Десислава Стоянова - Съвременният свят в творчеството на жената
Литературен сборник подготвен от "Група за социална поезия и художествена проза" и "Червеният ездач".
Ето, започва и тази история от някъде, някъде по средата или по – към настоящето. Главните герои са хората, от всякъде и за никъде. Тук ще ви разкажа истории, реални и не чак до там, но не подредени, а разпокъсани и някои от тях дори преразказани.
- Имало едно време, хора, които не можели да разговарят с месеци, защото били далеч едни от други, хора, които се придвижвали с коне и каруци, хора, които живеели в пещери и се хранели като ловували с дървени копия в ръка. Имало едно време за, което разказват хората, но до къде се простира истината основана на факти и до къде измислицата не е ясно. – разказваше един дядо, който просеше на улицата, на едно девойче, което го гледаше с ей такива ококорени очи и мигаше, опитваше се да изтръгне ръката си от неговата, защото той я беше хванал за слушател. – Чуваш ли, момиче, днес ти не можеш да си представиш, че няма да имаш всички тези технологии, дрехи, удобства, магазин на две крачки и на всяка крачка забавление, нали?
- Чичо, пусни ме, чичо, остави ме, бързам … - не на шега се уплаши момичето. Тя не чуваше това, което и казва старецът, просто се страхуваше и гнусеше, от дрипавия, миризлив човек пред нея.
- Жалко, момиче, жалко и ти си като всички, ти също не виждаш човека, а фасадата му, ти също бягаш от разговор с мен. Ти се гнусиш от бедността, от хората, които са стигнали дъното в днешното разбиране за човешко общество. Пускам те, пускам, върви, слей се с масите… Жалко е, жалко, ах колко съм сам …
Дрипавият старец пусна момичето и от очите му се стекоха сълзи.
Навън се смрачи, по тротоара западаха едри капки юлски дъжд.
- Това лято много вали. – заговори си сам на себе си старецът – Пък и тази градушка, преди няколко дни, като куршуми падащи от небето, както се изрази руската преса за една друга такава градушка. Приличаше на Армагедон, все едно идваше краят на света … Вероятно е Армагедон, вероятно идва краят на света, но за това се говори непрекъснато, непрекъснато, се предизвиква, извикват се събитие, след събитие… Ние сме си виновни, защото освен с действията си, предизвикваме събитията със страх и мисли насочени в тази посока. Дали е така?
- Интересно, вероятно е така… - старецът се стресна, до него беше застанал един костюмиран господин с чадър в ръка и като, че ли го слушаше. – Да, слушам те. Имам среща тук и в началото просто стоях потънал в мисли, после неволно чух какво си говориш, стана ми интересно и се заслушах. –оправдаваше се костюмираният господин.
Старецът се почеса по тила, не очакваше някой да му обърне внимание, не очакваше, изобщо …
- Хората не разговарят с мен, мислят ме за откачалка, за това реагирах така господине.
- Аз също нямаше да разговарям, ако не се бях заслушал в думите Ви. Прав сте за градушката, страшно беше, такава градушка не е падала в България от както съм жив. Вятърът е бил сто километра в час, а топчетата град с различни размери, от размер на орех, до топка за тенис. Имаше и с формата на шайба за хокей на лед… Това беше ужасна буря, образува се от нищото дойде и изпочупи стъклата на автомобилите, направи вдлъбнатини по другите им части, счупи и прозорците на сградите, изтръгна от корен големи дървета, изпочупи клони и наби новите външни изолации. Уби човек, рани други хора и настана пълна суматоха. Оказа се, че не сме готови, че не живеем безопасно, осъзнахме го, защото беше твърде изненадващо и бързо, както не сме очаквали. Дълго след това нещо ще има отзвук в нас. Изказаха се много мнения, интернет пространството се изпълни с изрази от „осанна” до „разпни го”, тоест едните твърдяха,че природата си отмъщава и трябва да се осъзнаем, трябва да заживеем в хармония, а другите конспираторите, твърдяха, че една организация с името системата ХААРП , която действа като климатично оръжие, което манипулира не само природните бедствия, а и настроението, емоциите и здравето на хората. Аз също не съм толкова убеден, но знам, че което и да е, води след себе си още.
