Конкурси на "Червеният ездач"

В конкурса "Бедността не е бъдеще", организиран от "Червеният ездач" и проведен през декември 2015 - март 2016 година участваха 31 автори на къс разказ или есе, трима художници и двама фотографи. РЕЗУЛТАТИ: Първо отличие - Ружа Велчева " Вместо некролог " Специално отличие - Стоян Вълев " Мечтите на Зарко " Второ отличие - Райна Недялкова-Качулкова " Акварел върху калъфка " Трето отличие - Иван Георгиев " Любовни пари " Отличие за художествен реализъм : Албена Латинова - " За какво живеем? " Албена Шуманова - " Божидара и надеждата " Асен Александров - " Честит юбилей " Галина Петрова - " Бедността " Генка Богданова - " Бялата лястовица " Георги Михалков - " Сакото " Даниела Паскова - " Пътят към края " Десислава Стоянова - " Бедността не е бъдеще " Димитрина Бояджиева - " Непредвидимостта на времето " Надежда ...

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Мечтите на Зарко Бе сред невидимите хора в тази страна- на журналистите не пишеха за такива като него, по телевизиите не показваха такива персони. Така, че все едно Зарко го нямаше. А Зарко го имаше, живееше с майка си и дядо си, мизеруваха дружно, не ходеше на училище, а обикаляше по цял ден големия град, опитваше се да спечели нещичко. Така че Зарко беше жив. Даже Зарко имаше мечта – да изяде веднъж цял хляб и да се наяде, поне веднъж в живота си, пък ако ще да е за пръв и последен път. Една юлска сутрин Зарко бе застанал пред хлебарското магазинче и жадно вдъхваше мириса на топъл хляб. Камионът,който зареждаше магазинчето бе спрял пред него, а шофьорът бе забравил да затвори вратата на фургона. Зарко се приближи и видя, че от една от касите може да се измъкне цял хляб. Огледа се – шофьорът на камиона разговаряше оживено с продавачката и Зарко се реши – плъзна ръка и измъкна един хляб. Ама какъв хляб – топъл, чуден! Изяде го бързо и...

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Светлината Момчето си седеше в колибата, обмисляйки колко дрехи трябва да изшие, за да успее да си закупи месо за довечера. Но в главата му се въртеше непрекъснато мисли за Замъкът. Там където богатите пируваха от сутрин до вечер, и нямаха грижи за нищо. О, какво ли не би пожертвал, само за секунда дори, да беше там, а не в тази прогнила колиба? Ако покупките му струваха колкото времето за направа на три туники, той винаги правеше повече, така спестяваше пари, за да може след време да живее и той безгрижно. Младежа работеше сам, защото майка му бе тежко болна, и той трябваше да я гледа, да и купува лекарства. Пресмяташе всичко в извършена работа: за храна – 3 туники, за лекарства – 2, да влезне в Замъкът – 100. Замъкът винаги му беше последната цел. Това е върхът, който трябва да изкачи, от който ще гледа света, разпрострял се в краката му. Момчето стана и отиде до работната маса захващайки се работата, която го чакаше. До обяд шиеше, б...

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Парфюм за мама Майката на Благовест от десетина години беше останала сама с двете си деца и с оскъдната си учителска заплата едва свързваше двата края. Със заеми от приятели и роднини успя да направи сватбата на дъщеря си, която беше вече дипломиран филолог, владеещ три езика, с много добра професионална реализация. С парите от нейната сватбена застраховка майката подпомогна младото семейство при закупуване на малко самостоятелно жилище. Сега на бедната жена ѝ предстоеше да се погрижи за доброто образование на тринайсетгодишния си син Благовест. Учебната година приключи и седмокласникът трескаво се подготвяше за конкурсните си изпити. Кандидатстваше в две от най-престижните училища в страната и му беше ясно каква ще е конкуренцията за ограничените места в тях. Но Благовест твърдо беше решил да продължи образованието си в едно от тези училища и хвърли всичките си сили в подготовката си. Майка му нямаше пари за частни уроци, но му осигури...

КОНКУРС "БЕДНОСТТА НЕ Е БЪДЕЩЕ" Просяците Първия си Ния видя на пет. Той стоеше в подлеза до гарата на Варна и пушеше една тънка цигара. Дрехите му бяха сиви, накъсани и грозни. Обувките му бяха стари и мръсни, а точно пред мършавите си гърди имаше едно голямо мазно петно.Рядката му, но дълга коса се сливаше с буйната му брада. Този мъж имаше повече брада, отколкото тяло. Баща на Ния държеше малката ѝ детска ръчичка и я дърпаше напред през подлеза. Момичето крачеше бавно, въртейки назад глава. Ококорените ѝ очи се бяха впили в непознатия. Ния и татко ѝ отидоха до гарата, купиха си два билета за влака към София и се върнаха през същия подлез. Този път спряха пред просяка, бащата бръкна в джоба си, извади цял един лев и го пъхна в пластмасовата чашка. Човекът кимна и лека усмивка се разля по лицата и на двамата. - Знаеш ли за някои хора твоят един лев може да е цял свят. Обясни младият татко, когато излязоха от дългия миризлив подлез. Ния кимна с глава, донякъде от пос...