente!

Месец март берачките започваха работа в шест часа̀ и тридесет минути сутринта и колкото повече растеше денят, толкова по-рано стартираше дневната беритба, като към края на май вече работния ден започваше в пет часа̀ сутринта, което налагаше ставане в три през нощта. Следваше пътуването с бус, който возеше по осем-девет жени до работното им място и за което те си плащаха по тринадесет евро на ден. Всъщност работата на Ася в Италия си беше легална с истински contratto3 с осигуровки и заплащане тридесет и осем евро на ден. Да… само че берачката на ягоди не получаваше тридесет и осем евро на ден и то не защото работодателя не ги плащаше… не, просто защото част от тях взимаше посредника – този добронамерен и услужлив Ангел, който почти в деветдесет процента от случаите беше българин… До Ася всъщност стигаха около двадесет и пет-двадесет и осем евро на ден. Толкова струваше дневната измамна илюзия в Европа – двадесет и пет евро, от които трябваше да се приспадне сума за квартира, път и храна. Е? (слаба съм по математика и добре че е така…)

Така Ася работеше в Италия и береше ягоди. Денят ѝ започваше в три часа̀ през нощта и тя се прибираше в квартирата си около шестнадесет часа̀ след обяд, уморена и празна. Празна, защото работеше в непосилна жега – понякога в оранжерията достигаше четиридесет и пет градуса, които изсмукваха от тялото силите, а от главата мислите… и уморена, защото ягодите се берат в принудителна поза – наведен постоянно, което задължително водеше до много силни болки в кръста… непоносими болки на излъгани илюзии и измамни надежди.

Младата жена се прибираше след тежкия работен ден в дома си и гледаше в една точка без да може да различи дали е ден или нощ. Дом ли? Това ли беше нейния дом? Това ли беше мечтания живот, за който тя замени Роднина, семейство и близки… майка, баща и приятели… щастие, спокойствие и закрила, които би могла да има единствено под родната стряха? Едва ли!

Ася стоеше в края на леглото в малката стаичка на малката квартира в област Калабрия – южна Италия и сърцето ѝ се късаше от мъка, а очите ѝ пресъхваха с всеки изминал ден… докато накрая не се почувства жалка, нищожна, беззащитна и обречена точно толкова, колкото беше онази „нула”4, съдбата на която промени хода на живота ѝ и я запрати в чужбина да търси щастие. Тя заряза професията си на акушерка, поемаща нов живот в ръцете си и отиде да бере ягоди в Италия. Отчаяна от порядките и хаоса в собствената си Родина, където недоносените бебета се наричаха нули и бяха обречени още с появяването си на този свят и където пошлостта на висшестоящите се оприличаваше с това да си позволят да я нарекат фригидна кучка щом не позволяваше да я опипва дежурния пиян лекар. И тя замина… замина за чужбина и се превърна в една нула…

„Не може да продължава така! Не може! Аз не съм нула и никога няма да бъда! Това ще се промени…” – си каза Ася и яростно отвори капака на лаптопа си.

Последваха дни на трескаво ровене в интернет. Всяка свобода минута Ася прекарваше търсейки начини да излезе от блатото с аромат на ягоди и кал от българско посредничество.

Една нощ екрана освети две ококорени блеснали очи, в които се плъзна надежда и решителност. Пред погледа на момичето се ширна поле на неограничени възможности, които можеха да променят живота ѝ завинаги.

– Università della Calabria – Cosenza.5 Ще се справя! – каза си Ася и отпусна умореното си тяло на студеното легло, а сърцето ѝ дълго не можа да заспи от вълнение.

Заредиха се напрегнати дни, месеци, години. Ася работеше и учеше едновременно. В малкото свободно време, което ѝ оставаше си мечтаеше за България. Такава, каквато ѝ се искаше да бъде. Държава, даваща не само подслон, но и възможности за щастлив живот на чедата си.

Майко Българийо! Ти, която като мащеха прокуждаш синове и дъщери! Ти, която отглеждаш децата си от детската люлка до младите и заредени със сили години и след това ги хвърляш на вълците, за да разберат колко е жесток и кръвожаден живота в собствения им дом! Ти, която не жалиш за синовна обич и дъщерна грижа и режеш крилете на чедата си още преди да са се разперили и полетели в синевата на родното небе… И какво им даваш ти, Майко – майчина ласка и бащина подкрепа… или надежда за щастлив живот… или поне спокойствие и закрила? Не! Под родната стряха гнездят само лястовици, които всяка година отлитат и упорито отново се връщат, за да свият дом някъде високо… там където дръжката на метлата не може да достигне, за да разруши гнездото, сътворено с толкова труд и любов и в което ще изписука млад живот, за да разпери криле в родното небе, да отлети на есен и да се върне отново с пукването на пролетта.