- Да, да, така е. Вие сте интересен човек господине. Аз се казвам Петър, ще ми е приятно ако се запознаем. – протегна мръсната си с пораснали нокти, загрубяла ръка старецът. Костюмираният мъж я пое и на свой ред се представи:
- Моето име е Найден. На мен също ми е драго. За жалост няма да можем да продължим разговора, човекът с когото имам среща идва. Ще мина от тук някой ден …
- Надявам се, да изпълните обещанието си .
Найден се отдалечи и за да се здрависа с още един господин в костюм, двамата продължиха минавайки покрай Петър. Сега лицето му доби студен вид,все едно си сложи маска.
Това направи впечатление на Петър.
- Ето още един човек, който слага стени, за да не се види, че всъщност е човек. Боже, аз грешният, който сам се обрекох да нямам дом, да съм гол и зависим от щедростта на хората и от тяхното великодушие, те моля, пази хората, дай им очи, дай им сърца… нека не ходят с къщи на главите си, и не заключват сърцата си за околните …Нека страхът да не скъсява пътищата им и да не ги прави зависими от материалното. Амин!
Петър се сви на кълбо пред църквата „Света Петка” в центъра на София и се помъчи да заспи. Вече се беше стъмнило и нощното осветление хвърляше отблясъци върху паветата …
Някъде към два през нощта покрай Петър мина група младежи, които се смееха неестествено и изглеждаха сякаш са дрогирани. Което в последствие се оказа точно така. Така тече животът, никой не може да ни каже, как точно да го живеем, ако ние не му позволим.Ако не позволим да ни бъде внушено, кое е добро за нас, ако не се зомбираме от всеки 25 кадър, или по-просто казано, ако си позволим да сме попивателни цял живот.
Съвременният и модерен живот, не е нищо повече от внушени марки, внушен материализъм, желание за притежание на безмислени вещи, натрупани в подобието ни на дом. Всички ние днес, се поддаваме на изкушението да си купим дранкулки, патерици на мозъка, тоест телефони и компютри, техника и всякакви неща, които би следвало да ни водят, към по-напредничаво мислене. Уви не е така, нищо, което ни успокоява и приспива мислите ни, не е напредничаво, напротив, става причина за застой, за тъпчене на едно място и изкривяване на ценностната система спрямо, това, което мързеливото ни съзнание възприема за редно.Ние хората, загубваме инстинктите си, очакваме, някой друг да ни защити, вече не притежаваме обострени сетива, а приспани такива, от толкова много фалшива информация, която е с цел да ни заблуждава.
Михайл седеше на прага на къщата си в село Трифоново, монтанско и оглеждаше пораженията от наводнението върху дворът, на който обикновено растяха домати, краставици, тикви,моркови и лук, боб и тнт. Всичко беше заминало, а почвата не можеше да попие дъжда и дворът беше пълен с вода, както и мазето и останалите пристройки, на първия и приземния етаж. Животните ядяха от подгизналото сено и започналата да мухлясва зоб. Михайл, не беше заминал за града, остана да помага на родителите си и да отглежда добитък и поминък, но уви, тази година всичко се провали. Той и без това страдаше, че е сам, освен една по-луда девойка в селото нямаше жена, която да поиска да остане с него, а годините му напредваха, вече наближавеше тридесет и пет. Той не беше в час с технологиите и имаше един стар телевизор „Електрон”, изобщо хващаше само три програми и то вечерно време, когато с майка му и баща му пийваха по ракия и вечеряха, споделяха какво са свършили и какво още имат да свършат на следващия ден. Той осъзнаваше, вече, че тук няма бъдеще, макар,че беше завършил само осми клас и изобщо нямаше идея какво точно ще прави, когато си замине от тук. В главата му, се зараждаше идеята да се махне и да опита нещо ново, но като,че ли не му стискаше да го стори.Един ден просто изчезна, търсеха го и от полицията и от спасителните служби, но не се намери дори парче плат от него.
Един ден след десетина години се върна, родителите му бяха предали богу дух без да ги изпрати в последният им път, но пък се върна с някаква събрана сума и направи ремонт на къщата им, въведе модерни подобрения, нова баня с плочки, 3 Д телевизор и разни други такива, започна да си търси жена по интернет и се свърза с разни застаряващи жени, готови да му пристанат, но с условието да се премести в града. Той обаче след дългото отсъствие от дома не искаше отново да се махне от родното си място, въпреки, че нямаше перспектива, нали беше подобрил условията? Чудеше се, защо не идват при него.
Така всяка една история е важна, всеки има своята гледна точка и своят куфар, който носи през целия си път.
Следва.
Десислава Стоянова: "Казвам се Десислава Съботинова Стоянова, родена съм в град Сандански на 16.09.1978г., Била съм на три години, когато семейството ми се е преместило в град София. Родителите ми са били военни служители, понастоящем пенсионери. Имам брат с две години по-малък от мен.Завършила съм Свищовската академия СА „Д.А.Ценов” специалност „Счетоводство и одитинг в публичния сектор” , работя като главен счетоводител. Имам две деца, момиче на девет и момче на три години. Пиша от втори клас и обичам да се занимавам с това, хубаво е, когато харесват това, което съм написала, значи е имало смисъл."
Оцеляването
Оцеляването спестява мечтите,
то няма помощни колела,
опростява нещата и озлобява тълпите,
състезателите със спечелени теглила.
В транспаранти хората оповестяват,
от какво са оцелели до сега
и как дори без хляб не се предават,
с потъпкани права от краката на врага.
Е да, врага избира го народът
и после са завърта в сетен кръг,
избрал рулетка руска за изгора,
отново гладен, тегли чуждии плуг.
Изплаща дълговете на избрани,
чиито джобове са бездънни
и двадесет и пет години пак са изиграни,
ходовете същи и никога разумни.
Куфар
Ето, започва и тази история от някъде, някъде по средата или по – към настоящето. Главните герои са хората, от всякъде и за никъде. Тук ще ви разкажа истории, реални и не чак до там, но не подредени, а разпокъсани и някои от тях дори преразказани.
- Имало едно време, хора, които не можели да разговарят с месеци, защото били далеч едни от други, хора, които се придвижвали с коне и каруци, хора, които живеели в пещери и се хранели като ловували с дървени копия в ръка. Имало едно време за, което разказват хората, но до къде се простира истината основана на факти и до къде измислицата не е ясно. – разказваше един дядо, който просеше на улицата, на едно девойче, което го гледаше с ей такива ококорени очи и мигаше, опитваше се да изтръгне ръката си от неговата, защото той я беше хванал за слушател. – Чуваш ли, момиче, днес ти не можеш да си представиш, че няма да имаш всички тези технологии, дрехи, удобства, магазин на две крачки и на всяка крачка забавление, нали?
- Чичо, пусни ме, чичо, остави ме, бързам … - не на шега се уплаши момичето. Тя не чуваше това, което и казва старецът, просто се страхуваше и гнусеше, от дрипавия, миризлив човек пред нея.
- Жалко, момиче, жалко и ти си като всички, ти също не виждаш човека, а фасадата му, ти също бягаш от разговор с мен. Ти се гнусиш от бедността, от хората, които са стигнали дъното в днешното разбиране за човешко общество. Пускам те, пускам, върви, слей се с масите… Жалко е, жалко, ах колко съм сам …
Дрипавият старец пусна момичето и от очите му се стекоха сълзи.