Ася искаше да бъде като тези лястовици. Искаше да се върне. Мечтаеше да се върне. Бленуваше за родното небе и бащиното огнище. Жадуваше за красотата на своя дома и топлотата на майчината прегръдка, която да я посрещне отново с разтворени обятия и да погали главицата ѝ, нашепвайки обич на роден език.

В Италия българския език звучеше чужд и далечен. В сърцето на младото момиче кипеше ярост, като виждаше как някои от сънародниците ѝ мърсяха звучните български думи със завист и подлост. Мислеше, мислеше и не можеше да се примири с Ангеловците с ангелска маска и дяволска душа. Може би нищетата, мизерията и борбата за оцеляване в родната ни кучешка дупка ги бяха направили толкова лицемерни, но поглеждайки в очите им тя виждаше само мисълта за изгода и обсебващото желание за пари, което оцветяваше душата им в черно. Те просто не знаеха колко са прозрачни телата им и колко ясно се виждаха черните демони, гризящи все по-настървено собствения им живот и съдба.

Ася вече знаеше – най-големият враг на българина в чужбина е… българин. Знаеше че трябва да съумее да се опази от ръфащите лешояди, скрили дълбоко в джоба си родния трибагреник и развявайки го триумфално, само когато скрита умисъл за изгода проблесне в замъгленото от глад за пари съзнание. Човешкото – това бяха изгубили някъде по пътя си от България до Южна Италия Ангел и хората като него – човешкият облик и будната съвест.

Ася се замислеше от време на време и за отношението на италианците към емигрантите. Първи поглед, изпълнен с недоверие и любопитство, след това постепенно мълчаливо наблюдение и преценяване и накрая вярата в способностите ти, която идва бавно, но трайно и връщане назад няма. Монетата за тях няма две лица. Трудно е да ти повярват, но направят ли го е за винаги – tutto finito e il punto6. От такива хора Ася се учеше и бързо разбра, че икономиката и стандарта на живот в Южна Италия са на по-ниско ниво от тези в Северна. Все по-често интернет страниците на лаптопа ѝ изписваха… Roma7.

…

– Шефе, нали знаеш че от днес има назначен нов човек в управителния съвет и ще изпълнява и длъжността юрист-консулт на болницата. Знаеш какво значи това. Трябва веднага да се запознаем с него и…

– Зная! Когато го видиш веднага го доведи при мен. Трябва да го подготвим още от началото, за да нямаме проблеми после.

– Абе не зная дали ще стане този път. Чух, че била някаква опасна мацка. Завършила била в чужбина и била желязна.

– Жена ли? Хм-м-м, още по-добре.

Чу се ехидното кикотене на шефа на Родилно отделение, примесено с типичните му странни гърлени звуци, наподобяващи грухтене на шопар пред разплод. В този момент на вратата се почука.

– Да!

В кабинета влезе млада красива жена, облечена със стегнат костюм в резида, очертаващ прелестните ѝ форми. Елегантните ѝ токчета затракаха по пода, а в очите ѝ просветнаха мълнии.

– Добър ден! Имам няколко належащи въпроса към Вас. Аз съм…

– Зная, зная. Вие сте…

Мазната усмивка на мъжа зад бюрото замръзна. Той стана рязко от стола си и огромното му туловище се разтресе. Пълничкият и плешив акушер-гинеколог, който стоеше до бюрото свъси вежди и запелтечи:

– Добър ден. Радвам се, че ще работите при нас. Добре дошла…

Погледът му се луташе като подплашено добиче от шефа към жената, стояща предизвикателно насреща им и обратно. Той не разбираше смущението на огромния мъж зад бюрото и реши да разчупи странното напрежение, зародило се между двамата още в първата минута.

– Ъ-ъ-ъ, да Ви почерпим нещо, а?

Мазникът побутна към жената купичката с пресни плодове, която стоеше на бюрото. Тя обърна студен поглед към него и краката му се подкосиха.

– Ася?

– Ася Антонова. Не обичам ягоди, благодаря. 

Даниела Паскова - Кали