Навън се смрачи, по тротоара западаха едри капки юлски дъжд.
- Това лято много вали. – заговори си сам на себе си старецът – Пък и тази градушка, преди няколко дни, като куршуми падащи от небето, както се изрази руската преса за една друга такава градушка. Приличаше на Армагедон, все едно идваше краят на света … Вероятно е Армагедон, вероятно идва краят на света, но за това се говори непрекъснато, непрекъснато, се предизвиква, извикват се събитие, след събитие… Ние сме си виновни, защото освен с действията си, предизвикваме събитията със страх и мисли насочени в тази посока. Дали е така?
- Интересно, вероятно е така… - старецът се стресна, до него беше застанал един костюмиран господин с чадър в ръка и като, че ли го слушаше. – Да, слушам те. Имам среща тук и в началото просто стоях потънал в мисли, после неволно чух какво си говориш, стана ми интересно и се заслушах. –оправдаваше се костюмираният господин.
Старецът се почеса по тила, не очакваше някой да му обърне внимание, не очакваше, изобщо …
- Хората не разговарят с мен, мислят ме за откачалка, за това реагирах така господине.
- Аз също нямаше да разговарям, ако не се бях заслушал в думите Ви. Прав сте за градушката, страшно беше, такава градушка не е падала в България от както съм жив. Вятърът е бил сто километра в час, а топчетата град с различни размери, от размер на орех, до топка за тенис. Имаше и с формата на шайба за хокей на лед… Това беше ужасна буря, образува се от нищото дойде и изпочупи стъклата на автомобилите, направи вдлъбнатини по другите им части, счупи и прозорците на сградите, изтръгна от корен големи дървета, изпочупи клони и наби новите външни изолации. Уби човек, рани други хора и настана пълна суматоха. Оказа се, че не сме готови, че не живеем безопасно, осъзнахме го, защото беше твърде изненадващо и бързо, както не сме очаквали. Дълго след това нещо ще има отзвук в нас. Изказаха се много мнения, интернет пространството се изпълни с изрази от „осанна” до „разпни го”, тоест едните твърдяха,че природата си отмъщава и трябва да се осъзнаем, трябва да заживеем в хармония, а другите конспираторите, твърдяха, че една организация с името системата ХААРП , която действа като климатично оръжие, което манипулира не само природните бедствия, а и настроението, емоциите и здравето на хората. Аз също не съм толкова убеден, но знам, че което и да е, води след себе си още.
- Да, да, така е. Вие сте интересен човек господине. Аз се казвам Петър, ще ми е приятно ако се запознаем. – протегна мръсната си с пораснали нокти, загрубяла ръка старецът. Костюмираният мъж я пое и на свой ред се представи:
- Моето име е Найден. На мен също ми е драго. За жалост няма да можем да продължим разговора, човекът с когото имам среща идва. Ще мина от тук някой ден …
- Надявам се, да изпълните обещанието си .
Найден се отдалечи и за да се здрависа с още един господин в костюм, двамата продължиха минавайки покрай Петър. Сега лицето му доби студен вид,все едно си сложи маска.
Това направи впечатление на Петър.
- Ето още един човек, който слага стени, за да не се види, че всъщност е човек. Боже, аз грешният, който сам се обрекох да нямам дом, да съм гол и зависим от щедростта на хората и от тяхното великодушие, те моля, пази хората, дай им очи, дай им сърца… нека не ходят с къщи на главите си, и не заключват сърцата си за околните …Нека страхът да не скъсява пътищата им и да не ги прави зависими от материалното. Амин!
Петър се сви на кълбо пред църквата „Света Петка” в центъра на София и се помъчи да заспи. Вече се беше стъмнило и нощното осветление хвърляше отблясъци върху паветата …
Някъде към два през нощта покрай Петър мина група младежи, които се смееха неестествено и изглеждаха сякаш са дрогирани. Което в последствие се оказа точно така. Така тече животът, никой не може да ни каже, как точно да го живеем, ако ние не му позволим.Ако не позволим да ни бъде внушено, кое е добро за нас, ако не се зомбираме от всеки 25 кадър, или по-просто казано, ако си позволим да сме попивателни цял живот.
Съвременният и модерен живот, не е нищо повече от внушени марки, внушен материализъм, желание за притежание на безмислени вещи, натрупани в подобието ни на дом. Всички ние днес, се поддаваме на изкушението да си купим дранкулки, патерици на мозъка, тоест телефони и компютри, техника и всякакви неща, които би следвало да ни водят, към по-напредничаво мислене. Уви не е така, нищо, което ни успокоява и приспива мислите ни, не е напредничаво, напротив, става причина за застой, за тъпчене на едно място и изкривяване на ценностната система спрямо, това, което мързеливото ни съзнание възприема за редно.Ние хората, загубваме инстинктите си, очакваме, някой друг да ни защити, вече не притежаваме обострени сетива, а приспани такива, от толкова много фалшива информация, която е с цел да ни заблуждава.
Михайл седеше на прага на къщата си в село Трифоново, монтанско и оглеждаше пораженията от наводнението върху дворът, на който обикновено растяха домати, краставици, тикви,моркови и лук, боб и тнт. Всичко беше заминало, а почвата не можеше да попие дъжда и дворът беше пълен с вода, както и мазето и останалите пристройки, на първия и приземния етаж. Животните ядяха от подгизналото сено и започналата да мухлясва зоб. Михайл, не беше заминал за града, остана да помага на родителите си и да отглежда добитък и поминък, но уви, тази година всичко се провали. Той и без това страдаше, че е сам, освен една по-луда девойка в селото нямаше жена, която да поиска да остане с него, а годините му напредваха, вече наближавеше тридесет и пет. Той не беше в час с технологиите и имаше един стар телевизор „Електрон”, изобщо хващаше само три програми и то вечерно време, когато с майка му и баща му пийваха по ракия и вечеряха, споделяха какво са свършили и какво още имат да свършат на следващия ден. Той осъзнаваше, вече, че тук няма бъдеще, макар,че беше завършил само осми клас и изобщо нямаше идея какво точно ще прави, когато си замине от тук. В главата му, се зараждаше идеята да се махне и да опита нещо ново, но като,че ли не му стискаше да го стори.Един ден просто изчезна, търсеха го и от полицията и от спасителните служби, но не се намери дори парче плат от него.
Един ден след десетина години се върна, родителите му бяха предали богу дух без да ги изпрати в последният им път, но пък се върна с някаква събрана сума и направи ремонт на къщата им, въведе модерни подобрения, нова баня с плочки, 3 Д телевизор и разни други такива, започна да си търси жена по интернет и се свърза с разни застаряващи жени, готови да му пристанат, но с условието да се премести в града. Той обаче след дългото отсъствие от дома не искаше отново да се махне от родното си място, въпреки, че нямаше перспектива, нали беше подобрил условията? Чудеше се, защо не идват при него.
Така всяка една история е важна, всеки има своята гледна точка и своят куфар, който носи през целия си път.
Следва.
Десислава Стоянова: "Казвам се Десислава Съботинова Стоянова, родена съм в град Сандански на 16.09.1978г., Била съм на три години, когато семейството ми се е преместило в град София. Родителите ми са били военни служители, понастоящем пенсионери. Имам брат с две години по-малък от мен.Завършила съм Свищовската академия СА „Д.А.Ценов” специалност „Счетоводство и одитинг в публичния сектор” , работя като главен счетоводител. Имам две деца, момиче на девет и момче на три години. Пиша от втори клас и обичам да се занимавам с това, хубаво е, когато харесват това, което съм написала, значи е имало смисъл."